U.D.O. – Dominator

Лейбъл: AFM Records

Дата на издаване: 21.08. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal

Металната икона Удо Диркшнайдер отново реже яка ламарина с гласа си, все едно току-що ще настъпи новата 1985-а година

За болшинството почитатели на класическия хеви метъл Удо Диркшнайдер е лицето на великата икона на жанра Аксепт. Факт, който не се отрича.

Друг такъв е, че нов албум от тях (Удо плюс Аксепт) няма да видим – въпреки че вторият реюниън на легендите от Солинген и истинския им фронтмен завърши с финално шоу в Каварна, тоест в самата България (!) през август 2005 г.

Всъщност, поредният реюниън на легендите отдавна се пече някъде в Америка от басиста Петер Балтес и китариста Волф Хофман плюс наетия певец Марк Торнило – бивш такъв на ТиТи Куик, така че по-добре да замълчим минута в нечия памет…

Все пак Удо периодично, през година-две, удря на тезгяха качествено изкован продукт. Е, недоближаващ на 100% калибрите и законотворчеството на осемдесетарски класики като „Balls To The Wall“ (1984) и „Metal Heart“ (1985), но всяко нещо с времето си! Между другото, винаги можем да изброим минимум 3 солови албуми на Удо, с които се е представил повече от достойно през периода 1987 – 2009: „Faceless World“ (1990), „Holy“ (1999), „Mastercutor“ (2007)…

Сега му е времето да се представи с „Dominator“ – плод на истинския метъл дух от 80-те и известна малка част от днешните технологични умения! Тоест, какъвто си го знаем от поне дузина години насам.

12-ти поред в студийната дискография на групата U.D.O., „Dominator“ е добър албум, спор няма. Разнообразен като състав (бързи, по-укротени, под среднотемпови парчета, че дори и властваща пиано балада има), но песен – да не казвам хит, че някак не се връзва – която да те завладее напълно, липсва.

Друго, правещо впечатление, е укротената твърдост, чиято суровост жегваше под лъжичката и доста населяваше предходния албум „Mastercutor„ (2007). И пак там бяха налични повечко надъхващи бойки парчета. А иначе гласът на старият (57 години са това!) майстор си е пак толкова нисък, режещ, познат, любим и неподвластен на изминалите години, че аха-аха да кажеш: „Аксепт ме изненадват отново, боже мой!…“, но не би…

Всъщност, традиционен хеви метъл с не много модерна, но технически съвременно подкована опаковка – това е търговското лице на групата на Удо от години и такова ще остане во веки веков. Прекалено „наточени“ със съвременни средства са отварящия трак „The Bogeyman“, „Heavy Metal Heaven“, „Doom Ride“, „Infected“… Няма как – защото трябва да се върви напред с времето!

Основен отговорник за звученето е Щефан Кауфман, който за пореден път продуцира, миксира и мастерира албум на U.D.O.. Той е стар приятел на певеца и някогашен негов боен другар в Accept, а като китарист в тази група е най-старият й участник след самия фронтмен!

Има известни прилики с някои от последните дела на други тевтонски метъл майстори – Грейв Дигър. Неволни са май, но всъщност колко му е да сътвориш лашкащ хеви ритъм с хитова наточеност и дрезгав глас, в средата да поставиш известни чувствителни нотки и заиграване със синт-а и соло китарата. Какъвто пример може да се даде с комерсиално-оркестровата композиция “Stillness Of Time”.

При заглавната песен се забелязват повече китарни мелодии и праволинейност, новост са обаче масивните, разляти вокали. Що се отнася до лириките, както е обичайно за хер Диркшнайдер, той се занимава с теми от съвремието: глупавите ТВ игри, глупавите ток-шоута, глупавите политици и т.н.

И както е тръгнало на изброяване, аплодиращо споменаване от новия диск на Удо и компания заслужават отличителни парчета-трепачи като “Devil’s Rendezvous”, силно напомнящата на някои „разложени“ стари дела на Аксепт „Black And White“ и бонус трака в диджипак-изданието “Pleasure In The Darkroom”. Някъде под тях се нареждат “Dominator” и “Speed Demon”. Баладата в края на диска “Whispers In The Dark” също ляга на металическото сърце.

И след, може би, достатъчно прилежно и многократно изслушване на самия албум „Dominator“ той ще получи доминиращ прием сред радушните почитатели на целия спектър на хеви метъла.

Оценка на албума: 6 от 10 – добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentdownloads.net/torrent/402049/u.d.o.+-+dominator+%282009%29+mp3@320

Видео:

George Benson – Songs And Stories

Лейбъл: Concord

Дата на издаване: 25.08. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Джаз

Стил: Soul, Smooth Jazz, Pop

45 години не стигат!

По-предният албум на Джордж Бенсън „Irreplaceable” (2004) беше пълна катастрофа. Последният – „Givin’ It Up” (2006) постигна огромен успех, но беше в дует с Ал Жаро. Така че почитателите на китарния маестро трябваше дълго да почакат за нещо ново и добро от него.

Бенсън обаче не им изневери. За 45-тата годишнина от началото на своята звукозаписна кариера той пусна нов диск. И макар да носи подозрителното заглавие „Songs And Stories”, той е с изцяло нова продукция.

Някои казват, че Джордж Бенсън никога няма да успее да издаде албум, който да се хареса на всичките му фенове. Просто защото аудиторията му е много разнообразна и се състои от две основни групи фенове. Едните харесват поп и соул музиката му. Другите пък боготворят джаз китарата му. На която и страна от творчеството си да наблегне великият майстор, все ще има недоволни и разочаровани.

„Songs And Stories” страда от същата дилема. Той започва като поп албум, но по някое време се появява малко китара, после пак се връща към соул музиката, след това прави неуверен завой към инструменталния джаз и накрая твърдо остава там.

