Archive for the ‘Джаз’ Category

CD: Al Di Meola – Pursuit Of Radical Rhapsody

12.04.2011

Лейбъл: Telarc/Дюкян Меломан

Дата на издаване: 15.03.2011

Формат: CD

Жанр: Jazz, World

Стил: Fusion, World Fusion

Перла в короната

Ал Ди Меола спечели световна популярност с класическите си първи солови албуми от периода 1975-81 година. После позаряза електрическата китара за сметка на акустичната, направи няколко интересни завои, утвърди се отново с поредица добри албуми през 90-те и продължи да поглежда в различни посоки през новия век.

За радост на феновете си от стари времена, в последните години той започна отново да хваща струните на електрическата китара, а сега им поднася и един хубав подарък. Новият му диск Pursuit of Radical Rhapsody (2011) е най-доброто, което е пускал от поне 10 години насам.

Разликата удря в ухото на ценителя още от първата композиция „Siberiana“ – осем минути и половина, пълни със свежест и инвенция, лирика и бързо темпо, майсторство и мелодия, обединени в едно по начин така характерен именно за легендарните му първи албуми.

Следващите две композиции са на абсолютно същото изненадващо пиково ниво и това вече говори за нещо повече от добър албум. Особено радва втората – „Paramour’s Lullaby“, с така любимия електрически звук и лека меланхолия. Надеждата за нова гениална класика обаче полека отстъпва мястото си в последващите пиеси на „просто“ задоволство от музицирането на един голям майстор.

Това всъщност е единственият недостатък (ако въобще има такъв) на албума – не е чак гениален. Но пък достойнствата му могат да се броят с дузини.

Ал Ди Меола е един разхвърлян композитор и китарист – свири и записва когато, където и кавото го кефи. Понякога успява да събере сесиите си в концептуален проект, понякога просто събира в диск каквото е записал напоследък. Този път сме във втория случай, но – изненада – той е с качеството на завършен концептуален проект.

Записите са правени в пет студия, включително в Будапеща. Темите включват вдъхновения от Сибир до Мароко, от бащата на китариста до близки негови приятели и колеги музиканти, кавъри от The Beatles и композитора Харолд Арлин. Няма начин всичко това да звучи хармонично и хомогенно, но истината е, че звучи точно така.

Дискът е записан от обичайния квинтет на Меола World Sinfonia. Сред гостите обаче са светила като Чарли Хейдън на баса, Питър Ърскин на ударните и Гонзало Рубалкаба на пианото.

Ритмите залитат към неизменната страст на латиното и фламенкото, потопяват се в меланхолията на тангото, смесват радост и тъга в кубински мелодии, добавят щипка афро екзотика и арабски привкус. Само голям, много голям музикант може да удържи целия този карнавал от настроения и етно цветове в тоналността на джаза и уърлд фюжъна и да вплете по безапелационен начин и себе си вътре. Е, Ди Меола го прави, дяволски добре го прави.

Тъжен до сълзи на моменти, радостен до екстаз, замислен в други мигове или просто весел, ту мелодичен, ту техничен, ту електрически, ту акустичен, Ал сменя емоциите си като хамелеон. Понякога е малко трудно да го следваш в умозрителното му пътешествие на виртуоз, но не и този път.

Pursuit of Radical Rhapsody е сред перлите в 35-годишната дискография на маестрото. Или казано в две думи – това е един страхотен албум. Няма да ви разочарова.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Advertisements

Acoustic Trio 3000 – Yo Ho

17.04.2010

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho“ на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000“ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока –  фламенкото, се носи от десетилетия насам… Самата щампа „Направено в България“ не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла“ за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho“ няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото – Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно – в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата“ от ръководителя на отдел „Култура” в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho“.

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?… Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл – когато отказа да „отваря“ концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко“, като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале” и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat”) навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око – „Beethoven“.

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever“ и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале” дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба“ (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco“ (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings“ (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang“, но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song“…

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco“) и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever“ – по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven“. Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната“… Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие… Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova“ важи максимата „име – програма“. Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят“ и „укрият“ тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале” върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang“ е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat“ и „Bugs“) се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадостност, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat“ от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs“ е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно – наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо“ обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола – Маклафлин – Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост – тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година – и с двете ръце гласувам за „Yo Ho“, дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Видео:

George Benson – Songs And Stories

21.10.2009

George_Benson_Songs_and_Stories
Лейбъл: Concord

Дата на издаване: 25.08. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Джаз

Стил: Soul, Smooth Jazz, Pop

45 години не стигат!

По-предният албум на Джордж Бенсън „Irreplaceable” (2004) беше пълна катастрофа. Последният – „Givin’ It Up” (2006) постигна огромен успех, но беше в дует с Ал Жаро. Така че почитателите на китарния маестро трябваше дълго да почакат за нещо ново и добро от него.

Бенсън обаче не им изневери. За 45-тата годишнина от началото на своята звукозаписна кариера той пусна нов диск. И макар да носи подозрителното заглавие „Songs And Stories, той е с изцяло нова продукция.

Някои казват, че Джордж Бенсън никога няма да успее да издаде албум, който да се хареса на всичките му фенове. Просто защото аудиторията му е много разнообразна и се състои от две основни групи фенове. Едните харесват поп и соул музиката му. Другите пък боготворят джаз китарата му. На която и страна от творчеството си да наблегне великият майстор, все ще има недоволни и разочаровани.

„Songs And Stories страда от същата дилема. Той започва като поп албум, но по някое време се появява малко китара, после пак се връща към соул музиката, след това прави неуверен завой към инструменталния джаз и накрая твърдо остава там.

На първо слушане това е един хаотичен албум, сбор от каквото е записвал напоследък човекът, когато е бил на кеф да влезе в студио (той все пак е на 66). Но второто и последващите го прослушвания убеждават, че Бенсън е в отлична форма като музикант и творец и е извадил един страхотно добър албум, пълен с бисери и диаманти в почти всяко парче.

Бенсън започва лежерно и мързеливо със соул кавър на Джеймс Тейлър – „Don’t Let Me Be Lonely Tonight”. Тук му партнира като контрапункт акустичната китара на бразилеца Тониньо Хорта, а на ударните е ветеранът Паолино Да Коста.

В същото темпо остава и джаз поп композицията „Family Reunion”, която ни връща в началото на 80-те. Нищо чудно, тъй като тя е дело на гениалния фънки маестро от онези години Род Темпъртън – автор на уникални хитове, сред които например вездесъщия „Thriller” на Майкъл Джексън.

Следва „Show Me The Love” – първият бляскав диамант в албума. Бързичкото парче е дело на Стив Люкадър и Дейвид Пейч от Тото и на басиста Маркъс Милър, който е и съпродуцент на целия албум. На китарата е поредната фънк легенда – Рей Паркър Джуниър, а Бенсън демонстрира блестящата си техника и прословутото си скат пеене в унисон с бързите си пръсти. Прекрасният аранжимент на духовите и щрайха абсолютно връща в края на 70-те и неизбежно подсеща за невероятния връх „Give Me The Night (1980).

Темпото успокоява „A Telephone Call Away”, нова песен на соул легендата Бил Уитърс, която Бенсън прави в дует със златния глас на Лола Хатауей, подкрепен от саксофона на Джералд Олбрайт.

Последващата „Someday We’ll All Be Free” е кавър на старо парче на бащата на Лола – Дони Хатауей. Джази версията на Бенсън показва, че джазът в пръстите му по грифа още пари, а гласът му е в невероятна форма – мек като кадифе.

„Nuthin’ But A Party” е рискован опит за леко ърбън, хип хоп ритъм – там, където китаристът се провали преди години в албума „Irreplaceable”. Този път парчето е трепач с участието на извънземния бас на Маркъс Милър, акомпаниран от дуела между китарите на Бенсън и по-младия му джаз колега Норман Браун.

„Come In From The Cold” е още една лежерна Мотаун соул балада, макар да е дело на съвременен композитор. Отбелязваме поредното звездно участие – този път на саксофониста Том Скот.

И ето ти я „Exotica” на Маркъс Милър – огромен подарък за феновете на седемдесетарския смуут джаз инструментален звук на Бенсън. Общо взето, непретенциозно парче, което обаче спокойно може да влезе в топ 10 или 20 на най-доброто, излязло изпод ръцете на феноменалния китарист.

Следващата е класиката „Rainy Night In Georgia”, която сменя темпото, но запазва настроението от онези велики бенсънови албуми от средата на 70-те. Без да се напъва особено, китаристът прави чисто своя, доста различна от оригинала версия.

Същото важи и за следващия радио френдли смуут джаз кавър – „One Like You” на Смоуки Робинсън.

И отново – диамант. „Living In High Definition” е модерна, бърза инструментална версия на парче от Мотаун ветерана, композитора Лемънт Дозиър. Страхотен аранжимент, страхотни музиканти, страхотен Бенсън от най-висша класа. Точно заради смазващи изпълнения като това мнозина вярват, че Джордж Бенсън е най-великият жив джаз китарист, макар че по-добри техничари от него не е трудно да се намерят.

Албумът свършва все така меко, лежерно, привидно небрежно и разпускащо, както е започнал, с кавър и по „Sailing” на Кристофър Крос – поредното доказателство за безупречния вкус на божествения китарист.

Малко са албумите, в които се изсипва такава благодат за ухото на слушателя, изсвирена при това от десетки топ музиканти, почти всеки от които – сам той звезда в своя бранш. Нека споменем още няколко имена – Стив Поркаро и Грег Филингейнс (клавишни), Уа Уа Уотсън, Пол Джаксън Джуниър и Лий Ритенаур (китари), Пати Остин (вокал), Джери Хей (аранжимент на духовата секция).

Изненадващо в този звезден кастинг откриваме и едно българско име – Тодор Пелев. Живещият днес в Америка български цигулар е завършил Софийската консерватория, а в годините зад океана си е създал бледстяща кариера и реноме на перфектен концертен и студиен музикант. Освен с Джордж Бенсън, записвал е и с Тийна Мари за тазгодишния й доста успешен албум. Участвал е и в записите на албума на Рей Чарлз „Genius Loves Company”.

„Songs And Stories може би не е сред най-великите албуми, но е най-доброто, което китаристът е издавал от поне десет години насам. Сравнително успешният баланс между поп, соул и джаз от една страна, и между песни и инструментални изпълнения от друга, прави албума силно комерсиален за ценителите на перфектно изпълнени композиции от музиканти виртуози. Няколкото блестящи изпълнения от висша класа в духа на най-добрите записи на Бенсън от 70-те и 80-те пък го правят безусловно желан и задължителен подарък за всеки истински фен.

Джордж Бенсън не е кой да е и не издава албуми всеки ден. Дано е жив и здрав да ни радва още много години с таланта, присъствието и музикалността си!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5040182/George_Benson_-_Songs__amp__Stories_(Advance_2009)_-_Jazz

Видео: 

Minus 8 – Slow Motion

29.07.2009

slow_

Лейбъл: Compost

Дата на издаване: 29. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Джаз, Поп

Стил: Chill Out, Nu Jazz, Light House

Плюс/минус съвършенство

Минъс Ейт е псевдоним на швейцарския продуцент и DJ Робърт Жан Майер. Дали понеже средният швейцарец би произнесъл по три различни начина всяко от трите му имена или поради нещо друго, но човекът става известен основно с този си никнейм.

Дръм енд бейс кариерата му днес е вече минало, албумът „Elysian Fields” (2000) е чил аут класика, а самият той е дълбоко уважаван ню джаз компилатор, спечелил доверие с поредицата „Science Fiction Jazz” и други компилации.

„Slow Motion” идва след известно затишие в соловата му кариера и без никакъв рекламен шум. Жалко, защото албумът е прекрасен.

От Минъс Ейт очевидно можете да очаквате качествен чил аут и джази хаус мелодийки, но този път хер (абе все пак записва за „Компост” човекът) Майер е надскочил себе си в някои отношения.

Дискът е изключително разнообразен – макар и авторски, звучи до голяма степен като компилация. Трудно е да се открои преобладаващ стил. Изтръпналият саксофон в „Soverato ‘09” е чист студен джаз. Лежерните мелодийки, най-често вокализирани от унгарската певица Вираг, напомнят така обичаните Нувел Ваг, но без боса нова ритъм. За 80-те напомня и кавърът „Everybody’s Gotta Learn Sometimes” – носталгично поп завръщане към миналото.

В албума има и по-раздвижени парчета, облегнати на приятни фънк/фънки/джази рифове. Ню джаз фийлингът е навсякъде и като добро другарче беседва под ръка с чил аут атмосферата на пълно безгрижие. Нещо като комбинация от две дози „Кафе Дел Мар” и една доза „Хед Кенди”… наречете го коктейла на лятото и няма да сбъркате.

Всичко това е добре изстудено, леко и непретенциозно, но с гарантираното качество на един добър майстор. Тъкмо това прави „Slow Motion” един забележителен албум не само за лятото.

Безспорно, „Slow Motion” отстъпва на еталона „Elysian Fields”, но това са два много различни албума и е трудно да се сравняват директно. Единственото, което има значение обаче, е удоволствието, докато го слушате. А по тази скала „Slow Motion” на Минъс Ейт с лекота цепи мрака… на посредствеността наоколо.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://torrents.ru/forum/viewtopic.php?t=1976838 (пълна дискография, сайтът иска регистрация)

Candy Dulfer – Funked Up & Chilled Out

19.05.2009

Candy Dulfer - Funked Up And Chilled Out - Front

Лейбъл: Heads Up/Concord Music

Дата на издаване: 06.04.2009

Формат:  2 CD

Жанр: Джаз, R&B, Поп

Стил: Smooth Jazz, Funk, Funky, Lounge, Instrumental

Сакс и секс, да. Плюс размазваща музика

Всички свързават холандката Кенди Дълфър с прословутия инструментален дует с Дейв Стюарт „Lily Was Here”, с дебютния й албум „Saxuality” (1990), номиниран за „Грами” и с музика в леко денс ориентиран смуут джаз стил. Блондинката е духала на Принс, Мадона, Пинк Флойд, Ван Морисън, Арета Франклин и кой ли още не. Ако предните ви се виждат твърде поп, да добавим и един фънк джаз гигант като Мейсио Паркър, за да прекратим съмненията дали е просто лека жена или истинска джаз дама.

Новият й проект „Funked Up & Chilled Out” е двоен – по замисъл и в оригиналната си версия. Уточнението е важно, защото той има деривативна версия на 1 CD, наречена „Funked Up”. Повечето отзиви и ревюта, които ще срещнете в мрежата, по навик са именно за единичната версия.

В днешно време е обичайно един изпълнител да запише двайсетина парчета, да избере от тях 10 за албума си, а за най-запалените фенове да пусне бонус издание на два диска с всичките парчета. Но тук случаят е точно обратният и това е важно, защото сериозно се отразява на оценката на продукта.

Кенди започва записите за този албум непосредствено след издаването на много добре приетия „Candy Store” (2007) и първите парчета са в същото динамично темпо на предшественика. Междувременно обаче тя получава покана от холандския режисьор Фред ван Дийк да запише музиката към документалния му филм „Kissed by the Grape”, посветен на производството на органично вино. Композициите за него се получават по-ембиънт и по-лаундж и се оказва, че идеално контрастират на бликащите от енергия вече записани преди филма теми. Оттам се ражда идеята за един албум в два диска и с две настроения.

„Funked Up” предлага енергичен смуут и фънк джаз в най-добрите традиции на Кенди, обогатен с вокодери в интрото на „First In Line”, доза рап и тежък уличен ритъм в „My Funk”, бесен синкоп бийт в „Be Cool” плюс щипка ска/латино в „Step Up”, ярка поп емоция в „Don’t Go”, мелодично радио френдли фънки на три скорости в „CD 101.9”, „Cruise Control” и „Finger Poppin’”. „True & Tender” пък е дъб реге, което помага да си вземеш дъх преди да се върнем обратно в играта с поредния динамичен трак „On & On”.

Бисерите обаче са оставени за края. „Roppongi Panic” е най-хитовото парче в албума, тропосано върху лек денс бийт, който може да изкара на дансинга и управителния съвет на Съюза на инвалидите, при това последните ще скачат с лекотата на Сергей Бубка. Финалната „N.J. Turnpike” е импровизация върху българска (или поне балканска) фолк мелодия с леко ориенталски и леко ембиънт бекграунд на моменти.

„Chilled Out” е другото лице на Кенди. Лаундж, ембиънт, поп балади и по-„студени” теми носят едно релаксиращо настроение, блажно галещо слуха и нервите след тежък ден. „Винените” теми звучат доста кинематографично, а една-две от тях стоят малко незавършено в композиционно отношение, но това не намалява удоволствието от слушането. Двата диска „Funked Up & Chilled Out” вървят заедно като черно и бяло, като ден и нощ, на края на която идва пак изгрев („Sunrise”) и започва нов ден.

Истината е, че дори и само първият диск щеше да е достатъчен, за да определим албума като перфектен. Единичната версия на „Funked Up” съдържа друга селекция на парчета, подбрани от двойния диск, но това не обяснява сравнително ниските оценки, които албумът получи от някои места.

Обвиняват Кенди, че залита към денс ритмика и използва дръм машина, което за някои изглежда несериозен подход към джаза, пък бил той и смуут джаз. Обвиняват я, че стилът й не еволюира и си остава женски еквивалент на Дейвид Санборн, предлагащ повече сексапил отколкото музика. Накрая трябва да отбележим и твърденията, че музиката на холандката е твърде неиновативна и предвидима след толкова години.

В последното може да се открие частица истина. Но само частица: за сравнение, миналата години ни донесе не повече от 5 добри смуут джаз албума и според мен нито един не беше на това ниво, което Кенди Дълфър предлага днес. И определно никой от тях не можеше да се нарече иновативен.

За дръм машината ще трябва да напомним на пуристите, че с такава е записвал дори колос като Би Би Кинг – и то още преди 20 години – и резултатът от това е един от най-интересните му албуми: „King Of The Blues”(1989). Ако „разбирачите” бяха българи, щях да ги посъветвам да си изслушат пак и дискографията на Дейвид Санборн и после да ми се обадят в колко от албумите си той НЕ използва дръм машина.

Сходството между Санборн и Дълфър пък е колкото явно, толкова и несериозно като тема за дискусия. Всеки от двамата има своя индивидуалност и носи своята собствена автентичност. Кенди Дълфър свири с такъв хъс, енергия и емоция – както на живо, така и в студийните си записи, – сякаш прави любов и нищо чудно че тази любов й се връща безрезервно обратно от феновете й. А ако сравним последния й албум с последния албум на Дейвид Санборн, то този на Дейвид – при цялото ми уважение – отстъпва чувствително.

В заключение, „Funked Up & Chilled Out” вероятно ще е един от най-подценените албуми тази година – просто защото е записан от жена и тази жена е още секси въпреки 39-те си години. Което за някои е по-важно от това има ли талант и какъв музикант е тя..

Добрата новина е, че Кенди Дълфър ще свири на 11 август на джаз фестивала в Банско (пише го на сайта й). Рядко удоволствие, което очевидно за нищо на света не трябва да се пропуска.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4833273/Candy_Dulfer_-_Funked_Up__amp__Chilled_Out_%5B2CD%5D_(2009)_%5Bmp3_224%5D

Ники Русиновски

Видео: