Archive for the ‘Уърлд’ Category

CD: Al Di Meola – Pursuit Of Radical Rhapsody

12.04.2011

Лейбъл: Telarc/Дюкян Меломан

Дата на издаване: 15.03.2011

Формат: CD

Жанр: Jazz, World

Стил: Fusion, World Fusion

Перла в короната

Ал Ди Меола спечели световна популярност с класическите си първи солови албуми от периода 1975-81 година. После позаряза електрическата китара за сметка на акустичната, направи няколко интересни завои, утвърди се отново с поредица добри албуми през 90-те и продължи да поглежда в различни посоки през новия век.

За радост на феновете си от стари времена, в последните години той започна отново да хваща струните на електрическата китара, а сега им поднася и един хубав подарък. Новият му диск Pursuit of Radical Rhapsody (2011) е най-доброто, което е пускал от поне 10 години насам.

Разликата удря в ухото на ценителя още от първата композиция „Siberiana“ – осем минути и половина, пълни със свежест и инвенция, лирика и бързо темпо, майсторство и мелодия, обединени в едно по начин така характерен именно за легендарните му първи албуми.

Следващите две композиции са на абсолютно същото изненадващо пиково ниво и това вече говори за нещо повече от добър албум. Особено радва втората – „Paramour’s Lullaby“, с така любимия електрически звук и лека меланхолия. Надеждата за нова гениална класика обаче полека отстъпва мястото си в последващите пиеси на „просто“ задоволство от музицирането на един голям майстор.

Това всъщност е единственият недостатък (ако въобще има такъв) на албума – не е чак гениален. Но пък достойнствата му могат да се броят с дузини.

Ал Ди Меола е един разхвърлян композитор и китарист – свири и записва когато, където и кавото го кефи. Понякога успява да събере сесиите си в концептуален проект, понякога просто събира в диск каквото е записал напоследък. Този път сме във втория случай, но – изненада – той е с качеството на завършен концептуален проект.

Записите са правени в пет студия, включително в Будапеща. Темите включват вдъхновения от Сибир до Мароко, от бащата на китариста до близки негови приятели и колеги музиканти, кавъри от The Beatles и композитора Харолд Арлин. Няма начин всичко това да звучи хармонично и хомогенно, но истината е, че звучи точно така.

Дискът е записан от обичайния квинтет на Меола World Sinfonia. Сред гостите обаче са светила като Чарли Хейдън на баса, Питър Ърскин на ударните и Гонзало Рубалкаба на пианото.

Ритмите залитат към неизменната страст на латиното и фламенкото, потопяват се в меланхолията на тангото, смесват радост и тъга в кубински мелодии, добавят щипка афро екзотика и арабски привкус. Само голям, много голям музикант може да удържи целия този карнавал от настроения и етно цветове в тоналността на джаза и уърлд фюжъна и да вплете по безапелационен начин и себе си вътре. Е, Ди Меола го прави, дяволски добре го прави.

Тъжен до сълзи на моменти, радостен до екстаз, замислен в други мигове или просто весел, ту мелодичен, ту техничен, ту електрически, ту акустичен, Ал сменя емоциите си като хамелеон. Понякога е малко трудно да го следваш в умозрителното му пътешествие на виртуоз, но не и този път.

Pursuit of Radical Rhapsody е сред перлите в 35-годишната дискография на маестрото. Или казано в две думи – това е един страхотен албум. Няма да ви разочарова.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Advertisements

Gotan Project – Tango 3.0

16.06.2010

Лейбъл: XL Recordings

Дата на издаване: 19.04.2010

Формат: CD

Жанр: Уърлд

Стил: Tango, Nuevo Tango, Fusion, Dub, Downtempo, Lounge

Завръщане в бъдещето

“Tango 3.0” е наистина много подходящо заглавие за този албум на Готан Проджект. Версия три нула – подобрена, ала все пак версия. Новият диск на танго революционерите е нов, но далеч не революционен – просто една добра (даже много) вариация на тема „Готан”.

С версия 1.0 – „ La revancha del tango” (2001) Едуардо, Кристоф и Филип създадоха сензация, смесвайки аржентинско танго с електроника и яхнаха гребена на вълната, която сами предизвикаха. „Lunatico” (2006) бе обявен от мнозина за връх в кариерата им, изследващ корените на тангото, с повечко джаз и все така авангарден.

Сякаш след него групата, която бе дала тон на цяла кохорта копиращи и подражаващи й формации, нямаше с какво да продължи. Но след 4-годишно мълчание и несигурност около проекта на бял свят се появи “Tango 3.0”.

Този път фокусът пада най-вече на танго нуево. Гласът на Кристина Вилялонга и бандонеонът на Нини Флорес са ни познати от „Luncatico”, но тук създават атмосфера, повече подобна на тази от „La revancha…” Записан с традиционното високо качество, „Tango 3.0” подслонява много гост музиканти, стилове и инструменти – кларинет, хармоника, валдхорна, акустична и слайд китара, пиано, перкусии.

Органичната смес от танго и електронна музика е поднесена под формата на по-бавни парчета, вплитащи интересни хрумвания. В „Rayuela” например има детски хор, а аржентинският поет Хулио Кортасар чете своето едноименно произведение. „La Gloria” – първият сингъл – пък е прорязван от гласа на футболния коментатор Виктор Хуго Моралес.

Отварящото „Tango Square” подсказва тона на целия албум – бавно темпо, отчетливо присъствие на бандонеона, олекотена мелодия, подчертана ритмичност. „Peligro” се обръща към тангото от 30-те години на миналия век. „Mil Millones” пък е поставено точно в средата, като фокална точка, есенцията на албума, едно от най-отличаващите се парчета. „Panamericana” се втурва в увличащ забързан ритъм, а “De hombre a hombre” е мини саундтрак с мотиви от спагети уестърните и филм ноар.

Финалът “Erase una vez” е изключително силен – много красива композиция с пиано акценти и кадифения глас на Вилялонга, която се разгръща с нотки на носталгия.

“Tango 3.0” се чувства чудесно както сред приглушените светлини на пиано бара, така и като музика за милонга. Със завладяващата си атмосфера настанява удобно тангото сред най-новото в съвременната музика, докато от музикантска гледна точка групата се връща към началото си като идеи и работи върху себе си.

Ако Готан Проджект са (или бяха?) бъдещето на тангото, то тогава новият им албум е своебразно завръщане в бъдещето.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5518641/Gotan_Project_-_Tango_3.0 (във формат FLAC)

Видео:

Acoustic Trio 3000 – Yo Ho

17.04.2010

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho“ на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000“ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока –  фламенкото, се носи от десетилетия насам… Самата щампа „Направено в България“ не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла“ за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho“ няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото – Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно – в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата“ от ръководителя на отдел „Култура” в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho“.

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?… Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл – когато отказа да „отваря“ концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко“, като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале” и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat”) навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око – „Beethoven“.

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever“ и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале” дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба“ (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco“ (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings“ (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang“, но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song“…

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco“) и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever“ – по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven“. Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната“… Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие… Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova“ важи максимата „име – програма“. Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят“ и „укрият“ тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале” върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang“ е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat“ и „Bugs“) се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадостност, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat“ от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs“ е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно – наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо“ обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола – Маклафлин – Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост – тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година – и с двете ръце гласувам за „Yo Ho“, дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Бalkansky – Кукер

08.07.2009

CD_BALKANSKYcover

Лейбъл: Кукер музика

Дата на издаване: 25.03.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Електроника, Уърлд

Стил: Dub Step, Drum & Bass, Ethno, Ambient

От тъмната страна на зората


Балкански са Иван Шопов, по–известен като Куух и Иво Христов, по-известен като Иво Христов. Първият е стремително напредващ дръм енд бейс DJ и автор на музика, гравитиращ около движението HMSU. Вторият е известен дизайнер и собственик на бутиковия лейбъл за нестандартна музика „Кукер Музика”, който наскоро чукна 10 години.

„Кукер” е уникален арт проект – уникален като концепция, като замисъл, като звук, като визия и изпълнение. Не са му чужди дълбокият подтекст и слоеве от философски, културни и арт значения, но ние тук ще се ограничим предимно с разглеждането му от музикална гледна точка.

Авторите видимо са търсили синтез между модерната електроника – дръм енд бейс най-общо казано – и фолклорната музикална традиция на кукерите, представена както от автентични записи и звуци, така и от нарочно композирана, аранжирана и записана за целта музика.

В последното те са открили почти трети свой член в лицето на Теодосий Спасов, който се включва изключително умело и впечатляващо в половината от композициите. Честно казано, колкото и добре да го познаваме, участието му тук е забележително с интелекта, майсторството и адекватността си. А изпълнението му на тромпет (!) в мрачния ембиънт „На разсъмване” е направо истински бисер за ценителите.

Всеядността на дръм енд бейса към всякакъв вид уърлд музика е добре известна и експлоатирана масово по света. Балкански обаче са избрали една по-модерна негова разновидност – дъб степ. Този оголен и минимализиран дръм енд бейс ритъм придава на проекта силно IDM звучене, което в случая не е добър избор. От една страна, за IDM аранжиментите в повечето случаи са твърде постни и минималистични. От друга, за дръм енд бейс не са достатъчно комерсиални/атрактивни. Не на последно място, авторите сякаш умишлено са бягали от атмосферичния ембиънт, но именно там, където той е успял да се запази, нещата звучат учудващо свежо и добре.

Тъкмо тази разнопосочност на албума го кара да звучи нехомогенно, сякаш отделните парчета са части от някакви различни проекти. Ако „Кукер” беше с 10-15 минути по-къс, щеше да е чудно малко EP с ясна стилова и жанрова физономия. Ако пък беше 10-15 минути по-дълъг, щеше да е приличен албум с все някаква – каква да е – явно открояваща се тенденция. В моментния си асортимент и количество обаче той не е нито едно от двете и звучи по-скоро като амбициозен, но изцяло експериментален арт проект.

Голямото разочарование на албума обаче е традиционната за българските музиканти еклектика между фолклор и модерен звук. На места се е получила някаква синергия (поне донякъде), имаме и успешни примери, но повечето композиции са бездна между едното и другото. Традиция и модерност са два различни свята и с просто ухо се чува, че поне в тези парчета те си остават несъвместими една с друга.

Вторият голям минус на Балкански е (чисто музикално) композицията на траковете. В това отношение половината от тях биха получили чиста двойка от професорите в консерваторията – и с основание. Вивалди, Бах и Моцарт никак не биха харесали тази композиция, но не само те – и именно това е проблемът. И уговорката, че това не е класика или поп музика, а IDM и прочее, не минава – Афекс Туин определено би получил отличен за композиция при същите професори, та допускам, че дори би им обяснил и някои нови за тях неща.

Отделно от чистата музика, „Кукер“ е албум, който буди искрено възхищение с безкомромисния си арт. Иво Христов наистина е гаранция за качество, но този албум просто вдига в това отношение летвата много високо. Като започнем от концептуалния замисъл и изпълнение, като минем през лимитид едишъна и специалната диджипак опаковка и завършим с изключителния клип на едно от силните парчета в албума, „Кукер“ е много, много пипнат и силен проект.

В крайна сметка Балкански ни дават един интересен и амбициозен албум, български опит да се вместим в световната култура. Иска ни се този албум да беше по-комерсиален и комуникативен, но той е повече експериментален, психеделичен и арт.

Което не е непременно лошо. Просто му слага етикета „за ценители” и го праща на съответната лавичка във фонотеката на съответните хора.
Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Още инфоwww.balkansky.bg

Автор: Ники Русиновски

Видео

Claude Challe & Jean-Marc Challe – Music For Our Friends: Select 2009

10.06.2009

51nhMhj61yL._SS500_

Лейбъл: Chall’O’Music

Дата на издаване: 25.05.2009

Формат: 2 CD

Жанр: Уърлд, Компилации

Стил: Ethno, Chill Out, Latino, Arabian Pop, House

Музика само за приятели

Преди няколкостотин години Марко Поло тръгнал на път и „открил” Китай – поне за европейците. Преди десетина години един друг ентусиаст – Клод Шале, DJ в парижкия „Буда Бар” – основава серията едноименни компилации и така практически „открива” източната музика за западния слушател. Днес уверено можем да кажем, че откритието на Клод Шале е с почти същата културна стойност като това на Марко Поло – с други думи, колосално и фундаментално.

Клод Шале се оттегли от „Буда Бар” много отдавна и издава доста интересни и разнообразни собствени компилации. „Select 2009” е втора част от поредицата, в която той и брат му Жан-Марк Шале представят най-новите бисери на годината в тяхнта колекция. Но магьосникът си е магьосник – между това, което той прави и това, което правят останалите, зее истинска пропаст.

Началото е с брилянтен модерен руски хит. Още преди да сте си поели дъх, следва класиката на Боб Марли “Sun Is Shining” в размазваща чил аут версия. Трети пореден тежък удар в диафрагмата нанася „You Don’t Fool Me” на Куийн, изпълнена от Индиго Сън в електро-танго версия а ла Готан Проджект и с реге ритъма на Грейс Джоунс в „I’ve Seen That Face Before (Libertango)”.

Ако дотук ченето ви вече не е увиснало от изумление, значи вие сте истински гьон и нищо не може да се направи по въпроса. Просто не слушайте/четете нататък.

За останалите (последователно) първо Нитин Соуни прави поклон към фламенко културата, после божествената Наташа Атлас извива глас в „City Of God”, след това следва версия на „Джелем, джелем”, която дори не е чувала, че това е циганска песен, след което Блис ни канят на тих разговор. Продължен малко по-късно от други изпълнители на изискан френски и емоционален испански под боса нова ибиса ритъм.

Сякаш диамантите дотук не са достатъчно, но до края на първия диск ще чуете още актуализирана версия на най-великия арабски поп хит на всички времена – „Tamally Maak” на Амр Диаб, но изпълнен от Амир Джамал, както и турска версия на „Englishman In New York” за финал, като финалът на самия финал – своеобразната кода – е особено екзотична.

Като ритъм и настроение вторият диск започва точно оттам, където свършва първият. Луис Армстронг задава ню джаз настроение, последвано от суинга на петдесетарската „Ром и кока кола” и ретро романтиката на „Wicked Game” на Крис Айзък – всичко безукорно ремиксирано, преработено и облечено в модерни нови дрешки.

В един момент нещата все пак добиват по-клубен и денс звук, без да изневеряват на основната идея. Към края вакханалията от добра музика стига пика си с нашенското „Vino, Vino” на Иън Оливър и Ийстендърс и с Д-р Кучо, модернизирал „El Mariachi” на Бандерас от филма „Десперадо” в хаус денс тупалка. В края на компилацията остава само тихият прибой на морските вълни.

„Select 2009” не е просто някаква си етно компилация. Това е жестоко преживяване с първокачествена музика от цял свят, внимателно селектирана от най-добрия сред най-добрите в този бранш. За почитателите на уърлд музиката усещането е като да си попаднал в пещерата на Али Баба – навсякъде около теб лежат приказни съкровища от звук.

„Music For Our Friends” твърдо е най-добрият албум за тази година, който съм чул досега, независимо от жанра. Съотнесена към него, фразата „албум на годината” е двойно клише, защото е очевидно, че тези два диска ще се слушат много, много пъти без омръзване и далеч не само тази година. Те надали са сензацията, която бяха първите няколко компилации „Buddha Bar”, но определено са не само от тяхната кръвна група, но и от тяхната класа.

Оценка: 10 от 10 –  шедьовър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4939842/VA-Claude_Challe_and_Jean_Marc_Challe_Select_Music_for_Our_Frien

Автор: Ники Русиновски

Видео: Ian Oliver feat. Eastenders (официалният клип)

Видео: Ian Oliver feat. Eastenders (по-добрият, фенски клип)

Outlandish – Sound Of A Rebel

27.05.2009

20090512075812!Sound_of_a_Rebel

Лейбъл:  RCA / Sony Music

Дата на издаване: 11.05.2009

Формат: CD

Жанр:  R&B, Поп, Уърлд

Стил: Alternative Rap, Alternative Hip-Hop, Pop, Reggaeton, Latino, Arabian Pop

Трима в една лодка, без да броим динамита

Тези тримата са странни птици. Исам Башири е мароканец, Уакам Али Кадри е пакистанец, а Лени Мартинес е наполовина кубинец, наполовина хондурасец. Първите двама са родени в Дания, а третият в Хондурас. Запознават се в Дания, където и живеят.

И тримата са силно религиозни. Исам и Уакам са мюсюлмани, а Лени е католик. В случая тези неща имат значение, защото религиозните им убеждения силно се отразяват на текстовете, клиповете и музиката им като цяло. А последната е особено интересна.

Първата им поява под името Аутлендиш е през 1997 г. Дебютният им албум „Outland’s Official” (2000) предизвиква вниманието на публиката и критиката както в Дания, така и по света. Огромният им успех обаче идва с втория – „Bread & Barrels Of Water” (2002), който ги превръща в едва ли не най-интересното рап явление извън Америка.

Музиката им е уникална сплав от хип-хоп ритми, латино мелодии, арабски мотиви и рап речитативи в поп стилистика. Вместо модните в жанра семпли тримата предпочитат сами да записват инструменталите си, но пък обилно черпят мелодии и песни от цял свят, които превръщат в доста интересни кавъри. И досега се помни например тяхната версия на “Aicha” на Халед.

Третият им алабум „Closer Than Veins” (2005) е още по-комерсиален успех (на гърба на предния им албум), но от естетическа гледна точка е почти катастрофален. За разлика от интелигентния тритмънт на етно темите в предните, тук имаме композиции, които може да окачествим само като долнопробна рап чалга. Особено майсторство се иска, за да развалиш такива съвършени хитове като „Tamally Maak” на египетския певец Амр Диаб (сингъла “Callin’ U”) или „Ederlezi” на Горан Брегович, но… тези тримата успяват да ги убият повече от успешно.

„Sound Of A Rebel” е албум, който съчетава в себе си по нещо и от трите предшестващи го проекта. Имаме както иновативни, така и направо грабващи тракове като „Rock All Day”, подплатена с мелодията на алжирски хит от края на 90-те, „Feels Like Saving The World”, уникалният „Leventa” с участието на Мала Родригес и Ядим, „Amen”. Имаме отново интересни текстове. Имаме обаче и регетона с противно анадолски зурни „Dale Duro”, който си е… ами, чиста чалга в ушите на непонасящите такава музика. От друга страна, останалите композиции са минимум от „добър” нагоре и само заглавната „Sound Of A Rebel” леко издиша.

Стряскаща е лекотата, с която Аутлендиш вадят хитове, сякаш продуцирани в студиото на Тимбаленд или Дъ Нептюнс, притежаващи плюс това ядрен заряд от поп мелодичност. Особено интересен е и този музикален мост между Изтока и Запада, който са изградили с личния си творчески почерк. Затова, макар „Sound Of A Rebel” да отстъпва на шедьовъра им „Bread & Barrels Of Water” (2002), той все още показва потенциала им да станат световна сила в рапа.

Е, ако това тяхното е изобщо рап, разбира се…

Оценка: 6 от 10 –  добър

Торент: http://www.btmon.com/Audio/Unsorted/Outlandish_-_Sound_Of_A_Rebel_2009223018213358.306.torrent.html

Автор:  Ники Русиновски

Видео:

Don Omar – iDon

09.05.2009

1068340

Лейбъл: Machete Music/Universal

Дата на издаване: 28.04.2009

Формат: CD

Жанр: Уърлд,  R&B

Стил: Reggaeton, Urban Pop

Омари в Космоса!

Дон Омар е един от бащите на регетона, защото клатеше този стил още преди раждането му – в първия си албум „The Last Don” (2003). И когато регетонът избухна като световна мода, нашият човек естествено се оказа негов крал („King Of Kings” (2006)) и обра всички възможни награди в бранша. За нещастие, у нас това не бе забелязано покрай истерията около „Gasolina” и Деди Янки и Дон-ът остана някъде в графата „и други”.

Три години по-късно регетон модата е отшумяла безвъзвратно и кой би могъл да знае това по-добре от нейния крал? Затова пуерториканецът Уилям Омар Ландрон – така се казва човекът – прави една малка стъпка/гигантски скок към бъдещето.

“iDon” е концептуален сай фай и хай тек проект, основан върху мита за „превръщането на един изпълнител-визионер в iDon – получовек-полумашина, превръщане на една международна поп звезда в кибернетично същество”. Цитатът е от пресрилийза на „Юнивърсъл” за световния пазар, не се смейте.

На практика говорим пак за регетон, но този път той е оплетен със синти ърбан поп звук и хип хоп ритми. Идеята е да се разчупи и освежи един вече минал пика си стил със завой към лоялната световна хип хоп аудитория и то към по-младата и по-технологична част от нея.

Замисълът е чудесен, но изпълнението – не чак толкова. В откровено регетон моментите си Дон-ът, подкрепен от продуцент-другарче-звезда в бранша като Дизел, кърти много яко. В роботските си превъплащения обаче е някак по-неуверен. За беда има и една балада, която звучи като записана от друг певец за друг албум. Малко след нея изведнъж следва забивка в кранк стил и лилджоновски звук, а последващият го “Galactic Blues” е стилов буламач, съвсем неподдаващ се на дефиниция.

Да омажеш лошо интересен експериментален албум на хитов артист не е чак лесно, но гиганти като „Юнивърсъл” винаги се справят с лекота с това. За целта е необходимо само да приложиш изпитаната рецепта, любима на всеки неграмотен и некадърен продуцент по света и у нас – „за всекиго по нещо” и „от всичко по малко”. И готово.

Ако си беше останал при регетона, Дон Омар щеше да изкара още 1-2 добри, но старомодни албума, след което тихичко щеше да си залезе. Ако пък беше заложил на безвъзвратна 100-процентова трансформация в нов стил и амплоа, щеше да отчете един доста неразбран и авангарден албум, който обаче да осигури бъдещето му като нещо повече от звезда-еднодневка.

Разкраченото средно положение сега му носи само негативите и от двете. Регетон феновете реват: „Каква е тази гадост, за това ли чакахме 3 години”, а хип хоп братята гледат подозрително :„Къв е тоя сельо и пульо, ве, кви са тия бози, това не е R&B”.

Ако обаче не спадате към никоя от двете категории, може би ще ви е интересно да чуете един любопитен, напредничав и подценен албум на безспорно талантлив артист. Фактът, че “iDon” явно е комерсиален провал, в крайна сметка интересува само „Юнивърсъл”. Ние сме меломани и се интересуваме единствено от добрата музика.

А тук определено има такава.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4862813/Don.Omar.-.IDon.(2009).

Ники Русиновски

Видео: Don Omar – The Chosen & Virtual Diva [ IDON : System Upgrade ]

Bob Dylan – Together Through Life

09.05.2009

51su+nJV2PL._SS400_

Лейбъл: Columbia

Дата на издаване: 28.04.2009

Формат: CD

Жанр: Блус, Рок, Уърлд

Стил: Blues Rock, Folk Rock, Americana

На блус и бърбън с господин Някой

В 2009 г. Боб Дилън е господин Никой за широката аудитория. Извън любителите на блуса и малка прослойка меломани над 40-50-годишна възраст той е само смътно познато име на поет с китара, призрак или може би вампир. Ето защо е истинска изненада, че новият му албум се изкачи на първото място в класацията за албуми както в Америка, така и във Великобритания, където това не се е случвало с негов албум от 1970-та насам.

„Together Through Life” е записан с концертния бенд на певеца след края на последното му турне миналата година. Помолен да направи песен за предстоящ филм на френски режисьор, Дилън записва “Life Is Hard”. Резултатът му харесва и екипът набързо спретва още 9 такива.

Дилън казва, че искал да постигне звука на старите лейбъли от началото на 50-те, още отпреди рокендрола. Затова инструментите били записани по определен начин и даже ехото звучи пружинено „като в доброто старо време”.

За 10-те парчета вечният евреин се доверява като съавтор на текстописеца на Грейтфул Дед – Робърт Хънтър. Към блус бенда пък са повикани още двама музиканти от тежката артилерия, които се справят блестящо. Това са китаристът на Том Пети & Дъ Хартбрейкърс – Майк Кемпбъл и акордеонистът на Лос Лобос – Дейвид Хидалго.

По стара дилънова традиция първата песен от албума удря яко по главата, лови здраво за гушата и не пуска – поне докато не налееш добра доза алкохол в гърлото. „Beyond Here Lies Nothin’” е истински брилянт в отдавна забравен от времето, бога и музикантите ритъм, наречен „румба блус”. Същият ритъм, превърнал във вечен хит “Black Magic Woman” на Сантана (всъщност – на Питър Грийн).

Нататък следват традиционните дилъновски балади и блусове, примесени с цитати от Уили Диксън, Мъди Уотърс и фолк стандарти. Точно когато си мислиш, че това вече си го слушал, установяваш, че не си. Ту по-отпред, ту по-назад се лее един мелодраматичен акордеон, който дава ново измерение на емоцията в прашните тактове на Дилън. Усещаш живота на Ню Орлийнс и Луизиана, зайдеко синкопи и атмосферата на опушен бар в забравено от времето градче на Тех-Мех границата. Ей сега отнякъде ще излезе Тарантино и ще започне да разправя тъпите си истории за „the biggest Mexican ever”.

Но да кажеш, че Дилън е музика, е все едно да наречеш Пикасо бояджия. Всяко от десетте парчета е преживяване и емоция, които се разкриват единствено в комбинация с текста. Дилън е поет, велик поет и неговите песни все ще се четат, с извинение.

Пример – последното парче, където отново по традиция г-н Цимерман (както е истинската му фамилия) размахва томахавката с ярост, позната ни само от най-необузданите гангста рапъри. „It’s All Good” е грозен, унищожително обвиняващ сарказъм над живота ни – насочен срещу политиците, сипещи лъжи и успокоения, че „всичко е добре, всичко е наред” във времена на криза и пълен разпад на ценностите.

“Brick by brick they tear you down / a teacup of water is enough to drown / you oughta know if they could they would” нарежда монотонно с изсъхналия си, стържещ старчески глас онзи, когото някога наричаха „пророкът на нашето време”. И продължава да реди „тъжни, стари песни” „за любов и още нещо”: „Forgetful heart / like a walking shadow in my brain / all night long / I lay awake and listen to the sound of pain / The door has closed forevermore / If indeed there ever was a door”.  (всички текстове от албума в PDF формат)

В цялата суматоха отначало отчаяно ти се иска китарата да хване Гери Мур и от тези страшни рифове да се посипе ток. Или поне да се появят отнякъде Подуене Блус Бенд и да внесат яка, жива тръпка в този пенсионерски купон.

После постепенно откриваш, че тези песни не биха могли да звучат по-добре от начина, по който са записани. Именно този ретро саунд им придава тази уникалност. И това не е никакъв купон, а самотен пиянски запой с господин Някой.

Три-четири от парчетата са феноменални, други три-четири са добри, а останалите също стават. Така погледнато, е ясно, че „Together Through Life” донякъде отстъпва на предхождащия го албум „Modern Times” (2006). Въпреки това, той ни показва Боб Дилън по-свеж, по-нахъсан и по-емоционален, отколкото сме свикнали да го виждаме през новия век.

Заключението от всичко това е ясно: ще се лее бърбън!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4864773/Bob_Dylan_-_Together_Through_Life

Ники Русиновски