На първо слушане това е един хаотичен албум, сбор от каквото е записвал напоследък човекът, когато е бил на кеф да влезе в студио (той все пак е на 66). Но второто и последващите го прослушвания убеждават, че Бенсън е в отлична форма като музикант и творец и е извадил един страхотно добър албум, пълен с бисери и диаманти в почти всяко парче.

Бенсън започва лежерно и мързеливо със соул кавър на Джеймс Тейлър – „Don’t Let Me Be Lonely Tonight”. Тук му партнира като контрапункт акустичната китара на бразилеца Тониньо Хорта, а на ударните е ветеранът Паолино Да Коста.

В същото темпо остава и джаз поп композицията „Family Reunion”, която ни връща в началото на 80-те. Нищо чудно, тъй като тя е дело на гениалния фънки маестро от онези години Род Темпъртън – автор на уникални хитове, сред които например вездесъщия „Thriller” на Майкъл Джексън.

Следва „Show Me The Love” – първият бляскав диамант в албума. Бързичкото парче е дело на Стив Люкадър и Дейвид Пейч от Тото и на басиста Маркъс Милър, който е и съпродуцент на целия албум. На китарата е поредната фънк легенда – Рей Паркър Джуниър, а Бенсън демонстрира блестящата си техника и прословутото си скат пеене в унисон с бързите си пръсти. Прекрасният аранжимент на духовите и щрайха абсолютно връща в края на 70-те и неизбежно подсеща за невероятния връх „Give Me The Night” (1980).

Темпото успокоява „A Telephone Call Away”, нова песен на соул легендата Бил Уитърс, която Бенсън прави в дует със златния глас на Лола Хатауей, подкрепен от саксофона на Джералд Олбрайт.

Последващата „Someday We’ll All Be Free” е кавър на старо парче на бащата на Лола – Дони Хатауей. Джази версията на Бенсън показва, че джазът в пръстите му по грифа още пари, а гласът му е в невероятна форма – мек като кадифе.

„Nuthin’ But A Party” е рискован опит за леко ърбън, хип хоп ритъм – там, където китаристът се провали преди години в албума „Irreplaceable”. Този път парчето е трепач с участието на извънземния бас на Маркъс Милър, акомпаниран от дуела между китарите на Бенсън и по-младия му джаз колега Норман Браун.

„Come In From The Cold” е още една лежерна Мотаун соул балада, макар да е дело на съвременен композитор. Отбелязваме поредното звездно участие – този път на саксофониста Том Скот.

И ето ти я „Exotica” на Маркъс Милър – огромен подарък за феновете на седемдесетарския смуут джаз инструментален звук на Бенсън. Общо взето, непретенциозно парче, което обаче спокойно може да влезе в топ 10 или 20 на най-доброто, излязло изпод ръцете на феноменалния китарист.

Следващата е класиката „Rainy Night In Georgia”, която сменя темпото, но запазва настроението от онези велики бенсънови албуми от средата на 70-те. Без да се напъва особено, китаристът прави чисто своя, доста различна от оригинала версия.

Същото важи и за следващия радио френдли смуут джаз кавър – „One Like You” на Смоуки Робинсън.

И отново – диамант. „Living In High Definition” е модерна, бърза инструментална версия на парче от Мотаун ветерана, композитора Лемънт Дозиър. Страхотен аранжимент, страхотни музиканти, страхотен Бенсън от най-висша класа. Точно заради смазващи изпълнения като това мнозина вярват, че Джордж Бенсън е най-великият жив джаз китарист, макар че по-добри техничари от него не е трудно да се намерят.

Албумът свършва все така меко, лежерно, привидно небрежно и разпускащо, както е започнал, с кавър и по „Sailing” на Кристофър Крос – поредното доказателство за безупречния вкус на божествения китарист.

Малко са албумите, в които се изсипва такава благодат за ухото на слушателя, изсвирена при това от десетки топ музиканти, почти всеки от които – сам той звезда в своя бранш. Нека споменем още няколко имена – Стив Поркаро и Грег Филингейнс (клавишни), Уа Уа Уотсън, Пол Джаксън Джуниър и Лий Ритенаур (китари), Пати Остин (вокал), Джери Хей (аранжимент на духовата секция).

Изненадващо в този звезден кастинг откриваме и едно българско име – Тодор Пелев. Живещият днес в Америка български цигулар е завършил Софийската консерватория, а в годините зад океана си е създал бледстяща кариера и реноме на перфектен концертен и студиен музикант. Освен с Джордж Бенсън, записвал е и с Тийна Мари за тазгодишния й доста успешен албум. Участвал е и в записите на албума на Рей Чарлз „Genius Loves Company”.

„Songs And Stories” може би не е сред най-великите албуми, но е най-доброто, което китаристът е издавал от поне десет години насам. Сравнително успешният баланс между поп, соул и джаз от една страна, и между песни и инструментални изпълнения от друга, прави албума силно комерсиален за ценителите на перфектно изпълнени композиции от музиканти виртуози. Няколкото блестящи изпълнения от висша класа в духа на най-добрите записи на Бенсън от 70-те и 80-те пък го правят безусловно желан и задължителен подарък за всеки истински фен.

Джордж Бенсън не е кой да е и не издава албуми всеки ден. Дано е жив и здрав да ни радва още много години с таланта, присъствието и музикалността си!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5040182/George_Benson_-_Songs__amp__Stories_(Advance_2009)_-_Jazz

Видео: 

David Guetta – One Love

Лейбъл: Astralwerks, EMI

Дата на издаване: 24.08. 2009

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника

Стил: Electro, Vocal House, Euro Disco

Любов, звезди и още нещо

Хитрец е Давид Гета.

