Archive for август, 2009

Suffocation – Blood Oath

31.08.2009

suffo_oath

Лейбъл: Nuclear Blast Records

Дата на издаване: 14.07. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal, Technical Death Metal, Grindcore

Пионерите на нюйоркския брутален дет метъл са отново в а-та-ка!!! Бегай оттука, че идем с чу-ка-аа!!!

Спокойно – определението „дет метъл“ не треби зли летни твари и всекакви мекушави хора без пощада… Е, бесният и доста завъртян ритъм, стържещите китари плюс влитащите директно от ада кански ревове и вопли на петимата от Съфъкейшън няма да оставят равнодушни сред малцината пресегнали се към рафта с тяхна продукция!

Ветераните на нюйоркската дет метъл/екстрийм метъл школа напомнят редовно за себе си, даже по-редовно след като се ре-възстановиха през 2002 след четири години трудова отмора (това е третият им „дълъг“ албум за 6 години нов живот).

Новото дело носи много силно заглавие – „Blood Oath“ – което е доста съмнително, предвид факта, че това е дебют за новия издател Nuclear Blast. И навява зли умисли за бъдещето: кръв + клетва = дузина убийства??!… Каква романтика направо!…

Дискът показва едно почти жизнерадостно здраво жулене и пердашене на наличните инструменти, та чак ум да ти кипне, а кръвта ти да зацърцори през всички възможни отвори на тялото. М-да, малко съм саркастичен и злобен спрямо пичовете, но те си „млатят“ почти редово според класическите канони на жанра „техничен брутален дет метъл“.

Нюйоркчани не поднасят особени пъклени изненади, ако не броим двата бонус трака към стандартното издание на „Blood Oath“: инструментала към второто парче в албума “Pray For Forgiveness” – специален поздрав за любителите на дет метъл караокето(!!!) и суровия, не-мастериран микс на парчето “Dismal Dream“.

Всъщност, точно така искам да звучи целия нов шибан Съфъкейшен… тоест почти като предходния брутален вакханализъм „Suffocation“ (2006). Но, мълчи сърце – както е казал един наш класик…

Иначе от редовите десет трака осезаемо се „хваща“ всеобщото намалено темпо, от което се прави редовото заключение колко добре се е сработил екипът и как е станал още по-„изпечено“ техничен… Не, не бива така.

Аз съм от живите хора, които са се кланяли пред ранните касети на Съфъкейшен, които освен че са едни от пионерите на американското дет метъл движение, също така безспорно доказаха на целия свят в началото на 90-те години на миналия век как се набива технично екстремна дет метъл музика, как е възможно да се преоткрие „бруталността“ в тази музика (тоест че има някаква идея в наглед безимислостното блъскане и реване!!!!) и от какво значение е екстремността за останалата част от тежката метална сцена.

Няма и капка топла или съсирена кръв съмнение, че Съфъкейшън са повлекли след себе си цяла плеяда грухтящо-мачкащи банди и групировки, които още пълзят из всеки по-читав град на тази планета с препрочити на първите три класики на бандата: „Effigy of the Forgotten“ (1991), „Breeding the Spawn“ (1993) и „Pierced from Within“ (1995).

Иначе още първото, едноименно парче от „Blood Oath“ те захваща „от вратата за главата“, в нашия случай от главата към предверието на преизповеднята. В темпо над средното се набива технично и насечено, дочуват се две-три учестени сола на китаристите, а вокалистът реди дълги заклинателни речи. Всичко това на що-годе начетения слушател може да се стори като учестено издание на стар Морбид Ейнджъл, но не е точно така.

Новата шеста пълнозвукова и гръмогласна творба си е доволно добра и е нормално от издателска страна да получава похвали като: „“Blood Oath“ има привилегията да не бъде само поредният характерно брутален албум на групата, който ще бъде на върха на жанра за 20 години напред, но е и перфектен показ на надигащия се гняв в наше време. Безвремието на този саунд и жизнеспособността на групата правят 2009 да е времето, когато Съфъкейшън ще господства.“

Не разчитайки на маркетингови постановки, можем да кажем, че саундът е наистина добър, „наточен“ в адекватен търговски вид, който да привлече широка екстремно-ориентирана публика, групата стабилно върши делата си, но-о…

Отделянето от славното минало – като изграждането на нови песенни структури в един задушевен микс от бавно-средно-бързо валцуване, минимизирането на вложените и разработени идеи, неизпъкването на отделните рифове и соло китарни финтове, по-стабилизираните и укротени вокални партии, липсата на благи струнни навлизания в парчетата… са си все сериозни МИНУСИ за опитното ухо.

М-да, записът е солиден, въпреки че е някак си ограничен от крайното миксиране, защото се филтрира пълната сила и красота на бандата. Това естествено е може би налагано от издателското тяло, но едва ли ще попречи на верните и истински фенове на Съфъкейшен да се потопят в „Blood Oath“. Този диск ще е интересен и полезен и за по-новите фенове на екстремната музика – да видят докъде е стигнала легендарната екстремност на нюйоркските дет метъл родители.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.psychocydd.co.uk/details.php?id=f11749d3bc660687acdeb9a9698f4c88e4014f89

Видео:  

Advertisements

Oakenfold – Perfecto: Vegas

19.08.2009

oak_

Лейбъл: Thrive

Дата на издаване: 07.07. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Компилации

Стил: Progressive House, Progressive Trance, Electro

Модерност и класика в Лас Вегас

Пол Оукънфолд е сред онези велики майстори на електрониката, които превърнаха компилациите с денс музика в нещо интересно и дори слушаемо. От години обаче чуваме мрънкане, че големият маестро станал твърде комерсиален и позагърбил старите си прогресив корени.

И да е вярно това, въпреки всичко една (коя да е) компилация, направена от Пол Оукънфолд все още носи неговия неповторим почерк и вкус. Онова вълнуващо изживяване, което никой друг не може да ви предложи. Онези парчета или ремикси, които се чудиш откъде ги е изкопал.

А ето че този път маестро Оукънфолд изненадващо ни предлага нещо, което твърдо ще се хареса и на по-старите му почитатели „от онова време”.

„Perfecto: Vegas” е резултат от успешната му резиденция в клуб „Рейн” в комплекса „Палмс” в Лас Вегас. Оукънфолд е започнал кариерата си първо в Америка преди двайсетина години (за онези, които не знаят) и отлично познава тамошната публика. Човек би предположил, че специално за американците DJ-ят ще предложи нещо по-достъпно и по-комерсиално… и донякъде ще сбърка.

Достъпното и познатото се изчерпва с една авангардна версия на „Let The Music Play” на Шанън и с версия на „Sleeping Satellite” (в оригинал на Тасмин Арчър), изпълнена от любимката на Оукънфолд Jan Johnston (как ли точно се произнася името на тази жена?).

За останалото Пол разчита главно на свои хора от лейбъла „Перфекто” като Кенет Томас, Адам Уайт, Бари Джей, Ди Фракшън, Нат Мънди и Робърт Вадни, включени с по 2-3 трака или ремикса.

Първият диск започва доста сдържано и продължава сравнително минималистично, което не подсказва какво следва по-нататък. Основно имаме прогресив хаус, електро и прогресив транс без никакви залитания към комерсиалност. Музиката е приятна за слушане в слушалки или за тихичък фон без да надувате басите.

И ето че към 35-тата минута сдържаната дотук енергия избива в едно ярко и хващащо парче – „Tease” на Ди Фракшън и Кори Крофт, което е на такова ниво, че спокойно би могло да бъде част от шедьовъра „Global Underground 007: New York” (1998). В същото настроение е и следващият трак на Нат Мънди, което води до неудържимото желание да усилиш всичко докрай, да скачаш в ритъм до безкрай и даже да отидеш малко отвъд края като си разбиеш главата от кеф в стената например…

За оживелите краят на първия диск настъпва с още един майсторски прогресив химн на Аутър Сънсет, ремиксиран убийствено от Адам Уайт.

Нищо обаче не може да ви подготви за началото на втория диск. Откриващата „симфония на падналия ангел” на Робърт Вадни е класически, мощен, епичен, пищен прогресив транс от онези, които веееече не прааавят, уви. Можеш да се закълнеш, че сме 1999-та…

Огромната вълна от положителна енергия полека спада в следващите 20 минути (качеството обаче – не!) и после отново опираме в един чутовен, магически вокален трак на Робърт Вадни – „Away From You”. Запомнете това име – Вадни е новата звезда. След още 20 минути безкомпромисно качествени и учудващо старомодни – в добрия смисъл – парчета, миксът приключва пак с негов, при това фирмен трак – „Club Perfecto”. За статистиката – в диска има и два немиксирани бонус трака, които също не са за изпускане.

Когато накрая трябва да теглим чертата, откриваме, че Пол Оукънфолд отново ни е „излъгал”. Сдържан и модерен в първата четвърт на микса, в другите три четвърти той предлага смачкващо първокласни парчета, които са предимно вокални и учудващо добре следват неговия прогресив стил отпреди десетина години. Така той успява хем някак да е модерен, хем да е безогледно комерсиален и да се хареса практически на всички.

Завръщането му – поне за малко – към корените и към звука, който го направи официално номер 1 диджей на планетата, е голяма радост за старите му фенове, пък дори и с риск някои от парчетата да звучат твърде старомодно.

„Perfecto: Vegas” е сигурно стотното поред доказателство, че този човек дава най-доброто от себе си – не само когато си подготвен и го очакваш, но и когато не очакваш да ти предложи кой знае какво.

Оукънфолд вероятно никога повече няма да се изкачи на номер 1 в официалната DJ класация. Но в очите и ушите на обикновените слушатели и фенове той ще си остане Най-големия, Най-обичания, Най-… – завинаги. Някой трябва да му вдигне паметник…

Преди обаче да е заел достойно мястото си до Цар Освободител и Левски, имаме възможност да видим Пол съвсем на живо да подгрява Мадона в София. Оукънфолд на националния стадион – ето ТОВА е шоу, което непременно трябва да се види! За феновете има и бонус – същата вечер DJ-еят ще е в „Ялта”. Ако не сте се усетили, пада се точно срещу 30 август – с други думи, човекът ще празнува 46-ия си рожден ден…

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5028215/Paul.Oakenfold-Perfecto.Vegas-House.2009.

Видео:  Robert Vadney – Club Perfecto

The Crystal Method – Divided By Night

12.08.2009

Cover

Лейбъл: Tiny e Records/Ingrooves

Дата на издаване: 12. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Електроника

Стил: Electronic Rock

Затънали между деня и нощта

Преди десетина години по волята на неизвестен журналист Кристъл Метъд станаха известни като „американските Продиджи”. Постепенно хора, които са по в час с музиката от американските журналисти, уточниха, че всъщност Кристъл Метъд са „американските Кемикъл Брадърс”. Което е доста по-близо до истината – не само са двама, но и в най-добрите си моменти музиката им копираше същата идея на ранните Кемикълс: брутален рок, но с изцяло електронни инструменти. Накрая стана ясно, че Кристъл Метъд май всъщност са „американските Орбитъл”.

Ако това встъпление не ви звучи обнадеждаващо, прави сте. Първо, не е добра идея да те познават като „американските еди кво си” – това показва липса на собствена физиономия. Второ – всяка от посочените дотук британски групи се разви много оттогава, мина през провали и пикове, докато Кристъл Метъд си останаха все на едно и също озадачаващо посредствено ниво. Показателно е, че за 15 години те успяха да издадат едва 3 студийни албума (плюс още 3 миксирани и един саундтрак).

В този смисъл новият им албум е крачка напред. Те още звучат като версия на Орбитъл, но с доста по-свежи аранжименти, повече идеи и огромно количество гости. Промяната е забележима до степен някои фенове да казват „ама това вече не са Кристъл Метъд”. За съжаление, не са прави – това са си същите двама, основателите на дуото Кен Джордън и Скот Къркленд, и това… ами, личи.

Още встъпителната заглавна композиция убива настроението с уморен ритъм, който ако беше още малко по-бавен, щеше да е трип хоп, а не електронен рок. Инструментариумът върху нея не блести нито с нещо ново, нито с нещо запомнящо се.

Последващата „Dirty Thirty” представлява една идея по-жив ритъм с претенции за електро, но всичко отново звучи банално и познато. Поне до момента, когато се появява китарата на Питър Хуук от Ню Ордър и внезапно тракът живва, добива саунд, лице и стил, напомнящ даже не за Ню Ордър, а за Ънкъл.

Истински бисер е третото парче „Drown In The Now”, което е и първият сингъл от албума. Включването на еврейския реге рапър Матисяху – откъде го изкопаха тоя?! – дава страхотен вайб, подкрепен с адекватен и много оригинален аранжимент. „Drown In The Now” е шедьовър, заставащ сред най-добрите постижения в цялата кариера на Кристъл Метъд.

Следващото „Kling To The Wreckage” също е живичък трак, който по би прилягал на… отново Ню Ордър, ако не изненадваше с женски вокали, които някак не се връзват с общото звучене.

Другите две инструментални композиции освен заглавната като цяло повтарят нейното ниво – нелоши, но незабележителни с нищо. В останалите парчета Кристъл Метъд следват рецептата на Лефтфийлд за гост вокални участия. Американците обаче нямат нито тяхното чувство за мярка, нито гениалната им виртуозност в изработването на рифове и аранжименти. В резултат на това албумът става доста вокален (особено неудачни са женските вокали – в тези моменти феновете наистина имат основание да питат това Кристъл Метъд ли са или някакви начинаещи поп звездички), объркващо разпокъсан като настроения и внушения, нехомогенен в композиционно отношение и доста посредствен като качество.

Последното парче в албума – „Falling Hard” (повече заслужаващо да се нарича примерно „Failing Hard”) демонстрира ярко най-големият провал в цялата кариера на Кристъл Метъд. А именно – звукът. Скандинавски меките, отнесени женски вокали а ла Ройксоп би трябвало да контрастират с тежкия дръм енд бейс ритъм, но не контрастират, защото такъв ритъм… просто няма, въпреки обещанието за това в началото. Липсва контрапункт, липсва за какво да се хване ухото и парчето тихо умира в бавна досада.

Ще дам примери. Сетете се за който искате класически трак на Продиджи. Басът там без изключение удря и тряска жестоко – ако сте с добра система и не внимавате, може да ви откъсне главата. Няма компромиси, няма ебавки – всичко е на границата на издръжливостта, че и отвъд нея. А при Кристъл Метъд басът е нещо меко, лигаво и пердерастки умилкващо се някъде в дъното на целия аранжимент.

Същото е с ударните. Изберете почти коя да е електронна група – дръм ритъмът е най-малкото нагло подчертан като саунд. Не и при Кристъл Метъд – тук той често почти не се чува от останалите инструменти. Е как искате да правите какъвто и да е вид рок, още повече електронен, без ритъм секция?! Но това не е всичко.

Кристъл Метъд използват доста абразивни звуци, но в тях липсва атаката, казано музикантски. С други думи, звучат меко, а не агресивно. Динамиката на целия саунд пък е отчайваща, аматьорска – характерно за цялото им творчество е, че всичко звучи равно като ниво, еднакво, омазано. Поне от 15 години насам това изобщо не е характерно за електронните инструменти и групи – има хиляди видове компресори, експандери, върчуалайзъри и други джаджи, които „съживяват” звука и струват буквално жълти стотинки. Има и скъпи мастеринг студия, където пък правят с него истински чудеса. Това обаче по никакъв начин не личи при Кристъл Метъд.

Крайният резултат от този срамно аматьорски подход към саунда е тъжен – дори когато аранжиментите са добри и идейни, всичко (с малки изключения) звучи немощно, банално, посредствено. Именно това води до факта, че „Divided By Night”, който е най-иновативният и може би най-добрият албум в цялата дискография на Кристъл Метъд, едновременно е един от най-слабите албуми на известни музиканти напоследък според музикалната критика по света.

За съжаление, нямам как да възразя на това шизофренично определение. Истината е някъде там… но на ваше място за нищо на света не бих пропуснал редкия шанс да ги видим и чуем на „Спирит Ъф Бургас”.

Оценка: 3 от 10 – посредствен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/88990553/crystal+method?tab=summary

Видео: