Лейбъл: Telarc/Дюкян Меломан

Дата на издаване: 15.03.2011

Формат: CD

Жанр: Jazz, World

Стил: Fusion, World Fusion

Перла в короната

Ал Ди Меола спечели световна популярност с класическите си първи солови албуми от периода 1975-81 година. После позаряза електрическата китара за сметка на акустичната, направи няколко интересни завои, утвърди се отново с поредица добри албуми през 90-те и продължи да поглежда в различни посоки през новия век.

За радост на феновете си от стари времена, в последните години той започна отново да хваща струните на електрическата китара, а сега им поднася и един хубав подарък. Новият му диск Pursuit of Radical Rhapsody (2011) е най-доброто, което е пускал от поне 10 години насам.

Разликата удря в ухото на ценителя още от първата композиция „Siberiana“ – осем минути и половина, пълни със свежест и инвенция, лирика и бързо темпо, майсторство и мелодия, обединени в едно по начин така характерен именно за легендарните му първи албуми.

Следващите две композиции са на абсолютно същото изненадващо пиково ниво и това вече говори за нещо повече от добър албум. Особено радва втората – „Paramour’s Lullaby“, с така любимия електрически звук и лека меланхолия. Надеждата за нова гениална класика обаче полека отстъпва мястото си в последващите пиеси на „просто“ задоволство от музицирането на един голям майстор.

Това всъщност е единственият недостатък (ако въобще има такъв) на албума – не е чак гениален. Но пък достойнствата му могат да се броят с дузини.

Ал Ди Меола е един разхвърлян композитор и китарист – свири и записва когато, където и кавото го кефи. Понякога успява да събере сесиите си в концептуален проект, понякога просто събира в диск каквото е записал напоследък. Този път сме във втория случай, но – изненада – той е с качеството на завършен концептуален проект.

Записите са правени в пет студия, включително в Будапеща. Темите включват вдъхновения от Сибир до Мароко, от бащата на китариста до близки негови приятели и колеги музиканти, кавъри от The Beatles и композитора Харолд Арлин. Няма начин всичко това да звучи хармонично и хомогенно, но истината е, че звучи точно така.

Дискът е записан от обичайния квинтет на Меола World Sinfonia. Сред гостите обаче са светила като Чарли Хейдън на баса, Питър Ърскин на ударните и Гонзало Рубалкаба на пианото.

Ритмите залитат към неизменната страст на латиното и фламенкото, потопяват се в меланхолията на тангото, смесват радост и тъга в кубински мелодии, добавят щипка афро екзотика и арабски привкус. Само голям, много голям музикант може да удържи целия този карнавал от настроения и етно цветове в тоналността на джаза и уърлд фюжъна и да вплете по безапелационен начин и себе си вътре. Е, Ди Меола го прави, дяволски добре го прави.

Тъжен до сълзи на моменти, радостен до екстаз, замислен в други мигове или просто весел, ту мелодичен, ту техничен, ту електрически, ту акустичен, Ал сменя емоциите си като хамелеон. Понякога е малко трудно да го следваш в умозрителното му пътешествие на виртуоз, но не и този път.

Pursuit of Radical Rhapsody е сред перлите в 35-годишната дискография на маестрото. Или казано в две думи – това е един страхотен албум. Няма да ви разочарова.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Лейбъл: Epic

Дата на издаване: 11.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Hard Rock, Heavy Metal, Industrial

Батман се завръща! „Scream“ – прилеповата песен на бащицата Ози

На 61 години Ози Осбърн е култова музикална фигура с мултиплатинени продажби и сума ти награди, която е вдъхновяващ пример за няколко поколения музиканти. Основната причина за всичко това е, че той е първата гласова емблема на хардрок/хеви метъл легендите Блек Сабат. Не е за подценяване и соловата му кариера от 80-те години до днес, дала тласък на хеви метъл жанра с очароваща музика и скандални изцепки (в които можем да включим и ТВ-риалити шоуто му „The Osbournes” 2002 – 2005) из Америка.

През 2010-та титанът се представя солово с извънредно добрата си десета студийна работа. За „Scream“ направо може да се каже, че е един вид лебедовата песен на Ози Осбърн. Нали се сещате – лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят.

В нашия случай обаче Ози никога не е мълчал през живота си, а и не показва силни признаци за умирачка, защото той все пак е нещо като безсмъртен (вече е истинско чудо на медицината, колко пиене и дрога е преработил…). И да, в песните му има повече мъка, отколкото щастие, но – има. Заради творчеството му пък го наричат не без основание „Принцът на мрака“ и една от причините за световната му пост-Блек Сабат известност е, че обичал да хапва живи прилепи в началото на соловата си кариера …

Какви са най-важните разлики и отлики на „Scream“ спрямо предходната Ози дискография:

А) В групата на мистър Джон Майкъл Осбърн има НОВ китарист. Нов китарист = нова енергия! Гръцкият китарен злодей Гъс Джи е известен отдавна на хеви метъл братството със собствената си пауър метъл банда Файъруинд и разните си прояви с банди като Мистик Профъси, Найтрейдж, Дрийм Ивъл, Арк Енеми. Той заменя най-дълго задържалия се и емблематичен китарист на Ози – Зак Уайлд (1987 – 2009).

Тази смяна, осъществена преди самите записи, е просто задължителна за времето и препокриващото се китарно и цялостно звучене на групата на Ози и паралелната собствена банда на Уайлд – Блек Лейбъл Съсайъти.

Наистина е трудно да се замени напълно характерното китарно звучене на Зак, но и това ще стане след време. Засега гостувалият на два пъти в България (с Файъруинд) Гъс Джи пълни новия диск с мелодични и къдрави сола, пауър метъл рифове и позната китарна постановка – най-малкото, защото китарните му партии (а и всичко останало по албума) са предварително написани от Ози и продуцента Кевин Чурко в домашното студио на роквеличието „The Bunker” в Ел Ей.