Следвайки каноните в бранша, през май и началото на юни цяла дузина световни топ диджеи пуснаха новите си албуми с надеждата те да станат саундтрак на лятото. Вместо това се получи пренасищане на пазара и те се неутрализираха един друг, като дори наистина добрите от тях не успяха да пробият.

Давид Гета предпочете да изчака на макси сингли и пусна своя албум в края на август, когато сезонът отиваше към приключване. В резултат на това след двумесечната лятна суша, когато никой не издава нищо свястно, неговият албум на секундата влезе във всички възможни класации. Маркетингът не е каквото беше…

Не че мястото в класациите гарантира качество на материала. И именно Давид Гета е поредният/последният, който доказва това.

Не че пък той не се е постарал, тъкмо обратното. Само вижте какви звездни гости от суперкласа е поканил.

Да започнем например с Уил Ай Ем от Блек Айд Пийс и с Ни-Йо. Това са точно двама от тези едва трима-четирима привилегировани гении, които Майкъл Джексън приживе бе поканил да запишат предстоящия му нов албум-завръщане. Направо се усеща брилянтната мисъл на Давид Гета: „Което е добро за Майкъл Джексън, е достатъчно добро и за мен”.

Но Гета не спира дотук. Сред неговите гост-вокалисти са още Кели Роулънд, Ейкън, младата надежда Кид Къди, британската сензация Естел, Дърти Саут, прословутия Крис Уилис, и още, и още…

Всяко от 15-те парчета е с претенцията да бъде хит и всяко от тях малко или много заслужава това. Нещо повече, поотделно те звучат съвсем приемливо, даже от добре нагоре. Заедно обаче формират един тооолкова отегчителен, досаден и познато звучащ албум, че чак не е за вярване.

Наистина, французинът не е велик иноватор и в последните години непрекъснато се опитва да се самоповтаря. На този фон новият му албум е дори нещо необичайно ново за него. Но явно – твъъърде закъсняло, след като звучи така предвидимо.

Дискът е тъпкан с първокласни хитове, при това за всеки вкус. За най-масовата аудитория са „When Love Takes Over“, ремиксът на „I Gotta Feeling” на Блек Айд Пийс, парчетата с Крис Уилис. За по-изтънчени вкусове пък са например заглавната „One Love” с брилянтната Естел и химнът „How Soon Is Now” с участието и на колегата Себастиян Ингросо, но спокойно могат да ви харесат и съвсем други неща. Накрая, има и версия от два диска, като вторият съдържа клубни ремикси на материала в първия.

Давид Гета смело и с лекота заличава границите между електро, диско, хаус, поп и дори хип хоп – това не може да не му го признаем. Освен това, „One Love” е и един от най-амбициозните албуми тази година, при това не само в денс жанра. Остава само и да го харесате… но лично аз имам проблем с това. Пък вие – както си решите.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.fulldls.com/torrent-albums-1905954.html

Видео:

 

Suffocation – Blood Oath

Лейбъл: Nuclear Blast Records

Дата на издаване: 14.07. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal, Technical Death Metal, Grindcore

Пионерите на нюйоркския брутален дет метъл са отново в а-та-ка!!! Бегай оттука, че идем с чу-ка-аа!!!

Спокойно – определението „дет метъл“ не треби зли летни твари и всекакви мекушави хора без пощада… Е, бесният и доста завъртян ритъм, стържещите китари плюс влитащите директно от ада кански ревове и вопли на петимата от Съфъкейшън няма да оставят равнодушни сред малцината пресегнали се към рафта с тяхна продукция!

Ветераните на нюйоркската дет метъл/екстрийм метъл школа напомнят редовно за себе си, даже по-редовно след като се ре-възстановиха през 2002 след четири години трудова отмора (това е третият им „дълъг“ албум за 6 години нов живот).

Новото дело носи много силно заглавие – „Blood Oath“ – което е доста съмнително, предвид факта, че това е дебют за новия издател Nuclear Blast. И навява зли умисли за бъдещето: кръв + клетва = дузина убийства??!… Каква романтика направо!…

Дискът показва едно почти жизнерадостно здраво жулене и пердашене на наличните инструменти, та чак ум да ти кипне, а кръвта ти да зацърцори през всички възможни отвори на тялото. М-да, малко съм саркастичен и злобен спрямо пичовете, но те си „млатят“ почти редово според класическите канони на жанра „техничен брутален дет метъл“.

Нюйоркчани не поднасят особени пъклени изненади, ако не броим двата бонус трака към стандартното издание на „Blood Oath“: инструментала към второто парче в албума “Pray For Forgiveness” – специален поздрав за любителите на дет метъл караокето(!!!) и суровия, не-мастериран микс на парчето “Dismal Dream“.

Всъщност, точно така искам да звучи целия нов шибан Съфъкейшен… тоест почти като предходния брутален вакханализъм „Suffocation“ (2006). Но, мълчи сърце – както е казал един наш класик…

Иначе от редовите десет трака осезаемо се „хваща“ всеобщото намалено темпо, от което се прави редовото заключение колко добре се е сработил екипът и как е станал още по-“изпечено“ техничен… Не, не бива така.

Аз съм от живите хора, които са се кланяли пред ранните касети на Съфъкейшен, които освен че са едни от пионерите на американското дет метъл движение, също така безспорно доказаха на целия свят в началото на 90-те години на миналия век как се набива технично екстремна дет метъл музика, как е възможно да се преоткрие „бруталността“ в тази музика (тоест че има някаква идея в наглед безимислостното блъскане и реване!!!!) и от какво значение е екстремността за останалата част от тежката метална сцена.

Няма и капка топла или съсирена кръв съмнение, че Съфъкейшън са повлекли след себе си цяла плеяда грухтящо-мачкащи банди и групировки, които още пълзят из всеки по-читав град на тази планета с препрочити на първите три класики на бандата: „Effigy of the Forgotten“ (1991), „Breeding the Spawn“ (1993) и „Pierced from Within“ (1995).

Иначе още първото, едноименно парче от „Blood Oath“ те захваща „от вратата за главата“, в нашия случай от главата към предверието на преизповеднята. В темпо над средното се набива технично и насечено, дочуват се две-три учестени сола на китаристите, а вокалистът реди дълги заклинателни речи. Всичко това на що-годе начетения слушател може да се стори като учестено издание на стар Морбид Ейнджъл, но не е точно така.

Новата шеста пълнозвукова и гръмогласна творба си е доволно добра и е нормално от издателска страна да получава похвали като: „“Blood Oath“ има привилегията да не бъде само поредният характерно брутален албум на групата, който ще бъде на върха на жанра за 20 години напред, но е и перфектен показ на надигащия се гняв в наше време. Безвремието на този саунд и жизнеспособността на групата правят 2009 да е времето, когато Съфъкейшън ще господства.“

Не разчитайки на маркетингови постановки, можем да кажем, че саундът е наистина добър, „наточен“ в адекватен търговски вид, който да привлече широка екстремно-ориентирана публика, групата стабилно върши делата си, но-о…

Отделянето от славното минало – като изграждането на нови песенни структури в един задушевен микс от бавно-средно-бързо валцуване, минимизирането на вложените и разработени идеи, неизпъкването на отделните рифове и соло китарни финтове, по-стабилизираните и укротени вокални партии, липсата на благи струнни навлизания в парчетата… са си все сериозни МИНУСИ за опитното ухо.

М-да, записът е солиден, въпреки че е някак си ограничен от крайното миксиране, защото се филтрира пълната сила и красота на бандата. Това естествено е може би налагано от издателското тяло, но едва ли ще попречи на верните и истински фенове на Съфъкейшен да се потопят в „Blood Oath“. Този диск ще е интересен и полезен и за по-новите фенове на екстремната музика – да видят докъде е стигнала легендарната екстремност на нюйоркските дет метъл родители.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.psychocydd.co.uk/details.php?id=f11749d3bc660687acdeb9a9698f4c88e4014f89

Видео:  

Oakenfold – Perfecto: Vegas

Лейбъл: Thrive

Дата на издаване: 07.07. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Компилации

Стил: Progressive House, Progressive Trance, Electro

Модерност и класика в Лас Вегас

Пол Оукънфолд е сред онези велики майстори на електрониката, които превърнаха компилациите с денс музика в нещо интересно и дори слушаемо. От години обаче чуваме мрънкане, че големият маестро станал твърде комерсиален и позагърбил старите си прогресив корени.

И да е вярно това, въпреки всичко една (коя да е) компилация, направена от Пол Оукънфолд все още носи неговия неповторим почерк и вкус. Онова вълнуващо изживяване, което никой друг не може да ви предложи. Онези парчета или ремикси, които се чудиш откъде ги е изкопал.

А ето че този път маестро Оукънфолд изненадващо ни предлага нещо, което твърдо ще се хареса и на по-старите му почитатели „от онова време”.

„Perfecto: Vegas” е резултат от успешната му резиденция в клуб „Рейн” в комплекса „Палмс” в Лас Вегас. Оукънфолд е започнал кариерата си първо в Америка преди двайсетина години (за онези, които не знаят) и отлично познава тамошната публика. Човек би предположил, че специално за американците DJ-ят ще предложи нещо по-достъпно и по-комерсиално… и донякъде ще сбърка.

Достъпното и познатото се изчерпва с една авангардна версия на „Let The Music Play” на Шанън и с версия на „Sleeping Satellite” (в оригинал на Тасмин Арчър), изпълнена от любимката на Оукънфолд Jan Johnston (как ли точно се произнася името на тази жена?).

За останалото Пол разчита главно на свои хора от лейбъла „Перфекто” като Кенет Томас, Адам Уайт, Бари Джей, Ди Фракшън, Нат Мънди и Робърт Вадни, включени с по 2-3 трака или ремикса.

Първият диск започва доста сдържано и продължава сравнително минималистично, което не подсказва какво следва по-нататък. Основно имаме прогресив хаус, електро и прогресив транс без никакви залитания към комерсиалност. Музиката е приятна за слушане в слушалки или за тихичък фон без да надувате басите.

И ето че към 35-тата минута сдържаната дотук енергия избива в едно ярко и хващащо парче – „Tease” на Ди Фракшън и Кори Крофт, което е на такова ниво, че спокойно би могло да бъде част от шедьовъра „Global Underground 007: New York” (1998). В същото настроение е и следващият трак на Нат Мънди, което води до неудържимото желание да усилиш всичко докрай, да скачаш в ритъм до безкрай и даже да отидеш малко отвъд края като си разбиеш главата от кеф в стената например…

За оживелите краят на първия диск настъпва с още един майсторски прогресив химн на Аутър Сънсет, ремиксиран убийствено от Адам Уайт.

Нищо обаче не може да ви подготви за началото на втория диск. Откриващата „симфония на падналия ангел” на Робърт Вадни е класически, мощен, епичен, пищен прогресив транс от онези, които веееече не прааавят, уви. Можеш да се закълнеш, че сме 1999-та…

Огромната вълна от положителна енергия полека спада в следващите 20 минути (качеството обаче – не!) и после отново опираме в един чутовен, магически вокален трак на Робърт Вадни – „Away From You”. Запомнете това име – Вадни е новата звезда. След още 20 минути безкомпромисно качествени и учудващо старомодни – в добрия смисъл – парчета, миксът приключва пак с негов, при това фирмен трак – „Club Perfecto”. За статистиката – в диска има и два немиксирани бонус трака, които също не са за изпускане.

Когато накрая трябва да теглим чертата, откриваме, че Пол Оукънфолд отново ни е „излъгал”. Сдържан и модерен в първата четвърт на микса, в другите три четвърти той предлага смачкващо първокласни парчета, които са предимно вокални и учудващо добре следват неговия прогресив стил отпреди десетина години. Така той успява хем някак да е модерен, хем да е безогледно комерсиален и да се хареса практически на всички.

Завръщането му – поне за малко – към корените и към звука, който го направи официално номер 1 диджей на планетата, е голяма радост за старите му фенове, пък дори и с риск някои от парчетата да звучат твърде старомодно.

„Perfecto: Vegas” е сигурно стотното поред доказателство, че този човек дава най-доброто от себе си – не само когато си подготвен и го очакваш, но и когато не очакваш да ти предложи кой знае какво.

Оукънфолд вероятно никога повече няма да се изкачи на номер 1 в официалната DJ класация. Но в очите и ушите на обикновените слушатели и фенове той ще си остане Най-големия, Най-обичания, Най-… – завинаги. Някой трябва да му вдигне паметник…

Преди обаче да е заел достойно мястото си до Цар Освободител и Левски, имаме възможност да видим Пол съвсем на живо да подгрява Мадона в София. Оукънфолд на националния стадион – ето ТОВА е шоу, което непременно трябва да се види! За феновете има и бонус – същата вечер DJ-еят ще е в „Ялта”. Ако не сте се усетили, пада се точно срещу 30 август – с други думи, човекът ще празнува 46-ия си рожден ден…

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5028215/Paul.Oakenfold-Perfecto.Vegas-House.2009.

Видео:  Robert Vadney – Club Perfecto

The Crystal Method – Divided By Night

Лейбъл: Tiny e Records/Ingrooves

Дата на издаване: 12. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Електроника

Стил: Electronic Rock

Затънали между деня и нощта

Преди десетина години по волята на неизвестен журналист Кристъл Метъд станаха известни като „американските Продиджи”. Постепенно хора, които са по в час с музиката от американските журналисти, уточниха, че всъщност Кристъл Метъд са „американските Кемикъл Брадърс”. Което е доста по-близо до истината – не само са двама, но и в най-добрите си моменти музиката им копираше същата идея на ранните Кемикълс: брутален рок, но с изцяло електронни инструменти. Накрая стана ясно, че Кристъл Метъд май всъщност са „американските Орбитъл”.

Ако това встъпление не ви звучи обнадеждаващо, прави сте. Първо, не е добра идея да те познават като „американските еди кво си” – това показва липса на собствена физиономия. Второ – всяка от посочените дотук британски групи се разви много оттогава, мина през провали и пикове, докато Кристъл Метъд си останаха все на едно и също озадачаващо посредствено ниво. Показателно е, че за 15 години те успяха да издадат едва 3 студийни албума (плюс още 3 миксирани и един саундтрак).

В този смисъл новият им албум е крачка напред. Те още звучат като версия на Орбитъл, но с доста по-свежи аранжименти, повече идеи и огромно количество гости. Промяната е забележима до степен някои фенове да казват „ама това вече не са Кристъл Метъд”. За съжаление, не са прави – това са си същите двама, основателите на дуото Кен Джордън и Скот Къркленд, и това… ами, личи.

Още встъпителната заглавна композиция убива настроението с уморен ритъм, който ако беше още малко по-бавен, щеше да е трип хоп, а не електронен рок. Инструментариумът върху нея не блести нито с нещо ново, нито с нещо запомнящо се.

Последващата „Dirty Thirty” представлява една идея по-жив ритъм с претенции за електро, но всичко отново звучи банално и познато. Поне до момента, когато се появява китарата на Питър Хуук от Ню Ордър и внезапно тракът живва, добива саунд, лице и стил, напомнящ даже не за Ню Ордър, а за Ънкъл.

Истински бисер е третото парче „Drown In The Now”, което е и първият сингъл от албума. Включването на еврейския реге рапър Матисяху – откъде го изкопаха тоя?! – дава страхотен вайб, подкрепен с адекватен и много оригинален аранжимент. „Drown In The Now” е шедьовър, заставащ сред най-добрите постижения в цялата кариера на Кристъл Метъд.

Следващото „Kling To The Wreckage” също е живичък трак, който по би прилягал на… отново Ню Ордър, ако не изненадваше с женски вокали, които някак не се връзват с общото звучене.

Другите две инструментални композиции освен заглавната като цяло повтарят нейното ниво – нелоши, но незабележителни с нищо. В останалите парчета Кристъл Метъд следват рецептата на Лефтфийлд за гост вокални участия. Американците обаче нямат нито тяхното чувство за мярка, нито гениалната им виртуозност в изработването на рифове и аранжименти. В резултат на това албумът става доста вокален (особено неудачни са женските вокали – в тези моменти феновете наистина имат основание да питат това Кристъл Метъд ли са или някакви начинаещи поп звездички), объркващо разпокъсан като настроения и внушения, нехомогенен в композиционно отношение и доста посредствен като качество.

Последното парче в албума – „Falling Hard” (повече заслужаващо да се нарича примерно „Failing Hard”) демонстрира ярко най-големият провал в цялата кариера на Кристъл Метъд. А именно – звукът. Скандинавски меките, отнесени женски вокали а ла Ройксоп би трябвало да контрастират с тежкия дръм енд бейс ритъм, но не контрастират, защото такъв ритъм… просто няма, въпреки обещанието за това в началото. Липсва контрапункт, липсва за какво да се хване ухото и парчето тихо умира в бавна досада.

Ще дам примери. Сетете се за който искате класически трак на Продиджи. Басът там без изключение удря и тряска жестоко – ако сте с добра система и не внимавате, може да ви откъсне главата. Няма компромиси, няма ебавки – всичко е на границата на издръжливостта, че и отвъд нея. А при Кристъл Метъд басът е нещо меко, лигаво и пердерастки умилкващо се някъде в дъното на целия аранжимент.

Същото е с ударните. Изберете почти коя да е електронна група – дръм ритъмът е най-малкото нагло подчертан като саунд. Не и при Кристъл Метъд – тук той често почти не се чува от останалите инструменти. Е как искате да правите какъвто и да е вид рок, още повече електронен, без ритъм секция?! Но това не е всичко.

Кристъл Метъд използват доста абразивни звуци, но в тях липсва атаката, казано музикантски. С други думи, звучат меко, а не агресивно. Динамиката на целия саунд пък е отчайваща, аматьорска – характерно за цялото им творчество е, че всичко звучи равно като ниво, еднакво, омазано. Поне от 15 години насам това изобщо не е характерно за електронните инструменти и групи – има хиляди видове компресори, експандери, върчуалайзъри и други джаджи, които „съживяват” звука и струват буквално жълти стотинки. Има и скъпи мастеринг студия, където пък правят с него истински чудеса. Това обаче по никакъв начин не личи при Кристъл Метъд.

Крайният резултат от този срамно аматьорски подход към саунда е тъжен – дори когато аранжиментите са добри и идейни, всичко (с малки изключения) звучи немощно, банално, посредствено. Именно това води до факта, че „Divided By Night”, който е най-иновативният и може би най-добрият албум в цялата дискография на Кристъл Метъд, едновременно е един от най-слабите албуми на известни музиканти напоследък според музикалната критика по света.

За съжаление, нямам как да възразя на това шизофренично определение. Истината е някъде там… но на ваше място за нищо на света не бих пропуснал редкия шанс да ги видим и чуем на „Спирит Ъф Бургас”.

Оценка: 3 от 10 – посредствен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/88990553/crystal+method?tab=summary

Видео:

Maxwell – BLACKsummers’night

Лейбъл: Columbia

Дата на издаване: 07. 07. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B

Стил: Neo Soul

Жив е той, жив е… соулът

Максуел е огромна звезда в САЩ. Още предният му албум „Now” (2001) беше номер 1 в „Билборд”, а и оттогава той си взе дълъг отпуск от музикалния бизнес. Добавете към това забележимо нарастващия напоследък интерес към неосоула и факта, че след началото на юли не е излязал нито едни друг значим албум. Тогава вече вероятно няма да сте толкова изненадани защо новият проект на Максуел отново стигна номер 1 в „Билборд”, при това с впечатляващ резултат продадени копия – 316 000 (с 20 000 повече от „Now” през 2001 г.) и защо критиците се задъхват от възторг.

Хората се умориха. Цяло поколение през новия век отрасна с тупащите и дуднещи електронни басове на продуценти като Нърд и Тимбаленд, автоматично запазващи си челните места в класациите, без значение кой точно пищи, цвили, вие или рапира отгоре им. Талантливи или бездарни, нови звезди идваха и си отиваха, а продуцентите и гадният им технотронен бийт си оставаха същите. Някак си никой не забелязваше, че хора с отношение, глас и мелодия като Ар Кели например десетилетия наред се радват на огромна и нестихваща популярност, каквато и да е моментната мода. И ето че аудиторията фенове на добрата стара черна музика, която досега беше малцинство, изведнъж взе рязко да нараства.

2009-та явно е годината, в която R&B жанрът започна полека да се връща обратно към корените си – към соула, към мелодията, към гласа. Доказват го например успехът на Дъ-Дрийм, промяната в Сиера, новият албум на старата прима Тийна Мари, който се размотаваше няколко месеца неочаквано високо в „Билборд” чартовете и, разбира се, Максуел.

Нека панегириците на критиците не ви заблуждават – този албум не е нищо нечувано или велико. Максуел обаче може да служи за пример на мнозина като безукорен професионалист. Затворил вратата зад себе си, когато е на върха, той се оттегля за години – толкова, колкото му е нужно, за да живее живота си спокойно, в хармония с дълбоко религиозните си вярвания, да обикаля света и да намери ново вдъхновение.

Открил такова, той влиза в студио с туринг бенда си и записва повечето от композициите си на прима виста, на живо. Не мога да се сетя повече от петима музиканти, които все още да правят това.

И вижте какво чувство за мярка – албумът му съдържа едва 9 парчета, като едното е дори само инструментално; няма и 40 минути общо. Но вместо 9 добри парчета и още 6-7 посредствени имате внимателно блендирано само най-доброто.

„BLACKsummers’night” започва с изключителната атмосферична балада „Bad Habits”. Колко изпълнители са толкова смели да отворят албума си с балада? Малко, ако не знаете. Но въпросната балада се развива до съвсем пълноценен бавен трак, освен това качеството й е зашеметяващо като глътка 60-годишно уиски. Както пише един от феновете по форумите: „Знам, че албумът има цели 9 парчета, но като чуя „Bad Habits”, забравям за всички останали и искам да слушам само нея отново и отново”.

Никое от следващите парчета обаче не е толкова достъпно. Останалите могат да ви се сторят добри, но доста обикновени на първо, второ, че и повече слушания. Албумът изисква известен напън от част от слушателите, докато разкрие вътрешната си красота. Но тогава удоволствието наистина си заслужава. Вероятно чак тогава ще разберете и защо толкова много хора смятат, че „BLACKsummers’night” е един от албумите на годината.

Удоволствието обаче продължава. Максуел е обявил, че този диск е първият от трилогия. Вторият от нея, „blackSUMMERS’night”, ще набляга повече на госпъла и ще излезе през 2010 г. Третият, „blacksummers’NIGHT”, ще съдържа повече бавни парчета и е планиран за 2011 г.

Нали ви казах, този човек има чувство за мярка.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.mininova.org/tor/2703623

Видео:

Minus 8 – Slow Motion

Лейбъл: Compost

Дата на издаване: 29. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Джаз, Поп

Стил: Chill Out, Nu Jazz, Light House

Плюс/минус съвършенство

Минъс Ейт е псевдоним на швейцарския продуцент и DJ Робърт Жан Майер. Дали понеже средният швейцарец би произнесъл по три различни начина всяко от трите му имена или поради нещо друго, но човекът става известен основно с този си никнейм.

Дръм енд бейс кариерата му днес е вече минало, албумът „Elysian Fields” (2000) е чил аут класика, а самият той е дълбоко уважаван ню джаз компилатор, спечелил доверие с поредицата „Science Fiction Jazz” и други компилации.

„Slow Motion” идва след известно затишие в соловата му кариера и без никакъв рекламен шум. Жалко, защото албумът е прекрасен.

От Минъс Ейт очевидно можете да очаквате качествен чил аут и джази хаус мелодийки, но този път хер (абе все пак записва за „Компост” човекът) Майер е надскочил себе си в някои отношения.

Дискът е изключително разнообразен – макар и авторски, звучи до голяма степен като компилация. Трудно е да се открои преобладаващ стил. Изтръпналият саксофон в „Soverato ‘09” е чист студен джаз. Лежерните мелодийки, най-често вокализирани от унгарската певица Вираг, напомнят така обичаните Нувел Ваг, но без боса нова ритъм. За 80-те напомня и кавърът „Everybody’s Gotta Learn Sometimes” – носталгично поп завръщане към миналото.

В албума има и по-раздвижени парчета, облегнати на приятни фънк/фънки/джази рифове. Ню джаз фийлингът е навсякъде и като добро другарче беседва под ръка с чил аут атмосферата на пълно безгрижие. Нещо като комбинация от две дози „Кафе Дел Мар” и една доза „Хед Кенди”… наречете го коктейла на лятото и няма да сбъркате.

Всичко това е добре изстудено, леко и непретенциозно, но с гарантираното качество на един добър майстор. Тъкмо това прави „Slow Motion” един забележителен албум не само за лятото.

Безспорно, „Slow Motion” отстъпва на еталона „Elysian Fields”, но това са два много различни албума и е трудно да се сравняват директно. Единственото, което има значение обаче, е удоволствието, докато го слушате. А по тази скала „Slow Motion” на Минъс Ейт с лекота цепи мрака… на посредствеността наоколо.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://torrents.ru/forum/viewtopic.php?t=1976838 (пълна дискография, сайтът иска регистрация)

Black Eyed Peas – The E.N.D.

Лейбъл: Interscope

Дата на издаване: 03. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: Dance Pop, Alternative Hip Hop, Electro Pop

Вечно подценени

Тази история има начало, но сякаш няма край.

Блек Айд Пийс са сформирани почти случайно и никой не е очаквал нищо особено от тях. След два изненадващо добри алтърнатив рап албума всички ги тупат по раменете („много сте готини”), но никой не вярва от това някой ден да излезе нещо сериозно.

Дори след като вторият им албум продава над милион екземпляра, правейки ги „най-популярната неизвестна група в света”, оригиналната им певица Ким Хил напуска, понеже не вижда никаква перспектива в цялата тази работа. Пожелават да я заменят с (неизвестната тогава) Никол Шерзинджър, но тя отказва заради тогавашната си група –за която и до днес никой не е чул.

Никол им води закъсалата Фърги и тя се съгласява да пее за Блек Айд Пийс, но при две важни условия – първо, да е само временно и второ, Уил Ай Ем да й продуцира соловия албум, на който тя от сума време отчаяно търси продуцент.

Нататък вече знаете – „Elephunk” (2003) става сензация, всички го харесват. За 15 минути всичко е диаманти и рози.

Но идва „Monkey Business” (2005) и пак почват едни коментари тип „абе не е толкова добър, колкото предишният”. След няколко месеца албумът има вече 4 страхотни сингъла и определено е сред 3-те най-значими поп албума на годината. След още няколко месеца печели и „Грами”, но критиците никога не си признават, че са сбъркали.

Соловият албум на Фърги „The Dutchess” (2006) също не е определен като особен връх, даже напротив, но дава 5 последователни хита в американския Топ-5. Което си е рекорд.

И идваме накрая до актуалния албум „The E.N.D.”, който е съвсем разбит и от критиците, и от феновете. Макар че бил по-добър от „Monkey Business” (2005), но пък не бил по-добър от „Elephunk” (2003), казват.

Хората понякога не знаят какво искат. „The E.N.D.” е първият албум на групата, достигнал номер 1 в САЩ, продава повече от предишния (във времена на криза и на тотален крах на музикалната индустрия), има един – малко е да се нарече успешен – тотален хит сингъл като „Boom Boom Pow”, престоял 12 седмици на първа позиция. И още какво ли не, доказващо с цифри и позиции, че мрънкалата пак са се объркали.

Но ние по традиция няма да говорим за цифри и статистики, а за музика.

Музикално „The E.N.D.” отново е много напред с материала. Много по-напред от предните албуми на „грахчетата”, които все бяха обявявани за алтернативни и авангардни.

Вместо страхотните семпли – чиято ера приключи отдавна – гениалният Уил Ай Ем този път е заложил на грубичък модерен електро звук. Наричат го даже електро хоп, макар че такова чудо още няма. Комбинирайте денс звученето с добри мелодии, интересни (в повечето случаи) аранжименти, поп вокалите на Фърги и вече бегло напомнящите рап речитативи на Табу и после моля нека някой с ръка на сърцето да излезе и да каже, че това е слаб албум…

Не че „The E.N.D.” е лишен от слабости. Той започва с два колосални хита, продължава колебливо с няколко повече или по-малко добри парчета и към средата постепенно губи креативност и става по-традиционен. Истината изисква да отбележим, че в „Monkey Business” (2005) нямаше нито едно слабо парче, докато тук това не е така.

Този факт, както и очевидно твърде авнгардният подход на Уил Ай Ем, неразбираем за част от аудиторията, която и до днес тайно слуша кънтри и не харесва тези модерни „фиу-фиу” и „бум-бум” електронни звуци, плюс традиционното подценяване са истинските причини за недоволството от албума. В музикалния бранш пилците се броят през януари, когато се отчитат годишните продажби и през февруари, когато пък се раздават наградите „Грами”, така че пак ще си говорим по темата.

Иначе „The E.N.D.” може наистина да е последният албум на Блек Айд Пийс, издаден на физически носител. Официално съкращението в заглавието означава „The Energy Never Dies” („Енергията никога не умира”), но за другото говорят членовете на групата.

В интервю за „Билборд” Уил Ай Ем каза в прав текст: „Опитвам се да избягам от концепцията за албум. Какво е албум, когато пускаш 12 песни в „АйТюнс” и хората могат да си изберат която поискат? Това не е албум. Албумът вече не съществува като такъв”.

В подкрепа на тази теза Блек Айд Пийс използват и иновативни маркетингови тактики, като към „нормалните” сингли добавят и само дигитални, които издават в три поредни седмици. Еминем също използва тази тактика за своя „Relapse” и и в двата случая експериментът се оказа много успешен.

Каквото и да казват критиците, Блек Айд Пийс са гиганти на съвременната поп сцена и няма никакъв шанс да слязат скоро от нея, защото са много пред останалите в бранша – творчески, иновативно и маркетингово.

А, и последно – правят (в повечето случаи) абсолютно страхотна музика. Достатъчно такава ще намерите и в „The E.N.D.”.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4929795/Black_Eyed_Peas_-_The_E.N.D_Japan_Edition_-_2009_KompletlyWyred_

Видео:

a-ha – Foot Of The Mountain

Лейбъл: Universal

Дата на издаване: 19. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: Поп

Стил: Synthpop

Завръщане в бъдещето

Всеизвестен факт е, че най-големият културен експорт на Норвегия са класическата музика на Григ и блек метълът. Но най-успешната (разбирай – най-продаваната) норвежка група не се казва нито „Пер Гинт”, нито Диму Боргир. Казва се А-ха и не спира да работи по окопаването си на челното място в продажбите.

След като се разпадна в началото на деветдесетте години и се събра отново в края им, триото от Осло определено не е казало последната си дума. Даже напротив – в деветия си студиен албум се завръща към първата. Към началото, където за някои бе Словото. А за други – синтпопа.

Когато през 1985 г. A-ха издават “Hunting High And Low”, хващат последния синтпоп влак. Албумът им носи огромен успех – върхови позиции в класациите, платинен статус, известност, продажби, награди. Стават първата норвежка група, номинирана за Грами (не получават нито наградата, нито повторна номинация).

После обаче духва друг вятър и момчетата обръщат платната, за да уловят в тях набиращия сили алтърнатив. И никога не повтарят постижението на дебюта си, въпреки гръмкото завръщане с „Minor Earth Major Sky” (2000).

Ето че сега, с „Foot Оf Тhe Mountain”, илюстрират доказало се житейско верую – никога не се обръщам назад, само кръгом – и пак напред.

Албумът е доста приятно за ухото престрояване в платното на електронния звук от ранните им години. Дали защото синтпопът отново излезе на мода или защото това го могат най-добре? Толкова, че ако дръпнат една полировка на „Take On Me” и го пуснат заедно с отварящото „The Bandstand” за въпрос в „Стани богат”, бая народ ще има нужда от жокер, за да познае кое парче е от първия и кое – от последния им албум.

Това е диск, в който старото и новото се засичат по спиралата и се сливат в органичната цялост на модерния звук, постигнат от продуцента Стив Озбърн (работил със Суейд, Пласибо и Ню Ордър). Повече електроника и лек диско полъх на места, повече почивка за китарите; мелодичност, която притежава мощта на река – от стремглавите бързеи до величествените разливи. Гласът на Мортен Харкет се спуска по нея в безупречна форма и се провира между слънчевите зайчета на рифовете, плъзга се по гладката повърхност, набраздявана понякога от струнните („Shadowside”) или вълнувана от топли пиано акорди („Nothing Is Keeping You Here”).

„Foot of the Mountain” има потенциал, но не е лишен от слабости – например скучноватата „Mother Natures Goes To Heaven”. Текстовете са сравнително семпли, като доста любопитно е последното парче – „Start The Stimulator”. Освен коварно промъкваща се в главата мелодия, която си затананикваш на мига, то се отличава с текст, съставен изцяло от фрази и термини, използвани в космонавтиката. Както е казал поетът – романтиката е сега в машините…

Два въпроса възникват след края на албума. Северният студ ли е консервирал бандата, че не им личат годините – нито на творческия ентусиазъм, нито на извайването му в музика? И по-важното – след като змията захапа опашката си и кръгът се затвори, к’во пра’йм сега (или, ако предпочитате – quo vadis)?

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://www.arenabg.com/details.php?id=229735935826874911a7fcd35d7155f6f7718113

(иска регистрация)

Видео: