Лейбъл: Tiny e Records/Ingrooves
Дата на издаване: 12. 05. 2009
Формат: CD
Жанр: Електроника
Стил: Electronic Rock
Затънали между деня и нощта
Преди десетина години по волята на неизвестен журналист Кристъл Метъд станаха известни като „американските Продиджи”. Постепенно хора, които са по в час с музиката от американските журналисти, уточниха, че всъщност Кристъл Метъд са „американските Кемикъл Брадърс”. Което е доста по-близо до истината – не само са двама, но и в най-добрите си моменти музиката им копираше същата идея на ранните Кемикълс: брутален рок, но с изцяло електронни инструменти. Накрая стана ясно, че Кристъл Метъд май всъщност са „американските Орбитъл”.
Ако това встъпление не ви звучи обнадеждаващо, прави сте. Първо, не е добра идея да те познават като „американските еди кво си” – това показва липса на собствена физиономия. Второ – всяка от посочените дотук британски групи се разви много оттогава, мина през провали и пикове, докато Кристъл Метъд си останаха все на едно и също озадачаващо посредствено ниво. Показателно е, че за 15 години те успяха да издадат едва 3 студийни албума (плюс още 3 миксирани и един саундтрак).
В този смисъл новият им албум е крачка напред. Те още звучат като версия на Орбитъл, но с доста по-свежи аранжименти, повече идеи и огромно количество гости. Промяната е забележима до степен някои фенове да казват „ама това вече не са Кристъл Метъд”. За съжаление, не са прави – това са си същите двама, основателите на дуото Кен Джордън и Скот Къркленд, и това… ами, личи.
Още встъпителната заглавна композиция убива настроението с уморен ритъм, който ако беше още малко по-бавен, щеше да е трип хоп, а не електронен рок. Инструментариумът върху нея не блести нито с нещо ново, нито с нещо запомнящо се.
Последващата „Dirty Thirty” представлява една идея по-жив ритъм с претенции за електро, но всичко отново звучи банално и познато. Поне до момента, когато се появява китарата на Питър Хуук от Ню Ордър и внезапно тракът живва, добива саунд, лице и стил, напомнящ даже не за Ню Ордър, а за Ънкъл.
Истински бисер е третото парче „Drown In The Now”, което е и първият сингъл от албума. Включването на еврейския реге рапър Матисяху – откъде го изкопаха тоя?! – дава страхотен вайб, подкрепен с адекватен и много оригинален аранжимент. „Drown In The Now” е шедьовър, заставащ сред най-добрите постижения в цялата кариера на Кристъл Метъд.
Следващото „Kling To The Wreckage” също е живичък трак, който по би прилягал на… отново Ню Ордър, ако не изненадваше с женски вокали, които някак не се връзват с общото звучене.
Другите две инструментални композиции освен заглавната като цяло повтарят нейното ниво – нелоши, но незабележителни с нищо. В останалите парчета Кристъл Метъд следват рецептата на Лефтфийлд за гост вокални участия. Американците обаче нямат нито тяхното чувство за мярка, нито гениалната им виртуозност в изработването на рифове и аранжименти. В резултат на това албумът става доста вокален (особено неудачни са женските вокали – в тези моменти феновете наистина имат основание да питат това Кристъл Метъд ли са или някакви начинаещи поп звездички), объркващо разпокъсан като настроения и внушения, нехомогенен в композиционно отношение и доста посредствен като качество.
Последното парче в албума – „Falling Hard” (повече заслужаващо да се нарича примерно „Failing Hard”) демонстрира ярко най-големият провал в цялата кариера на Кристъл Метъд. А именно – звукът. Скандинавски меките, отнесени женски вокали а ла Ройксоп би трябвало да контрастират с тежкия дръм енд бейс ритъм, но не контрастират, защото такъв ритъм… просто няма, въпреки обещанието за това в началото. Липсва контрапункт, липсва за какво да се хване ухото и парчето тихо умира в бавна досада.
Ще дам примери. Сетете се за който искате класически трак на Продиджи. Басът там без изключение удря и тряска жестоко – ако сте с добра система и не внимавате, може да ви откъсне главата. Няма компромиси, няма ебавки – всичко е на границата на издръжливостта, че и отвъд нея. А при Кристъл Метъд басът е нещо меко, лигаво и пердерастки умилкващо се някъде в дъното на целия аранжимент.
Същото е с ударните. Изберете почти коя да е електронна група – дръм ритъмът е най-малкото нагло подчертан като саунд. Не и при Кристъл Метъд – тук той често почти не се чува от останалите инструменти. Е как искате да правите какъвто и да е вид рок, още повече електронен, без ритъм секция?! Но това не е всичко.
Кристъл Метъд използват доста абразивни звуци, но в тях липсва атаката, казано музикантски. С други думи, звучат меко, а не агресивно. Динамиката на целия саунд пък е отчайваща, аматьорска – характерно за цялото им творчество е, че всичко звучи равно като ниво, еднакво, омазано. Поне от 15 години насам това изобщо не е характерно за електронните инструменти и групи – има хиляди видове компресори, експандери, върчуалайзъри и други джаджи, които „съживяват” звука и струват буквално жълти стотинки. Има и скъпи мастеринг студия, където пък правят с него истински чудеса. Това обаче по никакъв начин не личи при Кристъл Метъд.
Крайният резултат от този срамно аматьорски подход към саунда е тъжен – дори когато аранжиментите са добри и идейни, всичко (с малки изключения) звучи немощно, банално, посредствено. Именно това води до факта, че „Divided By Night”, който е най-иновативният и може би най-добрият албум в цялата дискография на Кристъл Метъд, едновременно е един от най-слабите албуми на известни музиканти напоследък според музикалната критика по света.
За съжаление, нямам как да възразя на това шизофренично определение. Истината е някъде там… но на ваше място за нищо на света не бих пропуснал редкия шанс да ги видим и чуем на „Спирит Ъф Бургас”.
Оценка: 3 от 10 – посредствен
Автор: Ники Русиновски
Торент: http://isohunt.com/torrent_details/88990553/crystal+method?tab=summary
Видео:
Етикети: Divided By Night, Електроника, Кристъл Метъд, Ники Русиновски, Electronic Rock, The Crystal Method