Б) Продуцентът. Както и предходния студиен албум на Ози – „Black Rain“ (2007) – продуцент е Кевин Чурко, а Ози е съпродуцент. Кевин е канадец – музикант, звукоинженер, композитор и продуцент, най-известен чрез работата си тъкмо с Ози, но има активи с добре познати имена като Шаная Туейн, Слаш, Ринго Стар. А-а, оказва се, че има и номинация за „продуцент на годината 2010″ заради работата си с групата на своя син – Модърн Сайънс и техния едноименен албум!

В) Звученето. То е плод на копулирането на звуците от „новото време“ (алтърнатив рок и метъл, индъстриъл, готик…) с досегашната соло дискография на вокалната икона. Може да се каже, че налице имаме модерен интензитет от леко тегавия „Down to Earth“ (2001) и индустриални темпа и елементи от уморено звучащата предна работа на Ози „Black Rain“ (2007) плюс някои запазени марки на Ози от 80-те (китарни арпежи, чисто пиано навлизане) и чувствени, но не силни частици от 90-ския му комерсиализъм.

А ако на това отгоре добавим увлекателна хорър атмосфера и неизменната мрачна романтика, която винаги блика от извадените на ултрапреден план гласови данни на Ози Осбърн и хоп – роден е албум като слънце! Който хем ще е интересен на най-младата част от публиката, хем ще придърпа пословичния интерес на огромната дай-хард фенска маса на тандема Ози + Блек Сабат.

Усеща се, че Кевин Чурко е озаптен в наблягането и прокарването на индъстриъл звуци в новия Ози материал. Кой има нужда от един нов и същевременно стар вариант на Роб Зомби – не че двама от хората му не блъскат настоящия ритъм на бащицата Ози!…

Просто „принцът на мрака“ все още си действа като един извънвремеви пълководец на рока и забавлението, тържествуващ над едрата маса рок звезди и редови мейнстрийм тълпи. Като се подпира на старата и сигурна тежка про Блек Сабат-ска рифовка и дори на яката про трашова интензивност още от самото начало на диска. Но за това по-късно.

Г) Нов барабанист = пълна лудница. За другото ново лице на бенда на Ози – Томи Клуфетос може да се каже, че е като събирателен образ на всички досегашни ударници на татко Ози: от първия му – Лий Кърслейк (Юрая Хийп) до предходния Майк Бордин (Фейт Ноу Мор)! Пичът е невероятен майстор на брейковете, пълни здраво парчетата и удря с характер и чувства, като между другото идва от редиците на Роб Зомби, но е свирил и с бандите на Тед Наджънт и Алис Купър.

Старите и добре познати страни на дядко Ози също са тук:

А) Хитово засилен материал, намирисващ на потенциална бъдеща класика.

Хм-м, не може да кажем, че тук е тъпкано или пък прелива от първостепенни и класически вече хитове, с които може да се похвали всеки по-стар Ози албум от последните две декади време: „No More Tears“ (1991) с „Mr. Tinkertrain“, едноименното, „Mama, I’m Coming Home“; „Ozzmosis“ (1995) с „Perry Mason“ и „I Just Want You“; дори още се колебаем дали да включим и „Down to Earth“ (2001) с откриващото „Gets Me Through“ в тази семпла подредба на силни класики…

Но-о, има няколко силни кандидата в „Scream“ (чието първоначално заглавие – „Soul Sucka“ не се е харесало на изпитаните фенове…), от които да ни настръхват кожите и да бъдат въртени и след година време по специализираните ефирни канали.

Впрочем, изберете сами:

Началният парчак е „Let It Die“ и се заиграва в едно доста дългичко времетраене от 6:05. Авторите Осбърн-Чурко-Адам Уейкмън (клавирист в албума и син на Рий Уейкмън от Йес) са заложили на леко странното и алтернативно, но и твърдорежещо начало с чудна прогресарска китара. След това бързо навлизане, се показва една богата аранжировка с няколко смени на скоростта, на чийто фон Ози-то се изявява само както си знае. Дори първите му дума са: „I’m a rock star“! Може да се каже, че сякаш тук имаме неуравновесено смесени първите му солови дела с днешното рок състояние. По някое време настъпва и бурна метълджийска сеч със свистящи китари.

Под номер две е първият сингъл от новия албум: „Let Me Hear You Scream“ (3:25 минути). Звучи нелошо заради познатите Ози-бразди, с хитовите си и дразнещо привличащи вокални линии. Има глем/хеви рок ритъм и пискливи, запълващи всяка дупка китари. Първосигнален хит е, но не радва достатъчно истинското фенско сърце.

„Soul Sucker“ е тежко падащо, осъвременено металическо парче, което хем е с потенциала на хитсингъл, хем може да се разглежда като обичаен албумен пълнеж със зъл южняшки китарен пасаж (заради което може да се приеме за отпаднал материал на старото острие Зак Уайлд!), преливащ в едно типично индустриално набиване, достигащо в кулминацията си до стабилна траш-стоманена стена. Не напразно с неговото име Ози е искал да кръсти новия си албум, но допитването сред феновете го отрезвява от тази идея.

Четвърти в новия албумен списък на Ози е „Life Won’t Wait“. Чудесна песен – пътуване към обичайната пауър Ози баладка, тип „Мамо, завръщам се у дома!“, обзаведена с по-здрави и правещи впечатления украси – на моменти ритъм секцията просто ще отнесе всичко по пътя си… Редуващите се акустик моменти радват още повече, а текстът в общи линии ни кара да не си пропиляваме времето.

Чудесно и много разнообразно парче музика е „Diggin’ Me Down“. За шест минути време се преминава от баладично настроение с арпежи и пиано намеса в типичната материя от предните два албума на Ози с китарните номера на Зак Уайлд. Понякога вокалите звучат като тройно нанесени, а в сърдечни моменти култовият гласец разчувства костите с въпросите си към Джийзъс Крайст („Where are You father, why don`t You save us?“). Дори и въпреки тежките си части, „Diggin’ Me Down“ ще се възприеме като комерсиално и здраво парче музика.

„Crucify“ е от странните и модерни мелези на нашето време. Държи се странно провлачено, снабдено е с дребни хитрини, но и навлиза в познатите Ози канони. Чертите на алтернативната балада се загубват от темпото и китарно пилещите контури. Текстът визира лъжливите политици, а цялата песенна картина те кара да припяваш и ритмуваш в помощ на рехавата спрямо предните парчета звукова стена.

Друг модерен парчак с раздвояващо мнение е „Fearless“. Притежава южняшки нотки на влизане (ех, този Зак Уайлд!), звучи си през цялото време прекалено модерно, психарски и страховито дори заради задължителната раздяла с тежкото минало: „I’d rather die on my feet than live a life on my knees“. Има и една коренна рок ен рол Ози-жилка от началото на 80-те (ала “Flying High Again” примерно) и духа на евентуално добрите стадионни реакции. По-изчистената китарна игра се отчита и с добри солажи.

Под номер 8 е чаровната пауър балада „Time“ (5:31 минути). Тя действа много приятно с вокалните топлини от гласа на татко Ози, нежните китари и клавиши, и ще има доста радио въртене насам-натам. Може да се разглежда като достойна смяна, заедно с „Dreamer“ (2001), на силни баладик Ози класики като „Goodbye to Romance“ (1980) и „Road to Nowhere“ (1991).

Парче пълнеж е „I Want It More“ въпреки интересната си структура: стабилно южняшко рок настроение, бодро парадиращо темпо, фокусни напомняния за началото на 90-те години плюс облитаща хорър атмосфера. Забележителна китарна работа на нашия съсед Гъс Джи.

Друг интересен и много качествен трак с провокативна лирика е „Latimer’s Mercy“. То е написано по действителен случай за един канадски фермер, принуден от съдбата да се превърне в баща-убиец на собствената си дъщеря. Откроена ритъм сеция, набиваща здравина, индъстриъл нотки, зарибяващи вокали, акумулирана сумрачно-приятелска атмосферата и обстановка ала „Ozzmosis“ (1995).

Краят на този албум е красивата едноминутна клавирна чувственост на „I Love You All“, която е по-скоро посвещение към почитателите, отколкото отделна песен.

Б) Текстове.

Лириките на Ози дълбаят предимно в традиционните мрачни теми като лошите страни на религията (“Crucify”, “Diggin’ Me Down”), духовността (“Life Won’t Wait”, “Time”), поправяне на грешките от старите дни („Fearless“).

В) Вокалите. Както винаги те се по-експонирани, извадени на преден план, замазани леко и машинно подпряни.

Г) Басистът. Роб „Бласко“ Никълсън е деен от началото на 80-те с откачените кросоувър трашъри Криптик Слоутър. В края на 90-те оказва 9 годишно съдействие в соло кариерата на Роб Зомби. От 2003 г. заема мястото на басиста Робърт Трухильо (днес в Металика) в групата на Ози, участник в „Black Rain“ (2007).

Д) Клавиристът. Адам Уейкмън е син на Рик Уейкмън, кийбордистът на прогресив гениите Йес. Работил и работи с Блек Сабат, с баща си – имат цели 6 албума под името Уейкмън Уит Уейкмън, Ани Летъкс, Виктория Бекъм… В „Scream„, 5 (или 6 – според различните източници) от новите песни на Ози са композирани с негова помощ.

В заключение:

„Scream“ – съвременно звучащият и богато напластен нов албум на Ози, налага сигурни реминисценции към огромния му музикален каталог в съпровод на водещите, различни и модерни рок звуци.

За силното въздействие на албума спомага и забележимата китарна игра на новия китарист Гъс Джи, която на моменти си е доста напомняща и типично звучаща за бившето китарно острие на Ози – Зак Уайлд.

Всичките десет песни в „Scream“ са свежо звучащи, изработени извън праволинейна формула и са приятелски настроени към модерния ефир. Малко е несигурно дали ще зарадват целокупното братство от последователи на Ози… Но поне тези, които безрезервно му вярват, ще намерят своята истина в прилеповата песен на бащицата – „Scream„!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5635216/Ozzy_Osbourne_-_Scream_CDRip_2010_%5BCov_CD%5D%5BBubanee%5D

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 25.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Поп

Стил: Pop Rock, Dark Pop, Alternative Rock

На дълъг път с новите кралици на поп-рока

Чаровните финландски дами, воглаве със своя продуцент Туомас Холопайнен (клавирист и лидер на финландските метъл звезди Найтуиш) атакуват огромния мейнстрийм пазар с първия си англоезичен диск „A Way Away„. Този пети студиен албум на петте симпатични дами от Финландия е един вид „най-доброто“ от досегашната им музикална история, изпята на финландски.

Само за протокола и най-мързеливите читатели – под името Индика (латинското име за Индия!) се водят 6 артисти и групи: сайтранс проект; аржентинска електронна рок банда; извратени метъл англичани; стоунър рок шотландци и калифорнийски траш метъли. В нашият случай Индика е името на поп-рок група от Финландия, изцяло съставена от жени.

Е, в годината на основаването си – 2001-а, може да са били и девойки, но същественото в случая е, че водещото дуо: певицата-мултиинструменталистка Йохана Саломаа и басистката Хейни свирят заедно още от детските си години. През 2003 групата е взета под крилото на Sony BMG, с които работи до преди година-две. Дебютът на Индика „Ikuinen Virta“ (разбирай, „Вечният поток“) излиза през 2004 и впоследствие достига платинен статус, други два техни албума са със „златно“ покритие.

До 2010 те са издавани само във Финландия и пеят само на родния си език вдъхновени от природата лирики, които носят усещане за филмово озвучаване, мистичност и типична финландска меланхолия.

„A Way Away“ е прилежно изпипан и музикално очарователен не само заради поп-рок смесицата от симфонични, готически и саундтракови съставки. За някои хора това музикално състояние може да се счита за алтернативен рок и, ако им вярваме, трябва да добавим, че това е силна част от върха на днешния алтернативен (женски) рок. Други разбирачи се осланят на тяхното, на Индика, минало и ги етикетират като „mystic romantic pop/rock“. Което се връзва още по-добре сега, в днешно време.

Почти забравете, ако изобщо сте слушали, предходната аудио благина на квинтета финландски дами „Valoissa“ (2008), който също бе продуциран от Холопайнен. Днес вече е почти на изчезване онази блага, лайт версия на Найтуиш (с 2-3 изключения в новия диск), успешно украсена с чаровно готик ароматизиране и напевните фински слова.

Индика са се запътили силно към финансово стабилните територии, които се водят запазени за комерсиални диви като Сара Брайтман и надъхани женки като Дъ Корс. И това – независимо, че финландките притежават по нещо от „магията“ на певици-инди икони като Кейт Буш и Лорийна МакКенит. Не че нямат и добре разредена блудкава смес, с която да избудалкат и фенбазата на Бритни Спиърс или Лейди Га Га, на шега казано, но „In Passing“ и „Scissor, Paper, Rock“ са точно такива влизащи блудкаво разредени смески.

Що се касае до новите издатели на Индика, Nuclear Blast, явно заклетите метъл активисти също търсят нови територии за покоряване – въпреки и заради световната криза. А активен арсенал в който има симпатични жени с автентично фолк рок минало, подпомагани от метален гуру и куп други специалисти не е за подценяване.

За атаката на този лейбъл към нови владения може да споменем, че промотиране на новия албум „A Way Away“ е направено на живо в Берлин на 5 май 2010 пред 300 отбрани журналисти в елитен клуб…

Нещо по трасето „A Way Away“ обаче се губи – най-вече във вокално отношение, където разбираемите английски думи стоят някак си студени, далечни… Загубен е старият неразбираем, фински чаромат; липсва усещането, че Индика са твоята домашна банда; дори тяхната прогресия изглежда като някакво предателство!…

От друга страна, риторично казано, кой масов слушател ще тръгне да си превежда текста на „Ikuinen Virta“ – заглавното парче от дебюта на мацките от 2004 година?! Друго си е да припяваш на „новото“ им гъвкаво и притегателно парче „Scissor, Paper, Rock“…

В този ред на мисли, тук е мястото да се поставят едно до друго първият нов сингъл „In Passing“ и „Valoissa“ от предния едноименен диск; също така силното ударение „Straight And Arrow“ не крие своя произход от „Pahinta tänään„, Индика реколта 2008. По-нататъшните сравнения и припознавания сякаш губят смисъл, понеже албумът „A Way Away“ трябва да се разглежда като дебютен за групата, нали така…

Преобразяването на старите песни е осезаемо, не е сменена само и единствено лириката. Песните са силно изменени и заредени с хипнотичен заряд и ред други фокуси като оркестриране и про филмова физиономия – да се харесат на най-масовата, най-широка интернационална публика от всякакъв размер, възраст и пол.

Полирането и симфонизирането на саунда и обемното му прекрояване, плюс леко насиленото излъскване на способностите на финландките за бързо влизане в по-горна категория също правят очевадно впечатление за тази еволюция. Наред с г-н „Найтуиш“, по албума действат съпродуцента Роланд Спремберг (работил с готини агенти и агентки като А-ха и Ноу Ейнджълс!) и миксатора Марк Шетлер (Симпли Ред и Бълит Фор Май Валънтайн).

Иначе, най-общо казано, тук цари разнообразие: към етно и експериментално звучащата „As If“ е примерната гордост за всеки мрачен саундтрак „Children Of Frost“, да не говорим, че направо задължително да има баладични красоти като „Lilja’s Lament“, „A Way Away“ и титаничната „Eerie Eden“.

Връщайки се към силното, насечено начало на този албум с „Island Of Lights“, после прескачаме към извънредно якото „Straight And Arrow“ – почти сравнимо с апогея на Найтуиш „Wish I Had an Angel“ и готик лимонадата „Precious Dark“. Тези три трака подпират версията, че на Индика все още може да се гледа с едно око като на комерсиална, лайт версия на Найтуиш…

Това само в случай, че екскурзията на Индика в световния комерс не проработи и също така Найтуиш замразят членството на шведката Анет Олцон – незадоволителната заместничка на Таря Туринен. В най-лошия от горните варианти поне може да бъдем сигурни в името на следващата певица на Найтуиш…

Между другото, Йохана Саломаа и Индика на два пъти са в ролята на „отварящи“ изпълнители на концертите на Найтуиш: по време на Скандинавското турне през 2007 и на турнето “Dark Passion Play tour”от 2009. Като на първото споменато дамите са свирили английски варианти на своите песни.

Определено единственият път за Индика е само напред и нагоре – пък каквото оттам нататък публиката и издателите пожелаят да направят от тях.

Оценка: 6 от 10 – добър 

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5615459/Indica_2010_-_A_Way_Away_(Finland)

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Дата на издаване: 07.06.2010

Формат: CD

Жанр: Поп, Електроника

Стил: Trip Hop, Alternative Pop

Прошепнати мечти

„Дай на хората това, което искат” не е точно маркетингов принцип, но във всяка област има хора, които го следват.

След седем години повече или по-малко успешни експерименти братята Пол и Рос Годфри се вслушаха в гласа на почитателите си и се върнаха назад към корените и към Скай Едуардс. Легендарната им вокалистка беше такава органична част от магията на Морчийба, че мнозина просто отказваха да ги приемат без нея.

И ето ги Морчийба 2010 със Скай Едуардс… Какво повече може да иска един трип хоп фен?

Човекът обаче е странно живoтно. Както виеха от възторг, че Скай е пак тук, така сега мнозина мърморят, че това не било така, онова – иначе, музиката уж била същата, ама годината вече била друга, или обратното, или… какво ли не прочетох само за седмица от излизането на албума.

Затова забравяме критиката и феновете и ще разчитаме на най-верното ни – две уши, сърце и душа. В крайна сметка, музиката е за тях.

„Blood Like Lemonade” е чудесен албум и не позволявайте на никой да ви твърди обратното. След първите три парчета става ясно, че Морчийба перфектно са уцелили дозата в смесицата от трип хоп, поп и соул. Допълнителното инжектиране идва от гласа на Скай, който също е безупречен – едновременно студен, слънчев и омагьосващ. Текстовете не са сила на Морчийба, затова не връзвайте кусур, че понякога приказките, които така опасно ви нашепва тази дама, са малко хорър или поне вампирски.

Албумът звучи хомогенно, но стиловото разнообразие не е жертвано за целта. Имаме го най-вече в двата инструментала, които са приятна интерлюдия, без да ни дърпат напълно встрани от общото преживяване. Фолк мотиви също не липсват, но са така деликатно вплетени, че може и да не ги забележите.

Майсторските аранжименти, изчистеният звук и точното чувство за мярка превръщат „Blood Like Lemonade” в един силен, много зрял албум на една добра група. Ако се върнем пак към мърморковците, дори и най-мрънкащите критици не отричат, че това е най-добрият албум на Морчийба от времето на „Big Calm” (1998) насам. На тях просто не им харесва, че „времето не е същото”, което трябва да се разбира, че ТЕ вече не са същите. Музиката обаче си върви…

„Това е албумът, който трябваше да направим след „Big Calm”, чух с известно разкаяние, примесено с гордост да казва единият от братята Годфри пред някаква медиа. Прав е.

И ето – този албум най-после е факт, музиката в него е прекрасна и става за слушане до скъсване. Толкова красота има в тези 10 парчета, че можете да ги слушате нон стоп, до пълно отравяне.

Ще откриете на-важният белег на един добър албум – колкото повече слушате, толкова повече ви хваща. Пристрастяването към „Blood Like Lemonade” е страшно.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5610228/Morcheeba_-_Blood_Like_Lemonade_%5Bmp3-256-2010%5D

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Лейбъл: OM Records

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника, Поп

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Dance Rock, Electro

Колко е важно 14 години да бъдеш сериозен

Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.

Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.

Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.

Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…

И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…

Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.

Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.

Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.

Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin’“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.

При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo” (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5336598/Groove_Armada_-_Black_Light(mp3_320kbs)ICM369

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Лейбъл: XL Recordings

Дата на издаване: 19.04.2010

Формат: CD

Жанр: Уърлд

Стил: Tango, Nuevo Tango, Fusion, Dub, Downtempo, Lounge

Завръщане в бъдещето

“Tango 3.0” е наистина много подходящо заглавие за този албум на Готан Проджект. Версия три нула – подобрена, ала все пак версия. Новият диск на танго революционерите е нов, но далеч не революционен – просто една добра (даже много) вариация на тема „Готан”.

С версия 1.0 – „ La revancha del tango” (2001) Едуардо, Кристоф и Филип създадоха сензация, смесвайки аржентинско танго с електроника и яхнаха гребена на вълната, която сами предизвикаха. „Lunatico” (2006) бе обявен от мнозина за връх в кариерата им, изследващ корените на тангото, с повечко джаз и все така авангарден.

Сякаш след него групата, която бе дала тон на цяла кохорта копиращи и подражаващи й формации, нямаше с какво да продължи. Но след 4-годишно мълчание и несигурност около проекта на бял свят се появи “Tango 3.0”.

Този път фокусът пада най-вече на танго нуево. Гласът на Кристина Вилялонга и бандонеонът на Нини Флорес са ни познати от „Luncatico”, но тук създават атмосфера, повече подобна на тази от „La revancha…” Записан с традиционното високо качество, „Tango 3.0” подслонява много гост музиканти, стилове и инструменти – кларинет, хармоника, валдхорна, акустична и слайд китара, пиано, перкусии.

Органичната смес от танго и електронна музика е поднесена под формата на по-бавни парчета, вплитащи интересни хрумвания. В „Rayuela” например има детски хор, а аржентинският поет Хулио Кортасар чете своето едноименно произведение. „La Gloria” – първият сингъл – пък е прорязван от гласа на футболния коментатор Виктор Хуго Моралес.

Отварящото „Tango Square” подсказва тона на целия албум – бавно темпо, отчетливо присъствие на бандонеона, олекотена мелодия, подчертана ритмичност. „Peligro” се обръща към тангото от 30-те години на миналия век. „Mil Millones” пък е поставено точно в средата, като фокална точка, есенцията на албума, едно от най-отличаващите се парчета. „Panamericana” се втурва в увличащ забързан ритъм, а “De hombre a hombre” е мини саундтрак с мотиви от спагети уестърните и филм ноар.

Финалът “Erase una vez” е изключително силен – много красива композиция с пиано акценти и кадифения глас на Вилялонга, която се разгръща с нотки на носталгия.

“Tango 3.0” се чувства чудесно както сред приглушените светлини на пиано бара, така и като музика за милонга. Със завладяващата си атмосфера настанява удобно тангото сред най-новото в съвременната музика, докато от музикантска гледна точка групата се връща към началото си като идеи и работи върху себе си.

Ако Готан Проджект са (или бяха?) бъдещето на тангото, то тогава новият им албум е своебразно завръщане в бъдещето.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5518641/Gotan_Project_-_Tango_3.0 (във формат FLAC)

Видео:

Лейбъл: Kontrapunkti

Дата на издаване: 06.05.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Поп, Рок

Стил: Pop Rock, Progressive Rock, Ballads, Art Rock

Ветераните отново в перфектна форма

Пак се срещнахме след двайсет и три години. Сякаш не е изминало толкова време от последната студийна работа на ФСБ „Обичам те дотук“ (1987). Не, че те, законодателите и вдъхновители на качествената родна музика от средата на 70-те до ден днешен, мълчаха кротко в някой ъгъл през това време на демократични промени… Доказателства за това са донякъде прозаичните и времеутвърдителни химни „Времето е наше“, „Последният човек“, „Иде вятър“, „Вълче време“.

