Archive for the ‘R&B’ Category

George Benson – Songs And Stories

21.10.2009

George_Benson_Songs_and_Stories
Лейбъл: Concord

Дата на издаване: 25.08. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Джаз

Стил: Soul, Smooth Jazz, Pop

45 години не стигат!

По-предният албум на Джордж Бенсън „Irreplaceable” (2004) беше пълна катастрофа. Последният – „Givin’ It Up” (2006) постигна огромен успех, но беше в дует с Ал Жаро. Така че почитателите на китарния маестро трябваше дълго да почакат за нещо ново и добро от него.

Бенсън обаче не им изневери. За 45-тата годишнина от началото на своята звукозаписна кариера той пусна нов диск. И макар да носи подозрителното заглавие „Songs And Stories, той е с изцяло нова продукция.

Някои казват, че Джордж Бенсън никога няма да успее да издаде албум, който да се хареса на всичките му фенове. Просто защото аудиторията му е много разнообразна и се състои от две основни групи фенове. Едните харесват поп и соул музиката му. Другите пък боготворят джаз китарата му. На която и страна от творчеството си да наблегне великият майстор, все ще има недоволни и разочаровани.

„Songs And Stories страда от същата дилема. Той започва като поп албум, но по някое време се появява малко китара, после пак се връща към соул музиката, след това прави неуверен завой към инструменталния джаз и накрая твърдо остава там.

На първо слушане това е един хаотичен албум, сбор от каквото е записвал напоследък човекът, когато е бил на кеф да влезе в студио (той все пак е на 66). Но второто и последващите го прослушвания убеждават, че Бенсън е в отлична форма като музикант и творец и е извадил един страхотно добър албум, пълен с бисери и диаманти в почти всяко парче.

Бенсън започва лежерно и мързеливо със соул кавър на Джеймс Тейлър – „Don’t Let Me Be Lonely Tonight”. Тук му партнира като контрапункт акустичната китара на бразилеца Тониньо Хорта, а на ударните е ветеранът Паолино Да Коста.

В същото темпо остава и джаз поп композицията „Family Reunion”, която ни връща в началото на 80-те. Нищо чудно, тъй като тя е дело на гениалния фънки маестро от онези години Род Темпъртън – автор на уникални хитове, сред които например вездесъщия „Thriller” на Майкъл Джексън.

Следва „Show Me The Love” – първият бляскав диамант в албума. Бързичкото парче е дело на Стив Люкадър и Дейвид Пейч от Тото и на басиста Маркъс Милър, който е и съпродуцент на целия албум. На китарата е поредната фънк легенда – Рей Паркър Джуниър, а Бенсън демонстрира блестящата си техника и прословутото си скат пеене в унисон с бързите си пръсти. Прекрасният аранжимент на духовите и щрайха абсолютно връща в края на 70-те и неизбежно подсеща за невероятния връх „Give Me The Night (1980).

Темпото успокоява „A Telephone Call Away”, нова песен на соул легендата Бил Уитърс, която Бенсън прави в дует със златния глас на Лола Хатауей, подкрепен от саксофона на Джералд Олбрайт.

Последващата „Someday We’ll All Be Free” е кавър на старо парче на бащата на Лола – Дони Хатауей. Джази версията на Бенсън показва, че джазът в пръстите му по грифа още пари, а гласът му е в невероятна форма – мек като кадифе.

„Nuthin’ But A Party” е рискован опит за леко ърбън, хип хоп ритъм – там, където китаристът се провали преди години в албума „Irreplaceable”. Този път парчето е трепач с участието на извънземния бас на Маркъс Милър, акомпаниран от дуела между китарите на Бенсън и по-младия му джаз колега Норман Браун.

„Come In From The Cold” е още една лежерна Мотаун соул балада, макар да е дело на съвременен композитор. Отбелязваме поредното звездно участие – този път на саксофониста Том Скот.

И ето ти я „Exotica” на Маркъс Милър – огромен подарък за феновете на седемдесетарския смуут джаз инструментален звук на Бенсън. Общо взето, непретенциозно парче, което обаче спокойно може да влезе в топ 10 или 20 на най-доброто, излязло изпод ръцете на феноменалния китарист.

Следващата е класиката „Rainy Night In Georgia”, която сменя темпото, но запазва настроението от онези велики бенсънови албуми от средата на 70-те. Без да се напъва особено, китаристът прави чисто своя, доста различна от оригинала версия.

Същото важи и за следващия радио френдли смуут джаз кавър – „One Like You” на Смоуки Робинсън.

И отново – диамант. „Living In High Definition” е модерна, бърза инструментална версия на парче от Мотаун ветерана, композитора Лемънт Дозиър. Страхотен аранжимент, страхотни музиканти, страхотен Бенсън от най-висша класа. Точно заради смазващи изпълнения като това мнозина вярват, че Джордж Бенсън е най-великият жив джаз китарист, макар че по-добри техничари от него не е трудно да се намерят.

Албумът свършва все така меко, лежерно, привидно небрежно и разпускащо, както е започнал, с кавър и по „Sailing” на Кристофър Крос – поредното доказателство за безупречния вкус на божествения китарист.

Малко са албумите, в които се изсипва такава благодат за ухото на слушателя, изсвирена при това от десетки топ музиканти, почти всеки от които – сам той звезда в своя бранш. Нека споменем още няколко имена – Стив Поркаро и Грег Филингейнс (клавишни), Уа Уа Уотсън, Пол Джаксън Джуниър и Лий Ритенаур (китари), Пати Остин (вокал), Джери Хей (аранжимент на духовата секция).

Изненадващо в този звезден кастинг откриваме и едно българско име – Тодор Пелев. Живещият днес в Америка български цигулар е завършил Софийската консерватория, а в годините зад океана си е създал бледстяща кариера и реноме на перфектен концертен и студиен музикант. Освен с Джордж Бенсън, записвал е и с Тийна Мари за тазгодишния й доста успешен албум. Участвал е и в записите на албума на Рей Чарлз „Genius Loves Company”.

„Songs And Stories може би не е сред най-великите албуми, но е най-доброто, което китаристът е издавал от поне десет години насам. Сравнително успешният баланс между поп, соул и джаз от една страна, и между песни и инструментални изпълнения от друга, прави албума силно комерсиален за ценителите на перфектно изпълнени композиции от музиканти виртуози. Няколкото блестящи изпълнения от висша класа в духа на най-добрите записи на Бенсън от 70-те и 80-те пък го правят безусловно желан и задължителен подарък за всеки истински фен.

Джордж Бенсън не е кой да е и не издава албуми всеки ден. Дано е жив и здрав да ни радва още много години с таланта, присъствието и музикалността си!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5040182/George_Benson_-_Songs__amp__Stories_(Advance_2009)_-_Jazz

Видео: 

Реклами

Maxwell – BLACKsummers’night

30.07.2009

00-maxwell-blacksummersnight-2009

Лейбъл: Columbia

Дата на издаване: 07. 07. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B

Стил: Neo Soul

Жив е той, жив е… соулът

Максуел е огромна звезда в САЩ. Още предният му албум „Now” (2001) беше номер 1 в „Билборд”, а и оттогава той си взе дълъг отпуск от музикалния бизнес. Добавете към това забележимо нарастващия напоследък интерес към неосоула и факта, че след началото на юли не е излязал нито едни друг значим албум. Тогава вече вероятно няма да сте толкова изненадани защо новият проект на Максуел отново стигна номер 1 в „Билборд”, при това с впечатляващ резултат продадени копия – 316 000 (с 20 000 повече от „Now” през 2001 г.) и защо критиците се задъхват от възторг.

Хората се умориха. Цяло поколение през новия век отрасна с тупащите и дуднещи електронни басове на продуценти като Нърд и Тимбаленд, автоматично запазващи си челните места в класациите, без значение кой точно пищи, цвили, вие или рапира отгоре им. Талантливи или бездарни, нови звезди идваха и си отиваха, а продуцентите и гадният им технотронен бийт си оставаха същите. Някак си никой не забелязваше, че хора с отношение, глас и мелодия като Ар Кели например десетилетия наред се радват на огромна и нестихваща популярност, каквато и да е моментната мода. И ето че аудиторията фенове на добрата стара черна музика, която досега беше малцинство, изведнъж взе рязко да нараства.

2009-та явно е годината, в която R&B жанрът започна полека да се връща обратно към корените си – към соула, към мелодията, към гласа. Доказват го например успехът на Дъ-Дрийм, промяната в Сиера, новият албум на старата прима Тийна Мари, който се размотаваше няколко месеца неочаквано високо в „Билборд” чартовете и, разбира се, Максуел.

Нека панегириците на критиците не ви заблуждават – този албум не е нищо нечувано или велико. Максуел обаче може да служи за пример на мнозина като безукорен професионалист. Затворил вратата зад себе си, когато е на върха, той се оттегля за години – толкова, колкото му е нужно, за да живее живота си спокойно, в хармония с дълбоко религиозните си вярвания, да обикаля света и да намери ново вдъхновение.

Открил такова, той влиза в студио с туринг бенда си и записва повечето от композициите си на прима виста, на живо. Не мога да се сетя повече от петима музиканти, които все още да правят това.

И вижте какво чувство за мярка – албумът му съдържа едва 9 парчета, като едното е дори само инструментално; няма и 40 минути общо. Но вместо 9 добри парчета и още 6-7 посредствени имате внимателно блендирано само най-доброто.

„BLACKsummers’night” започва с изключителната атмосферична балада „Bad Habits”. Колко изпълнители са толкова смели да отворят албума си с балада? Малко, ако не знаете. Но въпросната балада се развива до съвсем пълноценен бавен трак, освен това качеството й е зашеметяващо като глътка 60-годишно уиски. Както пише един от феновете по форумите: „Знам, че албумът има цели 9 парчета, но като чуя „Bad Habits”, забравям за всички останали и искам да слушам само нея отново и отново”.

Никое от следващите парчета обаче не е толкова достъпно. Останалите могат да ви се сторят добри, но доста обикновени на първо, второ, че и повече слушания. Албумът изисква известен напън от част от слушателите, докато разкрие вътрешната си красота. Но тогава удоволствието наистина си заслужава. Вероятно чак тогава ще разберете и защо толкова много хора смятат, че „BLACKsummers’night” е един от албумите на годината.

Удоволствието обаче продължава. Максуел е обявил, че този диск е първият от трилогия. Вторият от нея, „blackSUMMERS’night”, ще набляга повече на госпъла и ще излезе през 2010 г. Третият, „blacksummers’NIGHT”, ще съдържа повече бавни парчета и е планиран за 2011 г.

Нали ви казах, този човек има чувство за мярка.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.mininova.org/tor/2703623

Видео:

Vodpod videos no longer available.

Black Eyed Peas – The E.N.D.

28.07.2009

51Gt7MJuvxL._SS400_

Лейбъл: Interscope

Дата на издаване: 03. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: Dance Pop, Alternative Hip Hop, Electro Pop

Вечно подценени

Тази история има начало, но сякаш няма край.

Блек Айд Пийс са сформирани почти случайно и никой не е очаквал нищо особено от тях. След два изненадващо добри алтърнатив рап албума всички ги тупат по раменете („много сте готини”), но никой не вярва от това някой ден да излезе нещо сериозно.

Дори след като вторият им албум продава над милион екземпляра, правейки ги „най-популярната неизвестна група в света”, оригиналната им певица Ким Хил напуска, понеже не вижда никаква перспектива в цялата тази работа. Пожелават да я заменят с (неизвестната тогава) Никол Шерзинджър, но тя отказва заради тогавашната си група –за която и до днес никой не е чул.

Никол им води закъсалата Фърги и тя се съгласява да пее за Блек Айд Пийс, но при две важни условия – първо, да е само временно и второ, Уил Ай Ем да й продуцира соловия албум, на който тя от сума време отчаяно търси продуцент.

Нататък вече знаете – „Elephunk” (2003) става сензация, всички го харесват. За 15 минути всичко е диаманти и рози.

Но идва „Monkey Business” (2005) и пак почват едни коментари тип „абе не е толкова добър, колкото предишният”. След няколко месеца албумът има вече 4 страхотни сингъла и определено е сред 3-те най-значими поп албума на годината. След още няколко месеца печели и „Грами”, но критиците никога не си признават, че са сбъркали.

Соловият албум на Фърги „The Dutchess” (2006) също не е определен като особен връх, даже напротив, но дава 5 последователни хита в американския Топ-5. Което си е рекорд.

И идваме накрая до актуалния албум „The E.N.D.”, който е съвсем разбит и от критиците, и от феновете. Макар че бил по-добър от „Monkey Business” (2005), но пък не бил по-добър от „Elephunk” (2003), казват.

Хората понякога не знаят какво искат. „The E.N.D.” е първият албум на групата, достигнал номер 1 в САЩ, продава повече от предишния (във времена на криза и на тотален крах на музикалната индустрия), има един – малко е да се нарече успешен – тотален хит сингъл като „Boom Boom Pow”, престоял 12 седмици на първа позиция. И още какво ли не, доказващо с цифри и позиции, че мрънкалата пак са се объркали.

Но ние по традиция няма да говорим за цифри и статистики, а за музика.

Музикално „The E.N.D.” отново е много напред с материала. Много по-напред от предните албуми на „грахчетата”, които все бяха обявявани за алтернативни и авангардни.

Вместо страхотните семпли – чиято ера приключи отдавна – гениалният Уил Ай Ем този път е заложил на грубичък модерен електро звук. Наричат го даже електро хоп, макар че такова чудо още няма. Комбинирайте денс звученето с добри мелодии, интересни (в повечето случаи) аранжименти, поп вокалите на Фърги и вече бегло напомнящите рап речитативи на Табу и после моля нека някой с ръка на сърцето да излезе и да каже, че това е слаб албум…

Не че „The E.N.D.” е лишен от слабости. Той започва с два колосални хита, продължава колебливо с няколко повече или по-малко добри парчета и към средата постепенно губи креативност и става по-традиционен. Истината изисква да отбележим, че в „Monkey Business” (2005) нямаше нито едно слабо парче, докато тук това не е така.

Този факт, както и очевидно твърде авнгардният подход на Уил Ай Ем, неразбираем за част от аудиторията, която и до днес тайно слуша кънтри и не харесва тези модерни „фиу-фиу” и „бум-бум” електронни звуци, плюс традиционното подценяване са истинските причини за недоволството от албума. В музикалния бранш пилците се броят през януари, когато се отчитат годишните продажби и през февруари, когато пък се раздават наградите „Грами”, така че пак ще си говорим по темата.

Иначе „The E.N.D.” може наистина да е последният албум на Блек Айд Пийс, издаден на физически носител. Официално съкращението в заглавието означава „The Energy Never Dies” („Енергията никога не умира”), но за другото говорят членовете на групата.

В интервю за „Билборд” Уил Ай Ем каза в прав текст: „Опитвам се да избягам от концепцията за албум. Какво е албум, когато пускаш 12 песни в „АйТюнс” и хората могат да си изберат която поискат? Това не е албум. Албумът вече не съществува като такъв”.

В подкрепа на тази теза Блек Айд Пийс използват и иновативни маркетингови тактики, като към „нормалните” сингли добавят и само дигитални, които издават в три поредни седмици. Еминем също използва тази тактика за своя „Relapse” и и в двата случая експериментът се оказа много успешен.

Каквото и да казват критиците, Блек Айд Пийс са гиганти на съвременната поп сцена и няма никакъв шанс да слязат скоро от нея, защото са много пред останалите в бранша – творчески, иновативно и маркетингово.

А, и последно – правят (в повечето случаи) абсолютно страхотна музика. Достатъчно такава ще намерите и в „The E.N.D.”.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4929795/Black_Eyed_Peas_-_The_E.N.D_Japan_Edition_-_2009_KompletlyWyred_

Видео:

Vodpod videos no longer available.

The-Dream – Love vs. Money

02.06.2009

folder

Лейбъл: Def Jam

Дата на издаване: 10.03.2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Pop

Стил: Urban Pop, Neo Soul

Музика за секс, секс и още секс!

Дами и господа, станете на крака и приветствайте с бурни – казах БУРНИ! – ръкопляскания новата суперзвезда… не, новата супернова на черната музика – Дъ-Дрийм!!!

Ако улавяте иронията в горните думи, то да поясним, че иронията си е ирония, но и истината си е чиста истина – без никакви уговорки. Всичко е сериозно – и още как.

През последните години Дъ-Дрийм стана най-желаният R&B композитор, за чиито песни най-най-големите световни изпълнители са готови да убиват или поне да си устроят истинска кеч-битка без правила. Списъкът му е, меко казано, зашеметяващ – сред клиентите му са Риана („Umbrella” е негова песен), Бионсе, Марая Кери, Селин Дион, Ъшър, Сиера, Мери Джей Блайдж, Крис Браун… и това са само тези от А група. Ако се върнем назад във времето, може да споменем и дуета на Мадона и Бритни Спиърс „Me Against The Music“ от 2003-та.

Истинското му име е Териъс Йънгдейл Наш, а „Love vs. Money” е вторият му албум. Дебютът му „Love/Hate (Love Me All Summer, Hate Me All Winter)” излиза през декември, 2007 г. и макар да получава отлични отзиви, като всеки дебют се изгубва незабелязано сред големите имена на пазара в предколедната суматоха.

Дъ-Дрийм е новият Ни-Йо, новият Ар Кели, новият Ъшър, новият каквото-кажете. Музиката, гласът и песните му в последните две години доминират американските ърбън радиостанции в такава степен, в каквато Сам Куук беше символ на 60-те, а Принс – на 80-те години.

„Love vs. Money” предлага основно балади, балади и пак балади – музика за секс и за любов. Няма начин такъв албум да не е малко (или много – въпрос на вкус) сладникав. Някои от текстовете също са възглуповати или поне комични. Но слабо парче няма. Напротив – критиката е единодушна в суперлативите си: „албумът на годината”, „едни от най-запомнящите се мелодии през последното десетилетие”, „истински радио убиец”.

Най-блестяща е най-бързата (единствена такава всъщност) песен в албума – „Walkin’ On The Moon“ с участието на Кание Уест. Нататък е трудно да се посочат фаворити, но поне може да споменем останалите гости в проекта. Това са Марая Кери, която надава няколко писъка във втория сингъл „My Love“ и Лил Джон, който се явява и продуцент на „Let Me See The Booty“. В ексклузивен „АйТюнс” ремикс на първия сингъл от албума „Rockin’ That Shit“ участват накуп и Фейбълъс, Джулс Сантана, Рик Рос и Лудакрис.

Иначе албумът е съпродуциран от „тихият колаборатор” (както го наричат понякога медиите) на Дъ-Дрийм – Кристофър „Трики” Стюарт. Студиото им в Атланта е новата ковачница за хитове, сравнявана все по-често с Тимбаленд. Незаслужено – защото двамата не са толкова агресивни и иновативни като Тимабленд. За сметка на това тяхната продукция е много по-полирана и ултра комерсиална, без да стига до баналност. Албумът на Дъ-Дрийм с безбройните си и въпреки това разнообразни балади и умерени тракове е най-яркото доказателство за това. Колкото и да го слушаш, не омръзва.

А по въпроса с дилемата „любов или пари”, като истински мечтател Дъ-Дрийм разсъдливо избира и двете. Е, текстът на заглавната „Love vs. Money” съдържа и други внушения, но как да се въздържиш да не цитираш поне тези строфи: „so kiss that nigga / hug that nigga / love that nigga to death / go head and please that nigga / feed that nigga…”.

Оценка: 7 от 10 –  много добър

Торент:  http://thepiratebay.org/torrent/4834271/The_Dream_-_Love_Vs_Money_(2009)_(mrsjs)

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Eminem – Relapse

01.06.2009

ht4tc27mea46db24haep

Лейбъл: Aftermath / Interscope

Дата на издаване: 15.05.2009

Формат: CD

Жанр: R&B

Стил: Hardcore Rap

Хорър муви: Разбрахме какво си правил последните 5 лета…

Еминем е не просто титан, той е най-големият в рапа и едно от най-значимите имена в съвремената музика. Не съществува друг изпълнител в историята, който така да е разголил себе си и толкова успешно да се е слял със своя образ. Маршъл Матърс е отговорът и на всички онези, които питат къде останаха стойностните текстове в музиката. Или поне така беше до днес.

„Relapse” излиза 5 години след последния му студиен албум “Encore” (2004), след временното му оттегляне като рапър, за да бъде повече продуцент, след повторния му брак и повторния развод с жена му Ким, след смъртта на близкия му приятел Прууф, след изпадането в тотална зависимост от приспивателни, след свръхдозата метадон и постъпването в болница, след цяла година, откакто е „чист”, след два опита да запише нещо ново и пълен творчески ступор при първия, след раздялата с първоначалния екип и връщането при Доктор Дре, който да продуцира всичко както си знае, докато Ем строфа по строфа си връща способността да „реди”.

Като всяко нещо, направено от Еминем, и за този албум е по-лесно да се каже какво не е, отколкото какво е.

Не е завръщането, което сме очаквали 5 години. Не е нищо ново. Не е забележима крачка напред. Лиспват някои от най-мрачните и трагични тонове от преди. Липсва и злобния, подигравателен хумор. Вместо това текстовете този път са мега брутален хорър.

Така погледнато, нещата звучат песимистично. Но големите очаквания винаги раждат само големи разочарования. А какво ще открием в наличност, ако свалим черните очила?

„Relapse” предлага гняв. Много гняв. И още гняв. И още. МНОГО гняв и ярост. Еминем обвинява всичко и всеки, но най-много – себе си. За това, което е направил, което други са му направили, което не е направил и даже което други не са му направили.

Този човек е болен – но болен като нашето време, защото е почти средният един от нас. Той е извратен фантазьор – ако насилята над деца, за които четете ежедневно във вестниците, са извратени фантазии, а не нещо, което се случва всеки ден някъде някому. Той е психопат – ако и на вас никога не ви е минавала мисълта да убиете Бритни Спиърс. Той е малък и жалък откачен лузър, но всички сме такива, даже и онези, които не си го признават.

„Relapse” е минималистичен албум. Няма гости – само Ем плюс микроскопични вокални участия на Доктор Дре и Фифти Сент. С едно изключение няма и семпли. Няма кой знае каква музика даже в сравнение с предишните му минималистично аранжирани парчета. Всичко е дръм машината на Доктор Дре, някой акорд и жилещият глас на Еминем – уста, що проклина цяла вселена..

Бийтовете на доктора са все така бездарно евтини, само им е добавил малко 3D саунд за украса. Баси, за 20 години на сцената тоя човек не можа да спести пари да си купи свестни инструменти… (майтап, Уили). Освен всичко друго, тези бийтове дори не са правени специално за този албум. Еминем ги избирал от каталога на доктора, докато лежал в болницата, според това кой повече би паснал на реденето му.

Темите на Еминем отново са собствените му страхове – реални и фантазни. Майка му наркоманката, в която той полека се е превърнал (това, което не ни убива, всъщност ни прави… като себе си). Как ще отвлече и заколи Линдзи Лоън и Бритни Спиърс. Как става сериен убиец на знаменитости. Колко прецакан е по рождение („I was born with a dick in my brain / Fucked in the head“). Животът и борбата му с наркотиците. Досадно. Или както той сам признава – „Same Song and Dance“. Даже комерсът някак му убягва – майтапите със знаменитости в първите два сингъла „Crack a Bottle“ и „We Made You“ са отчайващо изтъркани.

Еминем обаче е невероятно добър рапър. И няма второ такова шоу като неговото. Няма друг толкова честен артист, който вместо да скрие раните си, ще ги покаже на всички, ще ги разчовърка, докато от тях още тече кръв и ще нахрани с кръвта си зрителите.

Затова въпреки изтеклите предварително парчета в нета, въпреки сравнително слабите, незапомнящи се сингли от един като цяло все пак приличен албум (общо 5 сингъла до момента) „Relapse” оглави безапелационно класацията за албуми на „Билборд”. И постави рекорд за най-продаван албум тази година със своите 608 000 продадени копия още в първата си седмица на пазара – продажби, отдавана забравени от музикалната индустрия и останали само като спомен от доброто й старо време.

Еминем е всъщност – съзнателна или не – част от всеки един от нас. Може да го мразите, може да го обичате или да ви е безразличен. Но той е тук, вътре в тиктакащото ви аз, което чака да се взриви. Както той иронично казва някъде в „Relapse”: „Добре дошли откъм лошата страна на силата…”.

Оценка: 6 от 10 –  добър

Торент:  http://www.mininova.org/tor/2639847

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Outlandish – Sound Of A Rebel

27.05.2009

20090512075812!Sound_of_a_Rebel

Лейбъл:  RCA / Sony Music

Дата на издаване: 11.05.2009

Формат: CD

Жанр:  R&B, Поп, Уърлд

Стил: Alternative Rap, Alternative Hip-Hop, Pop, Reggaeton, Latino, Arabian Pop

Трима в една лодка, без да броим динамита

Тези тримата са странни птици. Исам Башири е мароканец, Уакам Али Кадри е пакистанец, а Лени Мартинес е наполовина кубинец, наполовина хондурасец. Първите двама са родени в Дания, а третият в Хондурас. Запознават се в Дания, където и живеят.

И тримата са силно религиозни. Исам и Уакам са мюсюлмани, а Лени е католик. В случая тези неща имат значение, защото религиозните им убеждения силно се отразяват на текстовете, клиповете и музиката им като цяло. А последната е особено интересна.

Първата им поява под името Аутлендиш е през 1997 г. Дебютният им албум „Outland’s Official” (2000) предизвиква вниманието на публиката и критиката както в Дания, така и по света. Огромният им успех обаче идва с втория – „Bread & Barrels Of Water” (2002), който ги превръща в едва ли не най-интересното рап явление извън Америка.

Музиката им е уникална сплав от хип-хоп ритми, латино мелодии, арабски мотиви и рап речитативи в поп стилистика. Вместо модните в жанра семпли тримата предпочитат сами да записват инструменталите си, но пък обилно черпят мелодии и песни от цял свят, които превръщат в доста интересни кавъри. И досега се помни например тяхната версия на “Aicha” на Халед.

Третият им алабум „Closer Than Veins” (2005) е още по-комерсиален успех (на гърба на предния им албум), но от естетическа гледна точка е почти катастрофален. За разлика от интелигентния тритмънт на етно темите в предните, тук имаме композиции, които може да окачествим само като долнопробна рап чалга. Особено майсторство се иска, за да развалиш такива съвършени хитове като „Tamally Maak” на египетския певец Амр Диаб (сингъла “Callin’ U”) или „Ederlezi” на Горан Брегович, но… тези тримата успяват да ги убият повече от успешно.

„Sound Of A Rebel” е албум, който съчетава в себе си по нещо и от трите предшестващи го проекта. Имаме както иновативни, така и направо грабващи тракове като „Rock All Day”, подплатена с мелодията на алжирски хит от края на 90-те, „Feels Like Saving The World”, уникалният „Leventa” с участието на Мала Родригес и Ядим, „Amen”. Имаме отново интересни текстове. Имаме обаче и регетона с противно анадолски зурни „Dale Duro”, който си е… ами, чиста чалга в ушите на непонасящите такава музика. От друга страна, останалите композиции са минимум от „добър” нагоре и само заглавната „Sound Of A Rebel” леко издиша.

Стряскаща е лекотата, с която Аутлендиш вадят хитове, сякаш продуцирани в студиото на Тимбаленд или Дъ Нептюнс, притежаващи плюс това ядрен заряд от поп мелодичност. Особено интересен е и този музикален мост между Изтока и Запада, който са изградили с личния си творчески почерк. Затова, макар „Sound Of A Rebel” да отстъпва на шедьовъра им „Bread & Barrels Of Water” (2002), той все още показва потенциала им да станат световна сила в рапа.

Е, ако това тяхното е изобщо рап, разбира се…

Оценка: 6 от 10 –  добър

Торент: http://www.btmon.com/Audio/Unsorted/Outlandish_-_Sound_Of_A_Rebel_2009223018213358.306.torrent.html

Автор:  Ники Русиновски

Видео:

Candy Dulfer – Funked Up & Chilled Out

19.05.2009

Candy Dulfer - Funked Up And Chilled Out - Front

Лейбъл: Heads Up/Concord Music

Дата на издаване: 06.04.2009

Формат:  2 CD

Жанр: Джаз, R&B, Поп

Стил: Smooth Jazz, Funk, Funky, Lounge, Instrumental

Сакс и секс, да. Плюс размазваща музика

Всички свързават холандката Кенди Дълфър с прословутия инструментален дует с Дейв Стюарт „Lily Was Here”, с дебютния й албум „Saxuality” (1990), номиниран за „Грами” и с музика в леко денс ориентиран смуут джаз стил. Блондинката е духала на Принс, Мадона, Пинк Флойд, Ван Морисън, Арета Франклин и кой ли още не. Ако предните ви се виждат твърде поп, да добавим и един фънк джаз гигант като Мейсио Паркър, за да прекратим съмненията дали е просто лека жена или истинска джаз дама.

Новият й проект „Funked Up & Chilled Out” е двоен – по замисъл и в оригиналната си версия. Уточнението е важно, защото той има деривативна версия на 1 CD, наречена „Funked Up”. Повечето отзиви и ревюта, които ще срещнете в мрежата, по навик са именно за единичната версия.

В днешно време е обичайно един изпълнител да запише двайсетина парчета, да избере от тях 10 за албума си, а за най-запалените фенове да пусне бонус издание на два диска с всичките парчета. Но тук случаят е точно обратният и това е важно, защото сериозно се отразява на оценката на продукта.

Кенди започва записите за този албум непосредствено след издаването на много добре приетия „Candy Store” (2007) и първите парчета са в същото динамично темпо на предшественика. Междувременно обаче тя получава покана от холандския режисьор Фред ван Дийк да запише музиката към документалния му филм „Kissed by the Grape”, посветен на производството на органично вино. Композициите за него се получават по-ембиънт и по-лаундж и се оказва, че идеално контрастират на бликащите от енергия вече записани преди филма теми. Оттам се ражда идеята за един албум в два диска и с две настроения.

„Funked Up” предлага енергичен смуут и фънк джаз в най-добрите традиции на Кенди, обогатен с вокодери в интрото на „First In Line”, доза рап и тежък уличен ритъм в „My Funk”, бесен синкоп бийт в „Be Cool” плюс щипка ска/латино в „Step Up”, ярка поп емоция в „Don’t Go”, мелодично радио френдли фънки на три скорости в „CD 101.9”, „Cruise Control” и „Finger Poppin’”. „True & Tender” пък е дъб реге, което помага да си вземеш дъх преди да се върнем обратно в играта с поредния динамичен трак „On & On”.

Бисерите обаче са оставени за края. „Roppongi Panic” е най-хитовото парче в албума, тропосано върху лек денс бийт, който може да изкара на дансинга и управителния съвет на Съюза на инвалидите, при това последните ще скачат с лекотата на Сергей Бубка. Финалната „N.J. Turnpike” е импровизация върху българска (или поне балканска) фолк мелодия с леко ориенталски и леко ембиънт бекграунд на моменти.

„Chilled Out” е другото лице на Кенди. Лаундж, ембиънт, поп балади и по-„студени” теми носят едно релаксиращо настроение, блажно галещо слуха и нервите след тежък ден. „Винените” теми звучат доста кинематографично, а една-две от тях стоят малко незавършено в композиционно отношение, но това не намалява удоволствието от слушането. Двата диска „Funked Up & Chilled Out” вървят заедно като черно и бяло, като ден и нощ, на края на която идва пак изгрев („Sunrise”) и започва нов ден.

Истината е, че дори и само първият диск щеше да е достатъчен, за да определим албума като перфектен. Единичната версия на „Funked Up” съдържа друга селекция на парчета, подбрани от двойния диск, но това не обяснява сравнително ниските оценки, които албумът получи от някои места.

Обвиняват Кенди, че залита към денс ритмика и използва дръм машина, което за някои изглежда несериозен подход към джаза, пък бил той и смуут джаз. Обвиняват я, че стилът й не еволюира и си остава женски еквивалент на Дейвид Санборн, предлагащ повече сексапил отколкото музика. Накрая трябва да отбележим и твърденията, че музиката на холандката е твърде неиновативна и предвидима след толкова години.

В последното може да се открие частица истина. Но само частица: за сравнение, миналата години ни донесе не повече от 5 добри смуут джаз албума и според мен нито един не беше на това ниво, което Кенди Дълфър предлага днес. И определно никой от тях не можеше да се нарече иновативен.

За дръм машината ще трябва да напомним на пуристите, че с такава е записвал дори колос като Би Би Кинг – и то още преди 20 години – и резултатът от това е един от най-интересните му албуми: „King Of The Blues”(1989). Ако „разбирачите” бяха българи, щях да ги посъветвам да си изслушат пак и дискографията на Дейвид Санборн и после да ми се обадят в колко от албумите си той НЕ използва дръм машина.

Сходството между Санборн и Дълфър пък е колкото явно, толкова и несериозно като тема за дискусия. Всеки от двамата има своя индивидуалност и носи своята собствена автентичност. Кенди Дълфър свири с такъв хъс, енергия и емоция – както на живо, така и в студийните си записи, – сякаш прави любов и нищо чудно че тази любов й се връща безрезервно обратно от феновете й. А ако сравним последния й албум с последния албум на Дейвид Санборн, то този на Дейвид – при цялото ми уважение – отстъпва чувствително.

В заключение, „Funked Up & Chilled Out” вероятно ще е един от най-подценените албуми тази година – просто защото е записан от жена и тази жена е още секси въпреки 39-те си години. Което за някои е по-важно от това има ли талант и какъв музикант е тя..

Добрата новина е, че Кенди Дълфър ще свири на 11 август на джаз фестивала в Банско (пише го на сайта й). Рядко удоволствие, което очевидно за нищо на света не трябва да се пропуска.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4833273/Candy_Dulfer_-_Funked_Up__amp__Chilled_Out_%5B2CD%5D_(2009)_%5Bmp3_224%5D

Ники Русиновски

Видео:

Ciara – Fantasy Ride

15.05.2009

folder.jpg

Лейбъл: LaFace

Дата на издаване: 05.05.2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: R&B, Urban Pop

Кой кого язди не е ясно, но голямо яздене е паднало тук

Според предварителната информация още от миналото лято, третият албум на Сиера (или Сиара, ако я предпочитате така) трябваше да бъде разделен на три части, озаглавени съответно „Groove City“, „Crunk Town“ и „Kingdom of Dance“. Концептуалният подход чудесно би подхождал на това златно (добре де, черно) момиче, продало цели 7 милиона копия от първите си два албума.

Накъде по пътя към рая обаче концепцията е отишла в кошчето за боклук, част от парчетата са сменени, друга част пък оставени в крайния продукт и той е пуснат в обращение под „мъдрата” максима „каквото – такова и колкото – толкова”.

В резултат сега пак можем да разделим съдържанието на „Fantasy Ride” на три условни части. Само че те са: на добри парчета, приемливи парчета и неособено добри парчета. Както забелязвате, не е съвсем същото като първоначалния замисъл…

Макар да се изявява в нещо, което не е типичен хип хоп, а по-скоро ар ен би, ърбън поп, модерен соул и доза кранк – както искате го наречете – младата Сиера е една идея над другите кучки в бранша. Не музиката, а провокативните текстове обаче я поставят на едно ниво с останалите и разкриват, че всичките са борят за едни и същи доминиращи мъжкари (банално) и за един пазар (още по-банално).

И щом става дума за „любов, секс, магия”, тука се навърта Джъстин Тимбърлейк, познахте. Наоколо дружелюбно размахват опашки и Лудакрис, биячът Крис Браун, Йънг Джийзи, Миси Елиът и новата звезда Дъ-Дрийм. Резултатът от колаборациите с тях е разнообразен, но да караме подред.

Джъстин е за лице и сингъл, това е ясно. Парчето „Love Sex Magic” стана очакван чарт успех, обаче не предлага нищо особено. Приятният колорит на Йънг Джийзи пък оцвети баладата-полукавър „Never Ever”, която малко неочаквано стана първият сингъл, подгряващ албума още от началото на тази година.

Нататък Лудакрис без особен напън показва класа в „High Price”, а и самото парче е отлично, само дето този фалцет е извън гласовите възможности на Сиера и звучи нелепо. В „Turntables” Крис Браун стърчи като гъз и върши точно същата работа – с други думи, осира тотално пейзажа в една иначе много добра и дори танцувална песен, която щеше да бъде хит, ако не беше неговото ексклузивно участие. Миси Елиът в „Work” е на принципа „барабар Петко с мъжете”- разбирай че и от нейното участие никаква файда няма.

А сега добрите новини.

Дуетът на Сиера с Дъ-Дрийм е перфектен – двамата си пасват отлично. Останалите продуцирани от него песни са всъщност сякаш най-добрата част от албума. Перлите в цялата продукция са „Like A Surgeon” и встъпителната „Ciara To The Stage”. Също към добрите се числят „Pucker Up”, „G Is For Girl (A-Z)” и като цяло самостоятелните парчета на Сиера, в които никой не й пречи да пее както се полага.

И… това е. „Fantasy Ride” е албум, от който се очакваше много и от който в крайна сметка се получава не чак толкова много, макар да не е лош. Останалото е въпрос на личен вкус.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4873234/Ciara-Fantasy_Ride-2009-H3X

Ники Русиновски

Don Omar – iDon

09.05.2009

1068340

Лейбъл: Machete Music/Universal

Дата на издаване: 28.04.2009

Формат: CD

Жанр: Уърлд,  R&B

Стил: Reggaeton, Urban Pop

Омари в Космоса!

Дон Омар е един от бащите на регетона, защото клатеше този стил още преди раждането му – в първия си албум „The Last Don” (2003). И когато регетонът избухна като световна мода, нашият човек естествено се оказа негов крал („King Of Kings” (2006)) и обра всички възможни награди в бранша. За нещастие, у нас това не бе забелязано покрай истерията около „Gasolina” и Деди Янки и Дон-ът остана някъде в графата „и други”.

Три години по-късно регетон модата е отшумяла безвъзвратно и кой би могъл да знае това по-добре от нейния крал? Затова пуерториканецът Уилям Омар Ландрон – така се казва човекът – прави една малка стъпка/гигантски скок към бъдещето.

“iDon” е концептуален сай фай и хай тек проект, основан върху мита за „превръщането на един изпълнител-визионер в iDon – получовек-полумашина, превръщане на една международна поп звезда в кибернетично същество”. Цитатът е от пресрилийза на „Юнивърсъл” за световния пазар, не се смейте.

На практика говорим пак за регетон, но този път той е оплетен със синти ърбан поп звук и хип хоп ритми. Идеята е да се разчупи и освежи един вече минал пика си стил със завой към лоялната световна хип хоп аудитория и то към по-младата и по-технологична част от нея.

Замисълът е чудесен, но изпълнението – не чак толкова. В откровено регетон моментите си Дон-ът, подкрепен от продуцент-другарче-звезда в бранша като Дизел, кърти много яко. В роботските си превъплащения обаче е някак по-неуверен. За беда има и една балада, която звучи като записана от друг певец за друг албум. Малко след нея изведнъж следва забивка в кранк стил и лилджоновски звук, а последващият го “Galactic Blues” е стилов буламач, съвсем неподдаващ се на дефиниция.

Да омажеш лошо интересен експериментален албум на хитов артист не е чак лесно, но гиганти като „Юнивърсъл” винаги се справят с лекота с това. За целта е необходимо само да приложиш изпитаната рецепта, любима на всеки неграмотен и некадърен продуцент по света и у нас – „за всекиго по нещо” и „от всичко по малко”. И готово.

Ако си беше останал при регетона, Дон Омар щеше да изкара още 1-2 добри, но старомодни албума, след което тихичко щеше да си залезе. Ако пък беше заложил на безвъзвратна 100-процентова трансформация в нов стил и амплоа, щеше да отчете един доста неразбран и авангарден албум, който обаче да осигури бъдещето му като нещо повече от звезда-еднодневка.

Разкраченото средно положение сега му носи само негативите и от двете. Регетон феновете реват: „Каква е тази гадост, за това ли чакахме 3 години”, а хип хоп братята гледат подозрително :„Къв е тоя сельо и пульо, ве, кви са тия бози, това не е R&B”.

Ако обаче не спадате към никоя от двете категории, може би ще ви е интересно да чуете един любопитен, напредничав и подценен албум на безспорно талантлив артист. Фактът, че “iDon” явно е комерсиален провал, в крайна сметка интересува само „Юнивърсъл”. Ние сме меломани и се интересуваме единствено от добрата музика.

А тук определено има такава.

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4862813/Don.Omar.-.IDon.(2009).

Ники Русиновски

Видео: Don Omar – The Chosen & Virtual Diva [ IDON : System Upgrade ]