Archive for май, 2009

Pet Shop Boys – Yes

29.05.2009

318iYcLsm9L._SS500_

Лейбъл: Parlophone

Дата на издаване: 23.03.2009

Формат: CD

Жанр:  Електроника, Поп, Денс

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Pop

Да! Да! и Да!, макар че те не са трио, а дуо

Около връчената им на тазгодишните награди „Брит’с” статуетка за изключителен принос в музиката, единият от двамата Пет Шоп Бойс коментира, че се чувстват леко неудобно, понеже това е награда, която би трябвало да отиде при Депеш Мод, от които те например са се учили. Прав е. Но ако оставим фалшивата скромност настрана, никой друг не заслужава повече тази награда от самите Нийл Тенънт и Крис Лоу.

Ако си поне над 30, сигурно можеш да си спомниш живота си по хитовете им – когато излезе това парче бях еди къде си и правех еди какво си. За целта не е задължително дори да си им бил фен, достатъчно е просто да си следял музиката сравнително отблизо. Пък и колко ли точно фена имат Пет Шоп Бойс с лигавите си, еднотипни и гейски синти поп парчета? (For the record – много, ужасно много: над 70 милиона продадени албума. И повечето от въпросните им фенове са си съвсем хетеросексуални. Пише го в Уикипедия, да.)

За последните 25 години тези двамата обаче превърнаха поп музиката в изкуство от много висока класа. Пребориха стотици клишета, направиха десетки златни хитове, направиха незабравими колаборации с други артисти, изпяха едни от най-добрите текстове в цялата история на модерната музика, поставиха мюзикъл, написаха музика към класическия ням филм на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин” и я изсвириха на живо и безплатно под огромни видеоекрани с филма на Трафалгар Скуер в Лондон под проливен дъжд и пред няколко десетки хиляди зрители и още, и още, и още толкова много!…

Крис и Нийл са вече над 50-те, затова още по-учудващото е че видимо преживяват творчески подем. Последният им студиен албум „Fundamental” (2006) бе посрещнат донякъде критично заради острите си политически и социални послания. Истината обаче е, че той съдържаше твърде разнообразна музика, за да бъде възприета тя наведнъж и едновременно, а и отделните парчета силно варираха като стойност. Това го превърна в един от най-подценените им албуми изобщо.

На този фон новият „Yes” е голям успех за дуото. Първо, изключително влиятелната награда „Брит” за цялостен принос и трите номинации за „Грами”, които в крайна сметка им донесе „Fundamental” (2006), омекотоха мнението на критиката и дори най-големите им критици днес ги хвалят.

Второ, двамата изненадващо наеха за съпродуценти модните в момента поп законодатели Ксеномениа, работили с Гърлс Алауд, Шугърбейбс, Сент Етиен. Резултатът е, че всички днес казват: „Е, най-после Пет Шоп Бойс звучат съвременно”.

И накрая третото – самата музика. С ръка на сърцето можем да заявим, че „Yes” е много по-хомогенен албум от „Fundamental”. От началото до края нивото е много високо.

Стартовото парче „Love Etc.” е лирично електро с убийствен текст – грабващ, масивен хит, типично по петшопбойовски, въпреки леко различния звук. То е едно от трите, в което Ксеномениа са и съкомпозитори. В другите парчета, продуцирани от тях, участието им е по-малко забележимо, макар и осезаемо. „Love Etc.” обаче е удар в десетката и като музика, и с позитивните си („I believe that we can achieve the love that we need / I believe, call me naive, but love is for free”), но така саркастично цинични строфи („Don’t have to be beautiful but it helps”).

„All Over The World” продължава с фанфарно начало и умерен танцов синти поп звук. Ако не се заслушате внимателно, това си е отново як, леко помпозен хит. Ако пък се заслушате – с изненада чувате Чайковски (прилежно упоменат като съкомпозитор) и поприкрит, но ясно различим бангра бийт! Поне аз не познавам друга група, която да прави толкова елементарна, хитова музика, вплитайки в нея такава чудовищна музикална култура – от класическа романтика до пакистански фолклорни ритми – и да получава толкова добър и лесно смилаем за средния слушател резултат.

„Beautiful People” е ретро намигване в стил „Being Borring”. Зад непретенциозния звук отново се крие какво ли не – сериозна доза поетичен сарказъм, китарата на Джони Мар (екс Дъ Смитс) и класическият оркестър на „Аби Роуд”, който прави брилянтен естетски финал на парчето, напомнящ за бароковите експериментите във „Fundamental”.

„Did You See Me Coming?” е вторият сингъл от албума. Отново типичен Пет Шоб Бойс гига хит. Перфектна, лека, запомняща се, лееща се сама, грабваща мелодия, съчетана с другия чудесен текст в албума. Няма по-заразен позитивизъм от този на Тенънт и Лоу, когато те ти казват, че любовта те чака тук и сега, на минута разстояние.

Няма и по-болезнени и по-уязвими строфи от техните, когато трябва да те предупредят, че любовта може да бъде и катастрофа, трагедия („Vulnerable”, „King Of Rome”). Към тази група можете да включите донякъде и „Pandemonium” и „The Way It Used To Be”. Останалите парчета са твърдо към хитовите химни.

Грандиозният финал с „Legacy” напомня повече „Fundamental” като форма и аранжимент, но стои добре към „Yes” като съдържание и ниво. Куплетите на френски и три четвърти ритъмът по средата на парчето служат само за да ви напомнят за пореден път, че това не средният албум на една средна поп или денс група.

И той наистина не е. „Yes” е един от по-добрите албуми на една невероятно интелигентна група в своята ярка творческа зрялост. И, да, накрая ми се откъсна от сърцето – по-добър е даже от „Fundamental” (2006). Повече няма какво да говорим.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: (2CD Special Edition) http://thepiratebay.org/torrent/4794897/Pet_Shop_Boys.Yes%5B2009%5D%5BSpecial_Edition%5D2CD.MP3.VBR.NeRoZ

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Advertisements

Outlandish – Sound Of A Rebel

27.05.2009

20090512075812!Sound_of_a_Rebel

Лейбъл:  RCA / Sony Music

Дата на издаване: 11.05.2009

Формат: CD

Жанр:  R&B, Поп, Уърлд

Стил: Alternative Rap, Alternative Hip-Hop, Pop, Reggaeton, Latino, Arabian Pop

Трима в една лодка, без да броим динамита

Тези тримата са странни птици. Исам Башири е мароканец, Уакам Али Кадри е пакистанец, а Лени Мартинес е наполовина кубинец, наполовина хондурасец. Първите двама са родени в Дания, а третият в Хондурас. Запознават се в Дания, където и живеят.

И тримата са силно религиозни. Исам и Уакам са мюсюлмани, а Лени е католик. В случая тези неща имат значение, защото религиозните им убеждения силно се отразяват на текстовете, клиповете и музиката им като цяло. А последната е особено интересна.

Първата им поява под името Аутлендиш е през 1997 г. Дебютният им албум „Outland’s Official” (2000) предизвиква вниманието на публиката и критиката както в Дания, така и по света. Огромният им успех обаче идва с втория – „Bread & Barrels Of Water” (2002), който ги превръща в едва ли не най-интересното рап явление извън Америка.

Музиката им е уникална сплав от хип-хоп ритми, латино мелодии, арабски мотиви и рап речитативи в поп стилистика. Вместо модните в жанра семпли тримата предпочитат сами да записват инструменталите си, но пък обилно черпят мелодии и песни от цял свят, които превръщат в доста интересни кавъри. И досега се помни например тяхната версия на “Aicha” на Халед.

Третият им алабум „Closer Than Veins” (2005) е още по-комерсиален успех (на гърба на предния им албум), но от естетическа гледна точка е почти катастрофален. За разлика от интелигентния тритмънт на етно темите в предните, тук имаме композиции, които може да окачествим само като долнопробна рап чалга. Особено майсторство се иска, за да развалиш такива съвършени хитове като „Tamally Maak” на египетския певец Амр Диаб (сингъла “Callin’ U”) или „Ederlezi” на Горан Брегович, но… тези тримата успяват да ги убият повече от успешно.

„Sound Of A Rebel” е албум, който съчетава в себе си по нещо и от трите предшестващи го проекта. Имаме както иновативни, така и направо грабващи тракове като „Rock All Day”, подплатена с мелодията на алжирски хит от края на 90-те, „Feels Like Saving The World”, уникалният „Leventa” с участието на Мала Родригес и Ядим, „Amen”. Имаме отново интересни текстове. Имаме обаче и регетона с противно анадолски зурни „Dale Duro”, който си е… ами, чиста чалга в ушите на непонасящите такава музика. От друга страна, останалите композиции са минимум от „добър” нагоре и само заглавната „Sound Of A Rebel” леко издиша.

Стряскаща е лекотата, с която Аутлендиш вадят хитове, сякаш продуцирани в студиото на Тимбаленд или Дъ Нептюнс, притежаващи плюс това ядрен заряд от поп мелодичност. Особено интересен е и този музикален мост между Изтока и Запада, който са изградили с личния си творчески почерк. Затова, макар „Sound Of A Rebel” да отстъпва на шедьовъра им „Bread & Barrels Of Water” (2002), той все още показва потенциала им да станат световна сила в рапа.

Е, ако това тяхното е изобщо рап, разбира се…

Оценка: 6 от 10 –  добър

Торент: http://www.btmon.com/Audio/Unsorted/Outlandish_-_Sound_Of_A_Rebel_2009223018213358.306.torrent.html

Автор:  Ники Русиновски

Видео:

IQ – Frequency

25.05.2009

IQ_-_FrequencyCover

Лейбъл: Inside Out

Дата на издаване: 25.05.2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл

Стил: Progressive Rock, Neo-Progressive Rock

Британска нео-прогресив романтика. Не само за ценители

Ай Кю са участници в нео-прогресив рок движението от британски банди, оформило се в началото на 80-те години на миналия век с участието и на групите Мерилиън, Пендрагън, Палас; които в общи, дори много близки, линии продължават музикалните дръзновения на класиците в прогресив рок жанра Дженезис и Йес.

При наличието на една предълга – 28 години – история, запълнена със стабилните 9 (девет) качествени студийни творби и поне двойно толкова концертни, плюс основателни, периодични смени в личния състав, е наистина много трудно да опишеш накратко конкретния образ на дадена група. В този случай тя се казва Ай Кю и без много замисляне може да ги наречем за ен-ти път много сполучливи, твърдолинейни наследници на Дженезис и Йес!

„Frequency“ се отличава с едно по-меко или да го наречем олекотено, романтично звучене спрямо предната студийна тъмнолика и разтеглена шаблонност на групата „Dark Matter“ (2004). Под шаблонност да се разбира перфектен класически прогресив рок. Също така миналата отнесеност, „излишното“ пудрене на атмосферата, класическите заемки са отстъпили място на едно по-стегнато представяне, със съответната чувственост и по-ярка ударност, което си личи още от отварящата заглавна композиция. Нищо лошо няма в това – даже напротив.

Все пак за скромното време от 62 минути и 2 секунди, в което са побрани цели 7 композиции, се случват интересни неща, типични за британците от години насам. Напълно в реда на нещата е да няма голeми изненади в къщата на Ай Кю. То по принцип в лагера на прогресив музиката такива отклонения не се случват често…

Тъй че деветият студиен албум на британците е поредната блага смеска от дълги, но умерени епични композиции с приятни мелодични китари (Майк Холмс), симпатичен клавирен/кийбордов фон, пораздвижени, но стегнати ударни инструменти и отличителни вокали (Питър Нихълс). За несведущите в историята на Ай Кю ще кажа, че той, фронтемът има петгодишно оттегляне от редиците на съотборниците си (1985 – 1990). Всъщност, това е дебютен албум за „свежата кръв“, влята в групата: Енди Едуардс (барабани, работил с Робърт Плант) и Марк Уестуърт (клавири). Личи, че те се отплащат силно.

Да, може да се каже, че този диск напомня за подхода на групата от твърде далечния им албум-класика „The Wake“ (1985). А гореспоменатото времетраене на „Frequency“ го прави най-дългияt (като разход на време) единичен албум на Ай Кю до днес. Tук не броим дела като „Subterranea“ (1997) – най-величавата творба на групата с монументалната си концепция върху двоен дисков формат.

Това, че някак си не ми допада втората песен в албума „Life Support“ заради дългия отвлечен пасаж и изграждането й с минималистични похвати, не може да отрече силата на албума, неговата комплексност и прилежна красота. За което спомагат и някои решения, типични за старите дела на Тони Бенкс в Дженезис (мелотрон, хамънд орган, минимууг).

В крайна сметка, Ай Кю затвърждават реномето си на качествени прогресив рок творци-ветерани и дори ги предпочитам пред някак си насиленото хитово плетене на Ейша от последните им работи или комерсиалната безнаказаност на някогашните (ни) герои Мерилиън, примерно. Извиращата топлота и съвременната чувственост и до известна степен лъхащата романтика от песни като натоварената с известна доза комерсиален устрем „Stronger Than Friction“ или класическата прогресив епопея „The Province“ ме довеждат до едно не много прилично състояние, в което забравям за класическите образци на британския прогресив рок жанр… Е, ясно е, че този албум не би се случил без тях!

Интерес предизвиква и бонус DVD-то в специалното издание на „Frequency“ – „IQ Live in Zoetermeer (NL), December 2007“, но за съжаление в настоящия торент присъства само студийният албум на групата.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://bittorrent.am/torrent/3654637/100//IQ–Frequency-(2009)-%5Bmp3@320%5D.html

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Candy Dulfer – Funked Up & Chilled Out

19.05.2009

Candy Dulfer - Funked Up And Chilled Out - Front

Лейбъл: Heads Up/Concord Music

Дата на издаване: 06.04.2009

Формат:  2 CD

Жанр: Джаз, R&B, Поп

Стил: Smooth Jazz, Funk, Funky, Lounge, Instrumental

Сакс и секс, да. Плюс размазваща музика

Всички свързават холандката Кенди Дълфър с прословутия инструментален дует с Дейв Стюарт „Lily Was Here”, с дебютния й албум „Saxuality” (1990), номиниран за „Грами” и с музика в леко денс ориентиран смуут джаз стил. Блондинката е духала на Принс, Мадона, Пинк Флойд, Ван Морисън, Арета Франклин и кой ли още не. Ако предните ви се виждат твърде поп, да добавим и един фънк джаз гигант като Мейсио Паркър, за да прекратим съмненията дали е просто лека жена или истинска джаз дама.

Новият й проект „Funked Up & Chilled Out” е двоен – по замисъл и в оригиналната си версия. Уточнението е важно, защото той има деривативна версия на 1 CD, наречена „Funked Up”. Повечето отзиви и ревюта, които ще срещнете в мрежата, по навик са именно за единичната версия.

В днешно време е обичайно един изпълнител да запише двайсетина парчета, да избере от тях 10 за албума си, а за най-запалените фенове да пусне бонус издание на два диска с всичките парчета. Но тук случаят е точно обратният и това е важно, защото сериозно се отразява на оценката на продукта.

Кенди започва записите за този албум непосредствено след издаването на много добре приетия „Candy Store” (2007) и първите парчета са в същото динамично темпо на предшественика. Междувременно обаче тя получава покана от холандския режисьор Фред ван Дийк да запише музиката към документалния му филм „Kissed by the Grape”, посветен на производството на органично вино. Композициите за него се получават по-ембиънт и по-лаундж и се оказва, че идеално контрастират на бликащите от енергия вече записани преди филма теми. Оттам се ражда идеята за един албум в два диска и с две настроения.

„Funked Up” предлага енергичен смуут и фънк джаз в най-добрите традиции на Кенди, обогатен с вокодери в интрото на „First In Line”, доза рап и тежък уличен ритъм в „My Funk”, бесен синкоп бийт в „Be Cool” плюс щипка ска/латино в „Step Up”, ярка поп емоция в „Don’t Go”, мелодично радио френдли фънки на три скорости в „CD 101.9”, „Cruise Control” и „Finger Poppin’”. „True & Tender” пък е дъб реге, което помага да си вземеш дъх преди да се върнем обратно в играта с поредния динамичен трак „On & On”.

Бисерите обаче са оставени за края. „Roppongi Panic” е най-хитовото парче в албума, тропосано върху лек денс бийт, който може да изкара на дансинга и управителния съвет на Съюза на инвалидите, при това последните ще скачат с лекотата на Сергей Бубка. Финалната „N.J. Turnpike” е импровизация върху българска (или поне балканска) фолк мелодия с леко ориенталски и леко ембиънт бекграунд на моменти.

„Chilled Out” е другото лице на Кенди. Лаундж, ембиънт, поп балади и по-„студени” теми носят едно релаксиращо настроение, блажно галещо слуха и нервите след тежък ден. „Винените” теми звучат доста кинематографично, а една-две от тях стоят малко незавършено в композиционно отношение, но това не намалява удоволствието от слушането. Двата диска „Funked Up & Chilled Out” вървят заедно като черно и бяло, като ден и нощ, на края на която идва пак изгрев („Sunrise”) и започва нов ден.

Истината е, че дори и само първият диск щеше да е достатъчен, за да определим албума като перфектен. Единичната версия на „Funked Up” съдържа друга селекция на парчета, подбрани от двойния диск, но това не обяснява сравнително ниските оценки, които албумът получи от някои места.

Обвиняват Кенди, че залита към денс ритмика и използва дръм машина, което за някои изглежда несериозен подход към джаза, пък бил той и смуут джаз. Обвиняват я, че стилът й не еволюира и си остава женски еквивалент на Дейвид Санборн, предлагащ повече сексапил отколкото музика. Накрая трябва да отбележим и твърденията, че музиката на холандката е твърде неиновативна и предвидима след толкова години.

В последното може да се открие частица истина. Но само частица: за сравнение, миналата години ни донесе не повече от 5 добри смуут джаз албума и според мен нито един не беше на това ниво, което Кенди Дълфър предлага днес. И определно никой от тях не можеше да се нарече иновативен.

За дръм машината ще трябва да напомним на пуристите, че с такава е записвал дори колос като Би Би Кинг – и то още преди 20 години – и резултатът от това е един от най-интересните му албуми: „King Of The Blues”(1989). Ако „разбирачите” бяха българи, щях да ги посъветвам да си изслушат пак и дискографията на Дейвид Санборн и после да ми се обадят в колко от албумите си той НЕ използва дръм машина.

Сходството между Санборн и Дълфър пък е колкото явно, толкова и несериозно като тема за дискусия. Всеки от двамата има своя индивидуалност и носи своята собствена автентичност. Кенди Дълфър свири с такъв хъс, енергия и емоция – както на живо, така и в студийните си записи, – сякаш прави любов и нищо чудно че тази любов й се връща безрезервно обратно от феновете й. А ако сравним последния й албум с последния албум на Дейвид Санборн, то този на Дейвид – при цялото ми уважение – отстъпва чувствително.

В заключение, „Funked Up & Chilled Out” вероятно ще е един от най-подценените албуми тази година – просто защото е записан от жена и тази жена е още секси въпреки 39-те си години. Което за някои е по-важно от това има ли талант и какъв музикант е тя..

Добрата новина е, че Кенди Дълфър ще свири на 11 август на джаз фестивала в Банско (пише го на сайта й). Рядко удоволствие, което очевидно за нищо на света не трябва да се пропуска.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4833273/Candy_Dulfer_-_Funked_Up__amp__Chilled_Out_%5B2CD%5D_(2009)_%5Bmp3_224%5D

Ники Русиновски

Видео:

Tim ‘Ripper’ Owens – Play My Game

18.05.2009

Tim_Ripper_Owens_solo1

Лейбъл: Steamhammer

Дата на издаване:18.05.2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Heavy Metal, Groove Metal, Modern Metal, Thrash Metal

The Ripper is back! Нема нищо страшно – този филм сме го гледали

Тим „Рипър“ Оуенс е известно име в хеви метъл бранша, все пак е държал микрофона за именити хеви метъли като Джудас Прайст, Айсд Ърт, Ингви Малмстийн. „Play My Game“ е първата му самостоятелна соло крачка, която изненадва най-вече с (не)преднамереното вокално трибютиране към Рони Джеймс Дио от периода му с Блек Сабат и която не изненадва никой с „етикета“ си – модерен метъл.

Всяка от 12-те песни е оборудвана с излишно количество „груув“ (м-да, този термин спестява 2-3 изречения с излишното оправдаване, че авторът не разбира нищо от разглежданата материя…) и с такъв екип от звездни хард ен хеви съавтори-приятели на певеца-американец, че ако трябва да се описват поотделно, току-виж мястото за ревюто свършило, ха-ха…

И все пак, твърдата база автори се гради около самия Тим (вокали) и Джон Комприкс (китарист на Бийонд Фиър – друга една от дейните банди на нашия пеещ герой). Активен барабанен ударник е Саймън Райт (ЕйСи/ДиСи, разбира се), а Руди Сарзо („работник“ на Дио, Ози Озбърн, Куайът Райът) е майсторът на „дебелите струни“ в повечето парчета.

Иначе не пречи да напудрим текста, че в своя дебют Тим Оуенс си е партнирал с музиканти от групи като Уайтснейк, Кис, Куинсрайк, Дио, Мегадет, Блек Сабат, Корн, Роб Халфорд… Да, това изречение преди 2-3 петилетки време щеше да продаде 200-300 кила касетки повече от обичайното, но днес – едва ли!…

Всъщност, нещата не са се променили чак толкова драстично. Дори рекламната игра „аз на тебе, пък ти после на мене“ още върши работа далеч-далеч на Запад. Че редовно стига и Япония, където лъскавите „етикети“ и бонус-траковете се кльопат с неистово настървение вече десетилетия…

Дори тук, в милата ни татковина, открай време „името определя… покупката!“ Така че соло дебютът на бившия глас на Джудас и все още актуален такъв на маестро Малмстийн ще получи адекватен вот във финикийски знаци.

И без да се напъва човек, силната „игричка“ на Тим и компания разкършва всяка лесно податлива снага още с първата тройка парчета: улегналите „Starting Over“ и „Believe“ и доста по-агресивното „The Cover Up“, които са и евентуалните претенденти за сингли. Чисто и просто валцуващата машина на Тим смазва мощно сетивата с първоначалното си навлизане от редово метълско излагане на позициите. Което прави този албум да е като над-посредствена хедбенгърска ударна машина от една страна. Наложено е едно стегнато темпо в бърз и среден ход почти до самия край, като добрите примери за това са „The Light“, заглавната песен и впечатляващата хеви метъл епопея (каква блага думичка) „The Shadows Are Alive“.

От друга страна пък „Play My Game“ е като „дъ бест“ от предните събития на фронтмена (съжалявам за повторението: Джудас, Айсд Ърт, Ингуи). И когато това е „обкантено“ със саунд, типичен за модерната американска сцена, например тип Дистърб, положението никак не е… хеви метълско! Но защо ли не? Всичко тече,  всичко се променя и такова е (част от) новото лице на съвременната метъл музика.

Третата страна на албума касае вокалите. Те са предимно сравними и повлияни от Рони Джеймс Дио от годините му с Блек Сабат (добър пример за което е „To Live Again“) и не малко от Роб Халфорд – ясно защо. За непросветените – защото Тим още като пост- „юноша бледен“ е ревал кавъри на Джудас с трибют-бандата си Бритиш Стийл, преди да бъде забелязан и „дръпнат“ в легендарната група на Глен Типтън и Кей Кей Даунинг.

Да-а, този филм – „Rock Star“ с Марк Уолбърг като певеца-метълист, сме го гледали, което не пречи да го пуснем отново. Това с ръка на сърцето може да направим и с „Play My Game“ – албумът си е впечатляващ, мелодичен, разнолик, изпъстрен с китарни техники и къдреници. Предвиден е най-вече за смачкващо влияние върху публиката на летните фестивали.

Точно там, където скоро соло бендът на Тим – включващ барабаниста Саймън Райт, басиста Дейв Елефсън (екс – Мегадет), китаристите Крис Кафъри (Саватейдж) и Джон Комприкс – ще загрява европейските дати на Хевън Енд Хел, тоест новата табела на „бащиците“ Блек Сабат!

Оценка: 6 от 10 – добър

Торент: http://rockbox.psychocydd.co.uk/details.php?id=ea01f3540000f5c3b16bb95d88df12719e4b228c

Боян Стойчев

Ciara – Fantasy Ride

15.05.2009

folder.jpg

Лейбъл: LaFace

Дата на издаване: 05.05.2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: R&B, Urban Pop

Кой кого язди не е ясно, но голямо яздене е паднало тук

Според предварителната информация още от миналото лято, третият албум на Сиера (или Сиара, ако я предпочитате така) трябваше да бъде разделен на три части, озаглавени съответно „Groove City“, „Crunk Town“ и „Kingdom of Dance“. Концептуалният подход чудесно би подхождал на това златно (добре де, черно) момиче, продало цели 7 милиона копия от първите си два албума.

Накъде по пътя към рая обаче концепцията е отишла в кошчето за боклук, част от парчетата са сменени, друга част пък оставени в крайния продукт и той е пуснат в обращение под „мъдрата” максима „каквото – такова и колкото – толкова”.

В резултат сега пак можем да разделим съдържанието на „Fantasy Ride” на три условни части. Само че те са: на добри парчета, приемливи парчета и неособено добри парчета. Както забелязвате, не е съвсем същото като първоначалния замисъл…

Макар да се изявява в нещо, което не е типичен хип хоп, а по-скоро ар ен би, ърбън поп, модерен соул и доза кранк – както искате го наречете – младата Сиера е една идея над другите кучки в бранша. Не музиката, а провокативните текстове обаче я поставят на едно ниво с останалите и разкриват, че всичките са борят за едни и същи доминиращи мъжкари (банално) и за един пазар (още по-банално).

И щом става дума за „любов, секс, магия”, тука се навърта Джъстин Тимбърлейк, познахте. Наоколо дружелюбно размахват опашки и Лудакрис, биячът Крис Браун, Йънг Джийзи, Миси Елиът и новата звезда Дъ-Дрийм. Резултатът от колаборациите с тях е разнообразен, но да караме подред.

Джъстин е за лице и сингъл, това е ясно. Парчето „Love Sex Magic” стана очакван чарт успех, обаче не предлага нищо особено. Приятният колорит на Йънг Джийзи пък оцвети баладата-полукавър „Never Ever”, която малко неочаквано стана първият сингъл, подгряващ албума още от началото на тази година.

Нататък Лудакрис без особен напън показва класа в „High Price”, а и самото парче е отлично, само дето този фалцет е извън гласовите възможности на Сиера и звучи нелепо. В „Turntables” Крис Браун стърчи като гъз и върши точно същата работа – с други думи, осира тотално пейзажа в една иначе много добра и дори танцувална песен, която щеше да бъде хит, ако не беше неговото ексклузивно участие. Миси Елиът в „Work” е на принципа „барабар Петко с мъжете”- разбирай че и от нейното участие никаква файда няма.

А сега добрите новини.

Дуетът на Сиера с Дъ-Дрийм е перфектен – двамата си пасват отлично. Останалите продуцирани от него песни са всъщност сякаш най-добрата част от албума. Перлите в цялата продукция са „Like A Surgeon” и встъпителната „Ciara To The Stage”. Също към добрите се числят „Pucker Up”, „G Is For Girl (A-Z)” и като цяло самостоятелните парчета на Сиера, в които никой не й пречи да пее както се полага.

И… това е. „Fantasy Ride” е албум, от който се очакваше много и от който в крайна сметка се получава не чак толкова много, макар да не е лош. Останалото е въпрос на личен вкус.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4873234/Ciara-Fantasy_Ride-2009-H3X

Ники Русиновски

ATB – Future Memories

13.05.2009

atb_fm

Лейбъл: Kontor Records

Дата на издаване: 01.05.2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Поп

Стил: Trance, Dream House, Ambient

„Пак ще се срещнем след 10 години…“

Андре Танебергер, по-известен с ника си Ей Ти Би, беше номер едно преди точно 10 години. Тогава легендарният днес трак “9PM… ‘Till I Come” отвори цяла нова звукова ниша за почитателите на прогресив звука.

Андре се задържа за кратко на върха на вълната с още няколко сполучливи парчета и полека премина към мелодичен комерсиален транс. Последното му донесе малка, но вярна аудитория, както и пренебрежението на повечето сериозни фенове. Въпреки опитите му чат-пат да разнообрази звученето, Ей Ти Би за години напред затъна в банални композиции, лишени както от оригиналност, така и от талант. Досега.

Новият му албум „Future Memories” е забележителен скок напред. Първият диск съдържа наглед обичайния вокален „радио френдли” транс, но качеството на мелодиите и аранжиментите е на коренно друго ниво. Няма и помен от скука, шаблони и лигавите, незапомнящи се парчета, които толкова дразнят в модерния транс. Вместо това имаме много приятно звучащи и свежи дрийм хаус и лайт транс тракове, пълни с емоция и с онова необяснимо усещане, заради което почитателите на тази музика упорито не се отказват от нея.

Четиринайсетте трака са пределно разнообразни като ритмика. Истинска изненада е, че 2-3 от тях минават дори 160 BPM – необичайно за транса и дори за техното темпо, по-характерно за хардкор и дръм енд бейс. Стилът обаче си остава закован до безупречност, което ни кара да мислим, че немецът отново е успял да измисли нова ниша за любимата си музика.

Да се прави пълноценен денс албум, който да става за слушане, е само по себе си трудно. Да се направи пък пълноценен транс албум с авторска музика е задача, над която вече поне десетина години се потят всички най-добри в бранша и успешните примери въпреки това едва ли са повече от пет.

Огромната изненада идва от факта, че „Future Memories” не само с лекота се нарежда в тази петорка, но и имаме всички основания да твърдим, че най-вероятно би трябвало да заеме първото място в нея!

Истинската причина за това е не само фактът, че сред 14-те парчета от първия диск просто няма „пълнеж”, но и съдържанието на втория, „бонус” диск.

Той предлага още 12 заглавия, но в стил ембиънт. Тук имаме още по-сериозно разнообразие от ритми, настроения и звукови патерни – от нови теми и пълноценни песни като „Behind” до ремикси на хитове като „Missing” на Евритинг Бът Дъ Гърл, завършени инструментални композиции и отделни плаващи в пространството звукови теми, понякога съединени от традиционни за жанра шумови ефекти.

В тази атмосферична музика отново няма нищо претенциозно, нито шаблонно – тъкмо обратното. Всичко е простичко, тече леко, страхотно свежо и емоционално, разпускащо и упойващо едновременно. Ембиънт дискът обаче е толкова добър, че дори разгледан самостоятелно, с лекота удря в земята по-сериозни конкуренти като например последния двоен проект на Шилер или почти всяко заглавие от дискографията на Енигма. Комбинацията от двата диска пък дава вече усещането за чисто съвършенство – като ден и нощ, като черно и бяло, като минало и бъдеще, застинали в едно будистко „тук и сега завинаги”.

За финал може да се каже, че „Future Memories” на Ей Ти Би е не просто събитие в транс музиката, а направо сензация и напълно заслужено бе посрещнат от феновете с неистов възторг. Въпреки привидно достъпната си и лека музика, двойният диск заслужава и вниманието на сериозните меломани.

Да му се не надяваш на този Андре Танебергер, ей!

Оценка: 8 от 10– страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4874014/ATB_-_Future_Memories

Ники Русиновски

Don Omar – iDon

09.05.2009

1068340

Лейбъл: Machete Music/Universal

Дата на издаване: 28.04.2009

Формат: CD

Жанр: Уърлд,  R&B

Стил: Reggaeton, Urban Pop

Омари в Космоса!

Дон Омар е един от бащите на регетона, защото клатеше този стил още преди раждането му – в първия си албум „The Last Don” (2003). И когато регетонът избухна като световна мода, нашият човек естествено се оказа негов крал („King Of Kings” (2006)) и обра всички възможни награди в бранша. За нещастие, у нас това не бе забелязано покрай истерията около „Gasolina” и Деди Янки и Дон-ът остана някъде в графата „и други”.

Три години по-късно регетон модата е отшумяла безвъзвратно и кой би могъл да знае това по-добре от нейния крал? Затова пуерториканецът Уилям Омар Ландрон – така се казва човекът – прави една малка стъпка/гигантски скок към бъдещето.

“iDon” е концептуален сай фай и хай тек проект, основан върху мита за „превръщането на един изпълнител-визионер в iDon – получовек-полумашина, превръщане на една международна поп звезда в кибернетично същество”. Цитатът е от пресрилийза на „Юнивърсъл” за световния пазар, не се смейте.

На практика говорим пак за регетон, но този път той е оплетен със синти ърбан поп звук и хип хоп ритми. Идеята е да се разчупи и освежи един вече минал пика си стил със завой към лоялната световна хип хоп аудитория и то към по-младата и по-технологична част от нея.

Замисълът е чудесен, но изпълнението – не чак толкова. В откровено регетон моментите си Дон-ът, подкрепен от продуцент-другарче-звезда в бранша като Дизел, кърти много яко. В роботските си превъплащения обаче е някак по-неуверен. За беда има и една балада, която звучи като записана от друг певец за друг албум. Малко след нея изведнъж следва забивка в кранк стил и лилджоновски звук, а последващият го “Galactic Blues” е стилов буламач, съвсем неподдаващ се на дефиниция.

Да омажеш лошо интересен експериментален албум на хитов артист не е чак лесно, но гиганти като „Юнивърсъл” винаги се справят с лекота с това. За целта е необходимо само да приложиш изпитаната рецепта, любима на всеки неграмотен и некадърен продуцент по света и у нас – „за всекиго по нещо” и „от всичко по малко”. И готово.

Ако си беше останал при регетона, Дон Омар щеше да изкара още 1-2 добри, но старомодни албума, след което тихичко щеше да си залезе. Ако пък беше заложил на безвъзвратна 100-процентова трансформация в нов стил и амплоа, щеше да отчете един доста неразбран и авангарден албум, който обаче да осигури бъдещето му като нещо повече от звезда-еднодневка.

Разкраченото средно положение сега му носи само негативите и от двете. Регетон феновете реват: „Каква е тази гадост, за това ли чакахме 3 години”, а хип хоп братята гледат подозрително :„Къв е тоя сельо и пульо, ве, кви са тия бози, това не е R&B”.

Ако обаче не спадате към никоя от двете категории, може би ще ви е интересно да чуете един любопитен, напредничав и подценен албум на безспорно талантлив артист. Фактът, че “iDon” явно е комерсиален провал, в крайна сметка интересува само „Юнивърсъл”. Ние сме меломани и се интересуваме единствено от добрата музика.

А тук определено има такава.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4862813/Don.Omar.-.IDon.(2009).

Ники Русиновски

Видео: Don Omar – The Chosen & Virtual Diva [ IDON : System Upgrade ]

Bob Dylan – Together Through Life

09.05.2009

51su+nJV2PL._SS400_

Лейбъл: Columbia

Дата на издаване: 28.04.2009

Формат: CD

Жанр: Блус, Рок, Уърлд

Стил: Blues Rock, Folk Rock, Americana

На блус и бърбън с господин Някой

В 2009 г. Боб Дилън е господин Никой за широката аудитория. Извън любителите на блуса и малка прослойка меломани над 40-50-годишна възраст той е само смътно познато име на поет с китара, призрак или може би вампир. Ето защо е истинска изненада, че новият му албум се изкачи на първото място в класацията за албуми както в Америка, така и във Великобритания, където това не се е случвало с негов албум от 1970-та насам.

„Together Through Life” е записан с концертния бенд на певеца след края на последното му турне миналата година. Помолен да направи песен за предстоящ филм на френски режисьор, Дилън записва “Life Is Hard”. Резултатът му харесва и екипът набързо спретва още 9 такива.

Дилън казва, че искал да постигне звука на старите лейбъли от началото на 50-те, още отпреди рокендрола. Затова инструментите били записани по определен начин и даже ехото звучи пружинено „като в доброто старо време”.

За 10-те парчета вечният евреин се доверява като съавтор на текстописеца на Грейтфул Дед – Робърт Хънтър. Към блус бенда пък са повикани още двама музиканти от тежката артилерия, които се справят блестящо. Това са китаристът на Том Пети & Дъ Хартбрейкърс – Майк Кемпбъл и акордеонистът на Лос Лобос – Дейвид Хидалго.

По стара дилънова традиция първата песен от албума удря яко по главата, лови здраво за гушата и не пуска – поне докато не налееш добра доза алкохол в гърлото. „Beyond Here Lies Nothin’” е истински брилянт в отдавна забравен от времето, бога и музикантите ритъм, наречен „румба блус”. Същият ритъм, превърнал във вечен хит “Black Magic Woman” на Сантана (всъщност – на Питър Грийн).

Нататък следват традиционните дилъновски балади и блусове, примесени с цитати от Уили Диксън, Мъди Уотърс и фолк стандарти. Точно когато си мислиш, че това вече си го слушал, установяваш, че не си. Ту по-отпред, ту по-назад се лее един мелодраматичен акордеон, който дава ново измерение на емоцията в прашните тактове на Дилън. Усещаш живота на Ню Орлийнс и Луизиана, зайдеко синкопи и атмосферата на опушен бар в забравено от времето градче на Тех-Мех границата. Ей сега отнякъде ще излезе Тарантино и ще започне да разправя тъпите си истории за „the biggest Mexican ever”.

Но да кажеш, че Дилън е музика, е все едно да наречеш Пикасо бояджия. Всяко от десетте парчета е преживяване и емоция, които се разкриват единствено в комбинация с текста. Дилън е поет, велик поет и неговите песни все ще се четат, с извинение.

Пример – последното парче, където отново по традиция г-н Цимерман (както е истинската му фамилия) размахва томахавката с ярост, позната ни само от най-необузданите гангста рапъри. „It’s All Good” е грозен, унищожително обвиняващ сарказъм над живота ни – насочен срещу политиците, сипещи лъжи и успокоения, че „всичко е добре, всичко е наред” във времена на криза и пълен разпад на ценностите.

“Brick by brick they tear you down / a teacup of water is enough to drown / you oughta know if they could they would” нарежда монотонно с изсъхналия си, стържещ старчески глас онзи, когото някога наричаха „пророкът на нашето време”. И продължава да реди „тъжни, стари песни” „за любов и още нещо”: „Forgetful heart / like a walking shadow in my brain / all night long / I lay awake and listen to the sound of pain / The door has closed forevermore / If indeed there ever was a door”.  (всички текстове от албума в PDF формат)

В цялата суматоха отначало отчаяно ти се иска китарата да хване Гери Мур и от тези страшни рифове да се посипе ток. Или поне да се появят отнякъде Подуене Блус Бенд и да внесат яка, жива тръпка в този пенсионерски купон.

После постепенно откриваш, че тези песни не биха могли да звучат по-добре от начина, по който са записани. Именно този ретро саунд им придава тази уникалност. И това не е никакъв купон, а самотен пиянски запой с господин Някой.

Три-четири от парчетата са феноменални, други три-четири са добри, а останалите също стават. Така погледнато, е ясно, че „Together Through Life” донякъде отстъпва на предхождащия го албум „Modern Times” (2006). Въпреки това, той ни показва Боб Дилън по-свеж, по-нахъсан и по-емоционален, отколкото сме свикнали да го виждаме през новия век.

Заключението от всичко това е ясно: ще се лее бърбън!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4864773/Bob_Dylan_-_Together_Through_Life

Ники Русиновски

Depeche Mode – Sounds Of The Universe

06.05.2009

depeche-mode

Лейбъл: Mute/EMI

Дата на издаване: 21.04.2009

Формат: CD

Жанр: Електроника, Алтърнатив

Стил: New Wave, Electro Rock, Alternative Pop

Тримата от запаса

След 29 години на сцената тримата от Депеш Мод рискуват да изглеждат малко като героите от едноименната архивна БГ комедия: леко смешни, леко вехти и неадекватни с тийнейджърския си бунт на своята средна възраст. За щастие, не изглеждат така.

След 29 години по пътя, с новия си албум Депеш доказват, че вече се връщат оттам, закъдето повечето други едва са тръгнали.

„Sounds Of The Universe” отново е продуциран от Бен Хилиър. Това е рядък случай в кариерата на Депеш – да повторят два пъти последователно с един и същ продуцент. Приликата между „Sounds Of The Universe” и „Playing The Angel” (2007) е основно в това, че са неочаквано добри. Разликите обаче са в настроението и звука.

„Sounds Of The Universe” не е точно ретро албум, но е облечен в премерено овехтели синтезаторни свирки и звуци, акомпанирани от еднообразно режеща китара. Зад понякога дразнещата саунд фасада обаче се крият може би най-богатите аранжименти в цялата история на групата.

Над тях ярко блести вокалната мощ на категорично най-добрите вокали, които Дейвид Гахан някога е пял. Мартин Гор пък експлоатира и някои стари идеи, но мелодиите и рифовете му, упорито заровени в добрия стар блус, са по-хващащи от всякога.

Трите песни, композирани от Дейвид, пак са тук. Мартин пък отново е запазил вокалите на едно мрачно, лирично и лично парче („Jezebel”) за себе си. Хубавата новина е, че „соловите” им изяви са неразличими от останалите песни и звучат типично „депешмодовски”. Тези двамата наистина са един от най-удивителните тандеми в историята на музиката и стават все по-добри.

В „Playing The Angel” преобладаваха болка и страдание, докато в „Sounds Of The Universe” Депеш ни показват повече меланхолия и дълбочина. Няма как да им откажеш – потъването в този албум е неизбежно, за да откриеш тъжната му красота. Текстовете и музиката оцветяват дните ти и запълват съзнанието ти. Докато не станат част от самия теб.

С други думи, нищо изненадващо не се е случило и този път: Депеш Мод са си велики, точно както обикновено, а това е албумът на годината – далеч не само за феновете им.

Оценка: 9 от 10 – отличен

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/76569505/depeche+mode?tab=summary

Ники Русиновски