Новата студийна работа на ФСБ е семпло и стилно озаглавена „FSB.“, като същевременно е направена и звучи в типичния за тази група радиофоничен стил и супер успешно влиза под кожата и мозъчните гънки на всеки слушател.

Всяка една от 15-те композиции плюс една интерлюдия заслужават суперлативи в различни размери. Различни, защото поне две-трети от тях притежават мощен потенциал на хитове и бъдещи БГ класики. Нещо, което е повече от обичайно за досегашното творчество на Румен Бояджиев, Константин Цеков, Иван Лечев. Впрочем, това е днешният състав на ФСБ, оцелял през времето и неговите капризи.

ФСБ, създадени през далечната 1975 година под гордо звучащото име Формация Студио Балкантон от Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, са една от най-популярните, вдъхновяващи, креативни и законодателни рок-групи на България. И едва ли има човек, който да не е преживял поне една от вечните им класики като „След десет години“, „Репетиция“, „Пъпеш“, „Завръщане“, „Високо“, „Пак ще се прегърнем“…

Осмото им студийно творение е основно дело на креативното дуо Бояджиев – Цеков, чиято е музикалната основа, а г-н Лечев е съучастник в аранжиментите. Красивите текстове, друга съществена част от отличителните черти на ФСБ, са на Живка Шопова и Даниела Кузманова.

Първите бели дни на албума „FSB.“ бяха съпроводени с (не)съзнателно инспирирани скандали, което си е жива реклама отвсякъде: липса на издател, отсъствие на помощ от държавата, директното подаряване на 2/3 от новата материя от официалната страница в Интернет пространството, а дискретното отстраняване на дългогодишния им бас-съратник Ивайло Крайчовски вече си е съществен факт от 2-3-4 години…

„FSB..“ е в най-типичния стил на групата като вокали, текстове, музика, цялостна визия. Всичко това, естествено, пречупено през днешната времева и звукова призма. От което следва да се каже, че ФСБ са все така съвременно звучащи, музикално зрели и най-главното – лесно разбираеми и влизащи в употреба от страна на всеки.

Началото на албума е с „Параграф“ – много силно и здраво парче, което хем е типично за групата, хем е напоено със сума ти модерни елементи от последните две десетилетия, а-ха да го категоризираш като прогресив (рок) и – размисляш. Алтърнатив също може да се каже, че е – защото е алтернатива на всичко заобикалящо ни.

Баладата с хит потенциал и запазени черти ала миналото на ФСБ „Нищо не взимай с теб“ разполага със силен текст, иначе като музика протича доста елементарно и изглежда като римейк на стар ФСБ хит.

„Далече“ е интересен, почти футуристичен трак за групата – силно казано, но има и малка доза истина в това твърдение. Осъществен е в комерсиална поп-посока, което със сигурност ще му донесе успех. Независимо дали ще звучи през час-два от ефира или ще бъде използван за реклама на прах на пране (о, суета!). Примерно.

„Както преди“ е отново хладно направена, но емоционално втъкана балада – символ на нашето (без)времие. Тя отново е лесно предвидима, но все така върши чудесна работа. Ще бъде предстоящ хитов удар на старите ветерани с и заради чудесно провиращата се китара на Лечев и унасящите, леко ръбати вокали.

Началото на „Изповед“ удря почти като римейк на стар рок гигант, лъха на прогресив отношение и даже пулсира с една академична Йес настройка. Впоследствие има силни рок кадри, нашептяни и казани силни слова, здравеещо соло и вихрена цигулка.

„Черти“ е първата песен, липсваща в началното Интернет предлагане на албума „FSB.“. Тя притежава приятно осъществено спокойствие и е с черти на типичен роден поп арт парчак, също така е снабдена с типичните ФСБ черти. В крайна сметка основната тема те отнася мислено надалеч.

„Две“ си е типична и редова ФСБ пауър балада въпреки началото й с ритми, сякаш от детска игра а ла Супер Марио. Баладичната (раз)връзка се издига напред и нагоре, една от причините за това е силния текст.

„Няма“ е поредният представител на сорта „балада“ в този диск. Албумът е доста разводнен заради това, но все пак за този трак „Няма“ даже може да се каже, че отива в ар ен би полетата.

Нищо неочаквано не е и „Ти не си от тук“ – отново като предните си сестри (балада – женски род!) се носи и с полузаспали намерения нашепва с доволен апломб любовно-романтични слова. Звуковият екран е изпълнен от признати прог синтове и умерено бързо развитие, настроение и темпо.

Отново по-твърди ритми и жици идват от „Религия“, което върви среднотемпово в повечето време. Но има и приятно прогресив отношение и изтънчена рок естетика, плюс далечен паралел със трийсетгодишното минало на групата.

Единствената в този диск чужда авторска композиция е „Не бързай, Слънчо“ по музика на композитора Стефан Кънев и текст на проф. Николай Кауфман. Тя внася чудесно разнообразие и звучи интересно с хоровите женски вокали. Като пак е пречупена през призмата на ФСБ – за добро, разбира се.

„На дъното“ е още една от „липсващите“ в Интернет песни от новия ФСБ. Тя предлага елегантна работа, сякаш предвидена за чудесен филм с романтика, драма и любов – може и в не този ред. Звучи модерно, но блести и с куп архаични черти от арт рока на миналия век.

Краткото, но стилно баладично размахване на любовни трепети „Навярно“ щеше да стои по-добре след резачките „Параграф“ или „Изповед“, но и тук, към края на самия диск блести със символичните си 2 минути и 20 секунди.

Определено „А там не бяхме“ е по-разнолико от предните, но все така познато звучащо парче, което навява мисли за танци от рода на регето и има фънкоподобно наслоение. Осезаемо му липсва по-силна доза звукова заразителност, макар че пак влиза под кожата на всеки слушател. Леко е странно, което може да се дължи и на суровия му саунд.

Интерлюдията „Сам съм с вятъра“, описана в обложката като „(piano solo)“ въвежда към заключителната едноименна композиция. „Сам съм с вятъра“ се саморазбужда в опит за нещо по-така, сбор от обрана епичност и интелигентна елегичност.

Като сбит преразказ на по-горното, „FSB.“ е красиво нанесена смесица от преобладаващ баладичен материал плюс два-три рок удара и още толкова модерни парчета-странници. Тази смес влиза очарователно приятно, има стабилен радиофоничен характер и създава перманентно и приятно усещане за дежа-вю. Както може да допадне на всеки, така би могла и да предизвика упреци в предвидимост, претенциозност и липса на нови идеи и посоки.

„FSB.“ е най-очакваното продължение на досегашната линия на поведение на едни от вечните символи на българския рок . Те са все така лесно разпознаваеми с новите си композиции, голяма част от които ще се превърнат в поредните им класики.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Дата на издаване: 16.06.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Алтърнатив, Рок

Стил: Indie Electronic, Electro Pop, New Wave, Lounge

„Пътят е целта”

Когато наречеш албума си „Via”, хората неизбежно ще си задават въпроса за къде пътуваш. В случая на Ню Дженерейшън (някога Нова Генерация) отговорът е в будистката мъдрост „пътят е целта”.

Крайно време беше тези хора да издадат албум – минаха близо 20 години. Въпросът „ама как Нова Генерация без Димитър Воев, така не може, а ако може – не бива” сякаш е намерил отговор. Това не е Нова Генерация – не би и могла да бъде. Това са музикантите от Нова Генерация – в новото време и с незабележимо сменено на Ню Дженерейшън име.

Изненадата е в музиката – на пръв поглед малко е останало от някогашната нова вълна в тази Генерация (още дълго ще им викаме така по навик, спомените и белезите в душите ни са много силни, още кървят).

Парчетата в албума са меланхоличен електро поп, минаващ на моменти към мързелив електро фънк и отчетливо клонят към лаундж. Ню уейвът е главно в мелодиите – с малко фантазия можете да си ги представите звучащи съвсем „като едно време”. Даже басът е „димитървоевски”!

Модерният аранжимент обаче твърдо дърпа към 21-ви век. Не е лошо, само дето звучи като „Нова Генерация свирят Фючър Шок” и присъствието на Деси в част от вокалите още повече допринася за това натрапчиво усещане.

Причината за модерния саунд вероятно се казва Мишо Пешев. Очевидно той е лидерът на новата група. Това си казва думата – композициите може да са ню уейв, но звукът е просто от друга галактика и това надали ще се хареса много на старите фенове. В отсъствието на Митко, Пешев е развихрил характерната за него широка музикална култура, изящество и една идея претенциозност. За съжаление, второ „Черно танго” или нещо поне близко до него не се е получило.

Гледани под лупа, Ню Дженерейшън изненадват и с други новости. Кристиян Костов в края на 80-те беше убийствен китарист, без него звукът на ранната Генерация би бил просто немислим. В Ню Дженерейшън присъствието му се губи. Не е забравил характерните си уейв рифове с лек афинитет към джаза, но тук те са на втори план – някак почти може и без тях.

По-лошото е, че Костов е загубил агресивността и хъса си (или аз го бъркам с Мони Воев). От записите не е ясно, но на живо той поема баса на Митко, а соло китарата остава за Мони Воев – може да е заради това. Ясно е, че всички тези хора трябва да правят компромиси, за да свирят заедно – те са от поне три различни периода на Нова Генерация и никога не са свирили заедно докато Митко беше жив – но резултатът от това твърде често е направо слаб.

Това жестоко пролича, когато на живо в Парти център „Четвърти километър” миналата година Васил Гюров пое баса, а Кристиян Костов си взе соло китарата – ето това вече беше група, при това яка група и (плюйте ме за това, но го твърдя убедено) беше истинска Нова Генерация, макар и без Димитър Воев.

Разликата между албума и живото му представяне на сцена въобще е леко изненадваща. В диска като цяло малко липсва „атака”, суинг, хъс, звучи лежерно, но на места тромаво. На живо обаче повечето тракове добиват адреналин, докато по-мудните парчета някак не се връзват с публиката пред сцената.

Вокалистите са друга болка на групата. Ролята на Тери от Ейлиън Индъстри като гост вокал е да придаде малко мъжественост на Ню Дженерейшън, но присъствието му оставя противоречиви впечатления. Деси е перфектна и на живо, и на запис, но това пък е Фючър Шок, дори Майнд Трипс – просто друга бира. Алина и Кристиян на китарите са топлата връзка към уейв миналото – за радост на феновете. Катя (вокал и клавишни) и Мони Воев са толкова на втори план, че направо се губят.

Ню Дженерейшън страда от сериозна липса на баланс между членовете си, което се отразява и на музиката й. Гост вокалистите са успех, но задълбочават този проблем.

Изненадващо обаче „Via” е диск, който звучи почти хомогенно. Средното ниво на парчетата е високо, има немалко добри попадения, няма голям хит, но и няма провали или пълнеж. Единствено римейкът на „Бездействие”, носталгично лепнат в края на албума като мост към пост пънк миналото на групата, стои нелепо. И не защото е единствената песен на български. А защото, ако Ню Дженерейшън иска да има бъдеще, трябва да се откаже от миналото си. То няма как да се върне.

Засега музикантите показват, че са твърдо решени да вървят напред. „Пътят е целта”. А накъде ще ги отведе той – надяваме се да видим и чуем всички. Още една добра група на българската сцена днес никак, ама никак не ни е излишна.

Оценка: 7 от 10 – много добърАвтор: Ники Русиновски

Видео: http://vbox7.com/play:87b6aff9

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho“ на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000″ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока -  фламенкото, се носи от десетилетия насам… Самата щампа „Направено в България“ не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла“ за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho“ няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото - Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно - в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата“ от ръководителя на отдел „Култура” в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho“.

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?… Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл – когато отказа да „отваря“ концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко“, като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале” и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat”) навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око – „Beethoven“.

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever“ и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале” дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба“ (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco“ (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio„ (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings“ (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang“, но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song“…

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco“) и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever“ – по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven“. Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната“… Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие… Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova“ важи максимата „име – програма“. Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят“ и „укрият“ тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале” върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang“ е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat“ и „Bugs“) се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадостност, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat“ от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs“ е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно – наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо“ обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола – Маклафлин – Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост – тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година – и с двете ръце гласувам за „Yo Ho“, дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Лейбъл: BG Music Company

Дата на издаване: 17.08.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Рок

Стил: Melody Rock, Hard Rock, Pop Rock, Glam Rock, Heavy Metal

Компилационен материал от  ветерани на българската рок сцена. Средна хубост

Биг Мама Скендъл са една от малкото български рок банди, които започнаха да свирят в началото на 90-те години на миналия век, веднага след или около демократичните промени, и оцеляха през годините. Е, с известни пикове, спадове и откровени почивки в кариерата си. „By You“ е новият, четвърти албум на квартета около симпатичния и активно блъскащ се в шоубизнеса фронтмен Иво Гочев.

„By You“ е резултат на активната работа на бандата в последните няколко години (концерти, компилации, конкурси), като пикът е през миналата година. Тогава Биг Мама Скендъл загряха публиката на рок феста в Ловеч пред обиграните ветерани на хард рок сцената Кингдъм Кам и Бонфайър, а през есента издадоха и този диск.

Той звучи приятно и минава на един дъх, защото е пипнат, разнообразен и неангажиращ. Дори това, че е изпят на английски, не дразни – при положение, че предният албум на „скандалджиите“ „Искаш ли…“ (1999) имаше добри попадения с цялостното си представяне на български език и излезе по времето, когато се случи (не)преднамереното възраждане на БГ рока покрай бума на БТР, Сленг, Д-2.

В днешно време Биг Мама Скендъл предлагат добър, приятен и чаровен мелодичен хард рок с минимално глем рок отношение (нещо познато ала Пойзън и/или Бон Джоуви) и лека американска алтернативност (ала Сайгън Кик и Джейнс Адикшън).

Началото на албума отваря потенциалният хит „She“ – приятен и мелодичен хард рок с добро „вдигащо“ темпо, с хармонични вокални линии, почти незабележими електронни пинизи, силно накъдрено соло и ударни инструменти, звучащи с типичния бг-саунд, сякаш от кварталната репетиционна.

От първосигналното изслушване като силен ефирен удар се очертава и “I’ll Take You” с въвеждащ клавир, буен фон, силни хармонии, насечени мелодии и грапав „хеви метъл“ фон.

„You’re My Angel“ нещо не се връзва с предните и като саунд (по-приглушено звучи), и стилово, защото има лека глем нишка, известна британска рок-алтернативност и разтеглени вокали, така типични за Бейбифейс Клан на Насо Русков. Все пак и двете банди започнаха да свирят в началото на 90-те, когато тези влияния оказваха въздействие върху всички.

Едноименният трак „By You“ е със синтово надъхано начало и последващо поп-рок поведение. Има мерак за хит заради баладик-настроението си и парадиращата епичност. Дори е бил финален участник в конкурса “United Song Contest” 2009, ако за някого това има голямо значение.

Стереотипната за късното глем рок движение балада „Мy Love Is For You„ е последвана от живата веселба и протопънковата енергичност на „Sаturdаy Night„.

В пълен противовес на тях е “All This Time”. Началото й от епичен размах и електро-заигравки не се връзват с последвалите „лигави“ (в добрия смисъл на думата) постановки на залитащия мелодичен рок, така типичен през годините за Биг Мама Скендъл. Всъщност с тази хващаща някакви емоции песен бандата се класира за полуфинал и финал на конкурса “Евровизия” 2006.

От същата година произхожда и повече от приличната балада „Love“, която има приз “Специална награда на журналистическата гилдия” на пролетния конкурс на Националното радио през 2006-а. Шаблонното и игриво мелодик радио рок парче „Аnother“ пък дори е стигнало до полуфинала на конкурса в Нешвил “International Songwriting Competition” в категорията“Rock” през 2008 година.

По-твърдото и леко изсечено „Two Eyes Of A Hunter“ притежава приятни извивки, хорово опаковано е и създава усещане за нещо светло и свежо, каквото преди години Сленг предлагаха на родния музикален пазар.

Разнообразието продължава с игривото и весело „Come With Me“, което дори изпада извън рамките на деведесетарския рок и е опит да звучи в архаичен стил ала 70-те. С него бандата участва през 2007 година на конкурса за “Евровизия”.

Поредната баладична песньовка е „Lаy Down„ – тя притежава аромата на късния период от Ел Ей-ската глем рок сцена. Парцаливото настроение продължава с веселите подскоци на „On My Own”, но трябва да се отбележи различното звуково ниво на това парче спрямо предното… не че толкова дразни, но прави впечатление.

Атмосферното начало, изкусните кухарки и глас на баладичната „Same Old Song“ се увиват около слуха като чаровен трак на позабравената култова банда Сайгън Кик, но нашенци не са чак толкова омайни и притегателни. Затова пък предлагат бонус материя в края на своя диск: две парчета, записани на живо през 2005 година, а именно „Two Eyes Of A Hunter„ и „Say You Love Me“.

В опит за заключение: “By You” е разнообразен и модерен български рок албум, който е изпят на английски и е събиран през последните няколко години. Той блести и с „куц“ саунд и нива на записа, но затова пък продължава по свой собствен начин (композиционен почерк, приблизително близко звучене, отличителен вокалист) предните дела на Биг Мама Скендъл въпреки големите времеви разлики. Дали дава или ще даде нещо ново на родната сцена е трудно да се каже…

Всъщност, какво й трябва на родната сцена?!…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян СтойчевОфициален сайт: http://www.bigmamascandal.com/

Видео: