Archive for юли, 2009

Maxwell – BLACKsummers’night

30.07.2009

00-maxwell-blacksummersnight-2009

Лейбъл: Columbia

Дата на издаване: 07. 07. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B

Стил: Neo Soul

Жив е той, жив е… соулът

Максуел е огромна звезда в САЩ. Още предният му албум „Now” (2001) беше номер 1 в „Билборд”, а и оттогава той си взе дълъг отпуск от музикалния бизнес. Добавете към това забележимо нарастващия напоследък интерес към неосоула и факта, че след началото на юли не е излязал нито едни друг значим албум. Тогава вече вероятно няма да сте толкова изненадани защо новият проект на Максуел отново стигна номер 1 в „Билборд”, при това с впечатляващ резултат продадени копия – 316 000 (с 20 000 повече от „Now” през 2001 г.) и защо критиците се задъхват от възторг.

Хората се умориха. Цяло поколение през новия век отрасна с тупащите и дуднещи електронни басове на продуценти като Нърд и Тимбаленд, автоматично запазващи си челните места в класациите, без значение кой точно пищи, цвили, вие или рапира отгоре им. Талантливи или бездарни, нови звезди идваха и си отиваха, а продуцентите и гадният им технотронен бийт си оставаха същите. Някак си никой не забелязваше, че хора с отношение, глас и мелодия като Ар Кели например десетилетия наред се радват на огромна и нестихваща популярност, каквато и да е моментната мода. И ето че аудиторията фенове на добрата стара черна музика, която досега беше малцинство, изведнъж взе рязко да нараства.

2009-та явно е годината, в която R&B жанрът започна полека да се връща обратно към корените си – към соула, към мелодията, към гласа. Доказват го например успехът на Дъ-Дрийм, промяната в Сиера, новият албум на старата прима Тийна Мари, който се размотаваше няколко месеца неочаквано високо в „Билборд” чартовете и, разбира се, Максуел.

Нека панегириците на критиците не ви заблуждават – този албум не е нищо нечувано или велико. Максуел обаче може да служи за пример на мнозина като безукорен професионалист. Затворил вратата зад себе си, когато е на върха, той се оттегля за години – толкова, колкото му е нужно, за да живее живота си спокойно, в хармония с дълбоко религиозните си вярвания, да обикаля света и да намери ново вдъхновение.

Открил такова, той влиза в студио с туринг бенда си и записва повечето от композициите си на прима виста, на живо. Не мога да се сетя повече от петима музиканти, които все още да правят това.

И вижте какво чувство за мярка – албумът му съдържа едва 9 парчета, като едното е дори само инструментално; няма и 40 минути общо. Но вместо 9 добри парчета и още 6-7 посредствени имате внимателно блендирано само най-доброто.

„BLACKsummers’night” започва с изключителната атмосферична балада „Bad Habits”. Колко изпълнители са толкова смели да отворят албума си с балада? Малко, ако не знаете. Но въпросната балада се развива до съвсем пълноценен бавен трак, освен това качеството й е зашеметяващо като глътка 60-годишно уиски. Както пише един от феновете по форумите: „Знам, че албумът има цели 9 парчета, но като чуя „Bad Habits”, забравям за всички останали и искам да слушам само нея отново и отново”.

Никое от следващите парчета обаче не е толкова достъпно. Останалите могат да ви се сторят добри, но доста обикновени на първо, второ, че и повече слушания. Албумът изисква известен напън от част от слушателите, докато разкрие вътрешната си красота. Но тогава удоволствието наистина си заслужава. Вероятно чак тогава ще разберете и защо толкова много хора смятат, че „BLACKsummers’night” е един от албумите на годината.

Удоволствието обаче продължава. Максуел е обявил, че този диск е първият от трилогия. Вторият от нея, „blackSUMMERS’night”, ще набляга повече на госпъла и ще излезе през 2010 г. Третият, „blacksummers’NIGHT”, ще съдържа повече бавни парчета и е планиран за 2011 г.

Нали ви казах, този човек има чувство за мярка.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.mininova.org/tor/2703623

Видео:

Vodpod videos no longer available.
Advertisements

Minus 8 – Slow Motion

29.07.2009

slow_

Лейбъл: Compost

Дата на издаване: 29. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Джаз, Поп

Стил: Chill Out, Nu Jazz, Light House

Плюс/минус съвършенство

Минъс Ейт е псевдоним на швейцарския продуцент и DJ Робърт Жан Майер. Дали понеже средният швейцарец би произнесъл по три различни начина всяко от трите му имена или поради нещо друго, но човекът става известен основно с този си никнейм.

Дръм енд бейс кариерата му днес е вече минало, албумът „Elysian Fields” (2000) е чил аут класика, а самият той е дълбоко уважаван ню джаз компилатор, спечелил доверие с поредицата „Science Fiction Jazz” и други компилации.

„Slow Motion” идва след известно затишие в соловата му кариера и без никакъв рекламен шум. Жалко, защото албумът е прекрасен.

От Минъс Ейт очевидно можете да очаквате качествен чил аут и джази хаус мелодийки, но този път хер (абе все пак записва за „Компост” човекът) Майер е надскочил себе си в някои отношения.

Дискът е изключително разнообразен – макар и авторски, звучи до голяма степен като компилация. Трудно е да се открои преобладаващ стил. Изтръпналият саксофон в „Soverato ‘09” е чист студен джаз. Лежерните мелодийки, най-често вокализирани от унгарската певица Вираг, напомнят така обичаните Нувел Ваг, но без боса нова ритъм. За 80-те напомня и кавърът „Everybody’s Gotta Learn Sometimes” – носталгично поп завръщане към миналото.

В албума има и по-раздвижени парчета, облегнати на приятни фънк/фънки/джази рифове. Ню джаз фийлингът е навсякъде и като добро другарче беседва под ръка с чил аут атмосферата на пълно безгрижие. Нещо като комбинация от две дози „Кафе Дел Мар” и една доза „Хед Кенди”… наречете го коктейла на лятото и няма да сбъркате.

Всичко това е добре изстудено, леко и непретенциозно, но с гарантираното качество на един добър майстор. Тъкмо това прави „Slow Motion” един забележителен албум не само за лятото.

Безспорно, „Slow Motion” отстъпва на еталона „Elysian Fields”, но това са два много различни албума и е трудно да се сравняват директно. Единственото, което има значение обаче, е удоволствието, докато го слушате. А по тази скала „Slow Motion” на Минъс Ейт с лекота цепи мрака… на посредствеността наоколо.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://torrents.ru/forum/viewtopic.php?t=1976838 (пълна дискография, сайтът иска регистрация)

Black Eyed Peas – The E.N.D.

28.07.2009

51Gt7MJuvxL._SS400_

Лейбъл: Interscope

Дата на издаване: 03. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: Dance Pop, Alternative Hip Hop, Electro Pop

Вечно подценени

Тази история има начало, но сякаш няма край.

Блек Айд Пийс са сформирани почти случайно и никой не е очаквал нищо особено от тях. След два изненадващо добри алтърнатив рап албума всички ги тупат по раменете („много сте готини”), но никой не вярва от това някой ден да излезе нещо сериозно.

Дори след като вторият им албум продава над милион екземпляра, правейки ги „най-популярната неизвестна група в света”, оригиналната им певица Ким Хил напуска, понеже не вижда никаква перспектива в цялата тази работа. Пожелават да я заменят с (неизвестната тогава) Никол Шерзинджър, но тя отказва заради тогавашната си група –за която и до днес никой не е чул.

Никол им води закъсалата Фърги и тя се съгласява да пее за Блек Айд Пийс, но при две важни условия – първо, да е само временно и второ, Уил Ай Ем да й продуцира соловия албум, на който тя от сума време отчаяно търси продуцент.

Нататък вече знаете – „Elephunk” (2003) става сензация, всички го харесват. За 15 минути всичко е диаманти и рози.

Но идва „Monkey Business” (2005) и пак почват едни коментари тип „абе не е толкова добър, колкото предишният”. След няколко месеца албумът има вече 4 страхотни сингъла и определено е сред 3-те най-значими поп албума на годината. След още няколко месеца печели и „Грами”, но критиците никога не си признават, че са сбъркали.

Соловият албум на Фърги „The Dutchess” (2006) също не е определен като особен връх, даже напротив, но дава 5 последователни хита в американския Топ-5. Което си е рекорд.

И идваме накрая до актуалния албум „The E.N.D.”, който е съвсем разбит и от критиците, и от феновете. Макар че бил по-добър от „Monkey Business” (2005), но пък не бил по-добър от „Elephunk” (2003), казват.

Хората понякога не знаят какво искат. „The E.N.D.” е първият албум на групата, достигнал номер 1 в САЩ, продава повече от предишния (във времена на криза и на тотален крах на музикалната индустрия), има един – малко е да се нарече успешен – тотален хит сингъл като „Boom Boom Pow”, престоял 12 седмици на първа позиция. И още какво ли не, доказващо с цифри и позиции, че мрънкалата пак са се объркали.

Но ние по традиция няма да говорим за цифри и статистики, а за музика.

Музикално „The E.N.D.” отново е много напред с материала. Много по-напред от предните албуми на „грахчетата”, които все бяха обявявани за алтернативни и авангардни.

Вместо страхотните семпли – чиято ера приключи отдавна – гениалният Уил Ай Ем този път е заложил на грубичък модерен електро звук. Наричат го даже електро хоп, макар че такова чудо още няма. Комбинирайте денс звученето с добри мелодии, интересни (в повечето случаи) аранжименти, поп вокалите на Фърги и вече бегло напомнящите рап речитативи на Табу и после моля нека някой с ръка на сърцето да излезе и да каже, че това е слаб албум…

Не че „The E.N.D.” е лишен от слабости. Той започва с два колосални хита, продължава колебливо с няколко повече или по-малко добри парчета и към средата постепенно губи креативност и става по-традиционен. Истината изисква да отбележим, че в „Monkey Business” (2005) нямаше нито едно слабо парче, докато тук това не е така.

Този факт, както и очевидно твърде авнгардният подход на Уил Ай Ем, неразбираем за част от аудиторията, която и до днес тайно слуша кънтри и не харесва тези модерни „фиу-фиу” и „бум-бум” електронни звуци, плюс традиционното подценяване са истинските причини за недоволството от албума. В музикалния бранш пилците се броят през януари, когато се отчитат годишните продажби и през февруари, когато пък се раздават наградите „Грами”, така че пак ще си говорим по темата.

Иначе „The E.N.D.” може наистина да е последният албум на Блек Айд Пийс, издаден на физически носител. Официално съкращението в заглавието означава „The Energy Never Dies” („Енергията никога не умира”), но за другото говорят членовете на групата.

В интервю за „Билборд” Уил Ай Ем каза в прав текст: „Опитвам се да избягам от концепцията за албум. Какво е албум, когато пускаш 12 песни в „АйТюнс” и хората могат да си изберат която поискат? Това не е албум. Албумът вече не съществува като такъв”.

В подкрепа на тази теза Блек Айд Пийс използват и иновативни маркетингови тактики, като към „нормалните” сингли добавят и само дигитални, които издават в три поредни седмици. Еминем също използва тази тактика за своя „Relapse” и и в двата случая експериментът се оказа много успешен.

Каквото и да казват критиците, Блек Айд Пийс са гиганти на съвременната поп сцена и няма никакъв шанс да слязат скоро от нея, защото са много пред останалите в бранша – творчески, иновативно и маркетингово.

А, и последно – правят (в повечето случаи) абсолютно страхотна музика. Достатъчно такава ще намерите и в „The E.N.D.”.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4929795/Black_Eyed_Peas_-_The_E.N.D_Japan_Edition_-_2009_KompletlyWyred_

Видео:

Vodpod videos no longer available.

a-ha – Foot Of The Mountain

21.07.2009

61D54OEkgDL._SS500_

Лейбъл: Universal

Дата на издаване: 19. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: Поп

Стил: Synthpop

Завръщане в бъдещето

Всеизвестен факт е, че най-големият културен експорт на Норвегия са класическата музика на Григ и блек метълът. Но най-успешната (разбирай – най-продаваната) норвежка група не се казва нито „Пер Гинт”, нито Диму Боргир. Казва се А-ха и не спира да работи по окопаването си на челното място в продажбите.

След като се разпадна в началото на деветдесетте години и се събра отново в края им, триото от Осло определено не е казало последната си дума. Даже напротив – в деветия си студиен албум се завръща към първата. Към началото, където за някои бе Словото. А за други – синтпопа.

Когато през 1985 г. A-ха издават “Hunting High And Low”, хващат последния синтпоп влак. Албумът им носи огромен успех – върхови позиции в класациите, платинен статус, известност, продажби, награди. Стават първата норвежка група, номинирана за Грами (не получават нито наградата, нито повторна номинация).

После обаче духва друг вятър и момчетата обръщат платната, за да уловят в тях набиращия сили алтърнатив. И никога не повтарят постижението на дебюта си, въпреки гръмкото завръщане с „Minor Earth Major Sky” (2000).

Ето че сега, с „Foot Оf Тhe Mountain”, илюстрират доказало се житейско верую – никога не се обръщам назад, само кръгом – и пак напред.

Албумът е доста приятно за ухото престрояване в платното на електронния звук от ранните им години. Дали защото синтпопът отново излезе на мода или защото това го могат най-добре? Толкова, че ако дръпнат една полировка на „Take On Me” и го пуснат заедно с отварящото „The Bandstand” за въпрос в „Стани богат”, бая народ ще има нужда от жокер, за да познае кое парче е от първия и кое – от последния им албум.

Това е диск, в който старото и новото се засичат по спиралата и се сливат в органичната цялост на модерния звук, постигнат от продуцента Стив Озбърн (работил със Суейд, Пласибо и Ню Ордър). Повече електроника и лек диско полъх на места, повече почивка за китарите; мелодичност, която притежава мощта на река – от стремглавите бързеи до величествените разливи. Гласът на Мортен Харкет се спуска по нея в безупречна форма и се провира между слънчевите зайчета на рифовете, плъзга се по гладката повърхност, набраздявана понякога от струнните („Shadowside”) или вълнувана от топли пиано акорди („Nothing Is Keeping You Here”).

„Foot of the Mountain” има потенциал, но не е лишен от слабости – например скучноватата „Mother Natures Goes To Heaven”. Текстовете са сравнително семпли, като доста любопитно е последното парче – „Start The Stimulator”. Освен коварно промъкваща се в главата мелодия, която си затананикваш на мига, то се отличава с текст, съставен изцяло от фрази и термини, използвани в космонавтиката. Както е казал поетът – романтиката е сега в машините…

Два въпроса възникват след края на албума. Северният студ ли е консервирал бандата, че не им личат годините – нито на творческия ентусиазъм, нито на извайването му в музика? И по-важното – след като змията захапа опашката си и кръгът се затвори, к’во пра’йм сега (или, ако предпочитате – quo vadis)?

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://www.arenabg.com/details.php?id=229735935826874911a7fcd35d7155f6f7718113

(иска регистрация)

Видео:

George Harrison – Let It Roll: Songs by George Harrison

14.07.2009

51g8wcB7UAL._SS500_

Лейбъл: Capitol / EMI

Дата на издаване: 16. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Поп, Компилация

Стил: Pop Rock, Album Rock, Soft Rock

Простичкият блясък на вечните неща

Не познавам човек, който да не се е натъквал на тестчета от типа „Кой бийтълс си ти?” – особено в ерата на Властелина на тестовете, Фейсбук. И почти не познавам човек, който да е бил доволен, ако не особено дълбоко скритата логика на теста вземе, че го изкара Ринго. Да си Джон или Пол е добре. Но резултат „Джордж” най-много да те хвърли в недоумение – това пък сега какво ще значи? Освен ако не си сред неголемия брой die hard фенове, които могат да ти изрецитират дискографията на Бийтълс песен по песен, по години, по азбучен ред, отпред-назад и отзад-напред. Тогава не само си наясно какво е композирал Джордж Харисън като член на ливърпулската четворка и в самостоятелната си кариера, а сигурно имаш и копия от мръснишките песнички, които е съчинявал в училище.

Компилацията „Let It Roll” няма претенции да е толкова изчерпателна. Но има други и то – основателни. Това е едва третото сборно издание на „третия бийтълс” и обхваща пикови моменти от цялото му творчество след разпадането на групата. За разлика от предишните две: „The Best of George Harrison” (1976) включва хитове от ерата Бийтълс и от соловата кариера на Харисън под шапката на EMI, а „Best of Dark Horse 1976-1989” (1989) – както подсказва и името й, композиции, издавани от лейбъла Dark Horse.

Всичките 19 парчета в „Let It Roll” са дигитално ремастерирани, лъснати и опаковани заедно с непоказвани досега снимки – изкушение за ценителите. Но дискът не е само за тях. Той е и за хората, които от творчеството на Харисън са чували само „While My Guitar Gently Weeps”. Или поне си мислят, че само това са чували.

Тук са включени и хитове – всъщност всички негови песни, достигнали върха на класацията Billboard Hot 100, като „Got My Mind Set on You“ – песента на Руди Кларк, която се прочува именно с кавъра на Джордж, „My Sweet Lord“, „Isn’t It A Pity“…

Включени са песни, които залепват от раз към образа на „вманиачения в религията и източната култура, а защо не и повлиян от опиати” Харисън – като „Give Me Love (Give Me Peace on Earth)“. Включени са дори превърналите се отдавна в класика композиции от ерата на Бийтълс като „Here Comes The Sun”, “Something” и, разбира се, „While My Guitar Gently Weeps” – но с версиите на живо от концерта за Бангладеш.

„Ballad of Sir Frankie Crisp (Let It Roll)“, своеобразна кръстница на албума, може да не е много известна, но е песен, в която се открива много. Меката светлина, с която струи любовта при Харисън, тихите погледи назад към миналото с останалите трима (Джордж има най-много композиции с препратки към Бийтълс в сравнение с останалите). И вътрешната озареност, която изпълва всичко – независимо дали е писано за ливърпулската четворка, за соловите неща от мътните ’70, за зрелите години след това.

Ето защо и компилацията звучи като албум – с обща атмосфера и разпознаваем почерк на всяко парче. Не бива да се забравя – и дискът отчетливо го напомня, че Харисън е истински майстор на китарата. Най-често подценяван – не случайно е наричан „the quiet Beatle” – тихият, мълчаливият бийтълс. Нерядко оставащ в сянка: „Искам да постигна успех, а не да съм известен”, казва той. Но винаги част от магията – на четирите момчета от Ливърпул, които преобърнаха света. На човешката воля за съпричастност – с концерта за Бангладеш. И на музиката, част от която услужливо поднася „Let It Roll”.
Оценка: 10 от 10 – шедьовър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4955032/George_Harrison_-_Let_It_Roll_(2009)_KompletlyWyred_DHZ_Inc_Rele

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Видео:

The Mars Volta – Octahedron

13.07.2009

51xadZ-FL3L._SS500_

Лейбъл: Warner Bros.

Дата на издаване: 23.06.2009

Формат: CD

Жанр: Рок

Стил: Neo-psychedelia, Post-rock, Experimental Rock, Art Rock

Акустичен, ама не съвсем. Или каква би трябвало да бъде поп музиката.

„Че да не би да чувам Господ да свири? Не, не, това са Марс Волта.” – Речникът на глобализирания градски жаргон поставя в контекст името „Марс Волта”.

Миналата година за парчето “Wax Simulacra” от неохотно поддаващия се на дисекция албум “The Bedlam In Goliath” (2008) септетът Марс Волта (включващ и Джон Фрушианте) получи „Грами” за най-добро хард рок изпълнение. Така окарикатуряващите (мейнстрийма, поп културата, фасулковците) марсианци заеха мястото на окарикатуряваните.  А как по-точно?

Като решиха да приласкаят и нова група слушатели, понеже разглезиха досегашните. От немай-кога (след “De-Loused In The Comatorium”(2003)) бяхме заплашвани, че Марс Волта ще ни стъкмят „поп” албум и пак бяхме свикнали да очакваме от тях пукотни съединения от слушаеми и неслушаеми фрагменти, сбрани в изтощителни с безумната си енергия композиции, които „не можеха” да се слушат самостоятелно.

Ха сега да се наслушаме, защото “Octahedron” е албум без концепция (извън концепцията да сринат хоризонта на очакванията ни). С други думи, „сингъл” вече не е лоша дума. Най-дългото парче е 8:22, няма испано-латински-английски екзорсистични словеса, няма саксофонни импровизации и кабаретни изпълнения от паралелна вселена.

Обикновено албумите им не щат да завършат, а искат „отворен край” и тем подобни свободни интерпретации. Този пък не иска да започне. Няма грандиозно откриване в “Since We’ve Been Wrong”, а само минута и половина ембиънт фон. “With Twilight As My Guide” e “Televators” на “Octahedron” и може би най-красивата композиция на Марс Волта, избягвана досега, а “Luciforms” – най-зловещият блус, благодарение и на низините, които гласът на Седрик достига.

Структурата “vox populi” (или „стих-припев-стих“) се е разгърдила в “Desperate Graves” и дори постига безкрайно повтаряната „припев-рефрен-рефрен”, която звучи от всеки радиоприемник. Макар и не под формата на последен (дай боже!) пост-хардкор преклон. “Copernicus” спокойно би могъл да бъде изпят от някоя (поп) дива. Представяме си, че и някой ар’ен’би продуцент, а не Омар Родригес-Лопез, е скроил електронните звуци – и идилията ще е създадена. И веднага разрушена, защото едва ли ще чуем някога гласчето на дивата да славейчевства: “Over my dead body…”.

По-лек, но в никакъв случай вгледан в някакви светли бъднини (в баладата любовта води до насилствена смърт), “Octahedron” e замислен като противоположност на четирите албума, създадени досега от марсианците. Поредното информационно затъмнение или оркестъра, в който ни хвърлят те, е, че следващият ще ни разочарова. Надявам се.

Оценка: 6 от 10 – добър

Торент: http://www.mininova.org/tor/2669956

Автор: Ива Иванова

Видео:

Vodpod videos no longer available.

Lacrimosa – Sehnsucht

10.07.2009

R-1768695-1242131679

Лейбъл: Hall Of Sermon

Дата на издаване: 08.05.2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Gothic Metal, Symphonic Metal, Gothic Rock

Новата Лакримоза е почти като старата! Все същата кичозна смес от готик, класика и метъл, която силно тачим и мразим

Култовата готик двойка Тило Волф и Ане Нурми се завръща след четиригодишна пауза. Десетият студиен диск на Лакримоза носи силното заглавие „Sehnsucht“ (в превод – копнеж, силно желание) и ги представя за пореден път като едни от акушерите/пионери на стиловете готик метъл и симфоник метъл.

Погледнато в исторически план, Лакримоза са доста напред с материята. Те израснаха от минималистичен даркуейв акт до готик метъл група, проявила впоследствие афинитет към бомбастични аранжименти, така близки и разпознаваеми днес с движението на симфоник метъла. Поредицата албуми с участнието на редица симфо-оркестри ги издигнаха на още по-преден план за всички твърди жанрови обитатели.

Това съвсем не пречи двамцата красавци в обемно черно и малко беличко чувствено да се лашкат напред-назад из старото си творчество, даже е направо задължително… Но както казва едни приятел, чието име ще спестя: „Лакримоза и в тоалетната да влязат – оттам на изкуство и класика ще ухае!“.

Хм-м, такова е положението и със „Sehnsucht“ – той ухае на изкуство и класика! Поредният нов албум на Лакримоза е голямо събитие за готик музиката, не само заради влиянието на дуото-група върху огромната маса техни подобия, последователи и добре попиващи съседи от близките стилови измерения… А и защото лидерът Тило с чист германски педантизъм се опитва да прокара нови музикални пътища, по които да развие групата си Лакримоза.

„Sehnsucht“ е неимоверно любима дума на Лакримоза и неслучайно е избрана за заглавие на новия им албум – десети на брой (10) за деветнадесет (19) години история! Според аржентинския фенклуб на групата, това е най-често използваната дума в лириките на базираното в Швейцария дуо, ала думата „копнеж“ през 2009-та присъства само в заглавието на първата композиция “Die Sehnsucht in mir“.

Е, повече от ясно е, че това е концептуална „тава“, която се върти около това силно подчертано човешко състояние, което е описано в десет различни ситуации, взети от миналото на групата. о да оставим на мира емоциите и чувствата и да погледнем музикалната страна на новата Лакримоза.

Може да се каже, че „Sehnsucht“ е един типичен албум за Лакримоза, което не му пречи да е извънредно красив и в същото време кичозно звучащ. Защото притежава разнообразни парчета („Feuer“, „I Lost My Star In Krasnodar“, „Die Taube“) и показва известно развитие в предприетата от години посока – притежава още по-симфоник настроение и доста повече метъл облицовка („Der tote Winkel“). Определено радва и заслужава здрави аплодисменти съвместната работа с оркестъра, който е подходящо наместен в композиторските намерения и умения на Тило Волф („Koma“), като централната тежест е разпределена нормално върху всички участници („Die Sehnsucht in mir“).

Разбира се, съвместна работа с оркестър имаше и в предното студийно посещение „Lichtgestalt“ (2005), което бе с по-рокаджийско отношение, имаше по-малко китари, по-светла атмосфера и по-„видими“ вокали. Така че, осезаеми експерименти няма. Само сполучливо разместени компоненти, които носят един приличен успех.

В интерес на истината, в четиригодишната пауза между „Lichtgestalt“ и „Sehnsucht“ се намират десетки концерти и едно красиво концертно DVD издание – „Lichtjahre“ (2007).

Иначе по самия „Sehnsucht“ е работено от декември 2007 г., което значи над едногодишен къртовски труд, на който като едни големи… разбирачи винаги може да намерим слаби места. А те са няколко:

1.) прозаично редуване на бавна-бърза-бавна-бърза песен…;
2.) минималното развитие на мъжките вокали и особено преобладаващите равномерни вокални рецитации на хер Волф;
3.) „слабото“ представяне на финландката Анне – участва с вокалите си в горе-долу една трета от албума;
4.) баланса между китарите и вокалите е недомислен (поне това прави силно впечатление в „Mandira Nabula“);
5.) явяват се неизбежни прилики с песни от старите дела;
6.) наличието на три композиции с английски лирики сред останалите немски такива.

Всъщност спирам дотук, понеже последните две точки може би не са от отрицателните, а и като се позамисли човек, останалите са валидни и за предните албуми на Лакримоза. „Sehnsucht“ е в реда на нещата за развитието на Тило Волф и Ане Нурми. Много ще му се радваме или ще го мразим, кой както желае, докато не излезе и следващото дело със щемпел „Лакримоза“!

Важна забележка – специалната версия на новия албум е първият албум на Лакримоза с цветни корица и книжка!

Оценка: 6 от 10 – добър

Торент: http://www.bushtorrent.com/torrents/1071651/LACRIMOSA%20-%20Sehnsucht%20(2009)%20%5Bmp3@320kb%2Fs%5D/m

Автор: Боян Стойчев

Видео

Бalkansky – Кукер

08.07.2009

CD_BALKANSKYcover

Лейбъл: Кукер музика

Дата на издаване: 25.03.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Електроника, Уърлд

Стил: Dub Step, Drum & Bass, Ethno, Ambient

От тъмната страна на зората


Балкански са Иван Шопов, по–известен като Куух и Иво Христов, по-известен като Иво Христов. Първият е стремително напредващ дръм енд бейс DJ и автор на музика, гравитиращ около движението HMSU. Вторият е известен дизайнер и собственик на бутиковия лейбъл за нестандартна музика „Кукер Музика”, който наскоро чукна 10 години.

„Кукер” е уникален арт проект – уникален като концепция, като замисъл, като звук, като визия и изпълнение. Не са му чужди дълбокият подтекст и слоеве от философски, културни и арт значения, но ние тук ще се ограничим предимно с разглеждането му от музикална гледна точка.

Авторите видимо са търсили синтез между модерната електроника – дръм енд бейс най-общо казано – и фолклорната музикална традиция на кукерите, представена както от автентични записи и звуци, така и от нарочно композирана, аранжирана и записана за целта музика.

В последното те са открили почти трети свой член в лицето на Теодосий Спасов, който се включва изключително умело и впечатляващо в половината от композициите. Честно казано, колкото и добре да го познаваме, участието му тук е забележително с интелекта, майсторството и адекватността си. А изпълнението му на тромпет (!) в мрачния ембиънт „На разсъмване” е направо истински бисер за ценителите.

Всеядността на дръм енд бейса към всякакъв вид уърлд музика е добре известна и експлоатирана масово по света. Балкански обаче са избрали една по-модерна негова разновидност – дъб степ. Този оголен и минимализиран дръм енд бейс ритъм придава на проекта силно IDM звучене, което в случая не е добър избор. От една страна, за IDM аранжиментите в повечето случаи са твърде постни и минималистични. От друга, за дръм енд бейс не са достатъчно комерсиални/атрактивни. Не на последно място, авторите сякаш умишлено са бягали от атмосферичния ембиънт, но именно там, където той е успял да се запази, нещата звучат учудващо свежо и добре.

Тъкмо тази разнопосочност на албума го кара да звучи нехомогенно, сякаш отделните парчета са части от някакви различни проекти. Ако „Кукер” беше с 10-15 минути по-къс, щеше да е чудно малко EP с ясна стилова и жанрова физономия. Ако пък беше 10-15 минути по-дълъг, щеше да е приличен албум с все някаква – каква да е – явно открояваща се тенденция. В моментния си асортимент и количество обаче той не е нито едно от двете и звучи по-скоро като амбициозен, но изцяло експериментален арт проект.

Голямото разочарование на албума обаче е традиционната за българските музиканти еклектика между фолклор и модерен звук. На места се е получила някаква синергия (поне донякъде), имаме и успешни примери, но повечето композиции са бездна между едното и другото. Традиция и модерност са два различни свята и с просто ухо се чува, че поне в тези парчета те си остават несъвместими една с друга.

Вторият голям минус на Балкански е (чисто музикално) композицията на траковете. В това отношение половината от тях биха получили чиста двойка от професорите в консерваторията – и с основание. Вивалди, Бах и Моцарт никак не биха харесали тази композиция, но не само те – и именно това е проблемът. И уговорката, че това не е класика или поп музика, а IDM и прочее, не минава – Афекс Туин определено би получил отличен за композиция при същите професори, та допускам, че дори би им обяснил и някои нови за тях неща.

Отделно от чистата музика, „Кукер“ е албум, който буди искрено възхищение с безкомромисния си арт. Иво Христов наистина е гаранция за качество, но този албум просто вдига в това отношение летвата много високо. Като започнем от концептуалния замисъл и изпълнение, като минем през лимитид едишъна и специалната диджипак опаковка и завършим с изключителния клип на едно от силните парчета в албума, „Кукер“ е много, много пипнат и силен проект.

В крайна сметка Балкански ни дават един интересен и амбициозен албум, български опит да се вместим в световната култура. Иска ни се този албум да беше по-комерсиален и комуникативен, но той е повече експериментален, психеделичен и арт.

Което не е непременно лошо. Просто му слага етикета „за ценители” и го праща на съответната лавичка във фонотеката на съответните хора.
Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Още инфоwww.balkansky.bg

Автор: Ники Русиновски

Видео