Posts Tagged ‘БГ’

ФСБ – FSB.

07.06.2010

Лейбъл: Kontrapunkti

Дата на издаване: 06.05.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Поп, Рок

Стил: Pop Rock, Progressive Rock, Ballads, Art Rock

Ветераните отново в перфектна форма

Пак се срещнахме след двайсет и три години. Сякаш не е изминало толкова време от последната студийна работа на ФСБ „Обичам те дотук“ (1987). Не, че те, законодателите и вдъхновители на качествената родна музика от средата на 70-те до ден днешен, мълчаха кротко в някой ъгъл през това време на демократични промени… Доказателства за това са донякъде прозаичните и времеутвърдителни химни „Времето е наше“, „Последният човек“, „Иде вятър“, „Вълче време“.

Новата студийна работа на ФСБ е семпло и стилно озаглавена „FSB.“, като същевременно е направена и звучи в типичния за тази група радиофоничен стил и супер успешно влиза под кожата и мозъчните гънки на всеки слушател.

Всяка една от 15-те композиции плюс една интерлюдия заслужават суперлативи в различни размери. Различни, защото поне две-трети от тях притежават мощен потенциал на хитове и бъдещи БГ класики. Нещо, което е повече от обичайно за досегашното творчество на Румен Бояджиев, Константин Цеков, Иван Лечев. Впрочем, това е днешният състав на ФСБ, оцелял през времето и неговите капризи.

ФСБ, създадени през далечната 1975 година под гордо звучащото име Формация Студио Балкантон от Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, са една от най-популярните, вдъхновяващи, креативни и законодателни рок-групи на България. И едва ли има човек, който да не е преживял поне една от вечните им класики като „След десет години“, „Репетиция“, „Пъпеш“, „Завръщане“, „Високо“, „Пак ще се прегърнем“…

Осмото им студийно творение е основно дело на креативното дуо Бояджиев – Цеков, чиято е музикалната основа, а г-н Лечев е съучастник в аранжиментите. Красивите текстове, друга съществена част от отличителните черти на ФСБ, са на Живка Шопова и Даниела Кузманова.

Първите бели дни на албума „FSB.“ бяха съпроводени с (не)съзнателно инспирирани скандали, което си е жива реклама отвсякъде: липса на издател, отсъствие на помощ от държавата, директното подаряване на 2/3 от новата материя от официалната страница в Интернет пространството, а дискретното отстраняване на дългогодишния им бас-съратник Ивайло Крайчовски вече си е съществен факт от 2-3-4 години…

„FSB..“ е в най-типичния стил на групата като вокали, текстове, музика, цялостна визия. Всичко това, естествено, пречупено през днешната времева и звукова призма. От което следва да се каже, че ФСБ са все така съвременно звучащи, музикално зрели и най-главното – лесно разбираеми и влизащи в употреба от страна на всеки.

Началото на албума е с „Параграф“ – много силно и здраво парче, което хем е типично за групата, хем е напоено със сума ти модерни елементи от последните две десетилетия, а-ха да го категоризираш като прогресив (рок) и – размисляш. Алтърнатив също може да се каже, че е – защото е алтернатива на всичко заобикалящо ни.

Баладата с хит потенциал и запазени черти ала миналото на ФСБ „Нищо не взимай с теб“ разполага със силен текст, иначе като музика протича доста елементарно и изглежда като римейк на стар ФСБ хит.

„Далече“ е интересен, почти футуристичен трак за групата – силно казано, но има и малка доза истина в това твърдение. Осъществен е в комерсиална поп-посока, което със сигурност ще му донесе успех. Независимо дали ще звучи през час-два от ефира или ще бъде използван за реклама на прах на пране (о, суета!). Примерно.

„Както преди“ е отново хладно направена, но емоционално втъкана балада – символ на нашето (без)времие. Тя отново е лесно предвидима, но все така върши чудесна работа. Ще бъде предстоящ хитов удар на старите ветерани с и заради чудесно провиращата се китара на Лечев и унасящите, леко ръбати вокали.

Началото на „Изповед“ удря почти като римейк на стар рок гигант, лъха на прогресив отношение и даже пулсира с една академична Йес настройка. Впоследствие има силни рок кадри, нашептяни и казани силни слова, здравеещо соло и вихрена цигулка.

„Черти“ е първата песен, липсваща в началното Интернет предлагане на албума „FSB.“. Тя притежава приятно осъществено спокойствие и е с черти на типичен роден поп арт парчак, също така е снабдена с типичните ФСБ черти. В крайна сметка основната тема те отнася мислено надалеч.

„Две“ си е типична и редова ФСБ пауър балада въпреки началото й с ритми, сякаш от детска игра а ла Супер Марио. Баладичната (раз)връзка се издига напред и нагоре, една от причините за това е силния текст.

„Няма“ е поредният представител на сорта „балада“ в този диск. Албумът е доста разводнен заради това, но все пак за този трак „Няма“ даже може да се каже, че отива в ар ен би полетата.

Нищо неочаквано не е и „Ти не си от тук“ – отново като предните си сестри (балада – женски род!) се носи и с полузаспали намерения нашепва с доволен апломб любовно-романтични слова. Звуковият екран е изпълнен от признати прог синтове и умерено бързо развитие, настроение и темпо.

Отново по-твърди ритми и жици идват от „Религия“, което върви среднотемпово в повечето време. Но има и приятно прогресив отношение и изтънчена рок естетика, плюс далечен паралел със трийсетгодишното минало на групата.

Единствената в този диск чужда авторска композиция е „Не бързай, Слънчо“ по музика на композитора Стефан Кънев и текст на проф. Николай Кауфман. Тя внася чудесно разнообразие и звучи интересно с хоровите женски вокали. Като пак е пречупена през призмата на ФСБ – за добро, разбира се.

„На дъното“ е още една от „липсващите“ в Интернет песни от новия ФСБ. Тя предлага елегантна работа, сякаш предвидена за чудесен филм с романтика, драма и любов – може и в не този ред. Звучи модерно, но блести и с куп архаични черти от арт рока на миналия век.

Краткото, но стилно баладично размахване на любовни трепети „Навярно“ щеше да стои по-добре след резачките „Параграф“ или „Изповед“, но и тук, към края на самия диск блести със символичните си 2 минути и 20 секунди.

Определено „А там не бяхме“ е по-разнолико от предните, но все така познато звучащо парче, което навява мисли за танци от рода на регето и има фънкоподобно наслоение. Осезаемо му липсва по-силна доза звукова заразителност, макар че пак влиза под кожата на всеки слушател. Леко е странно, което може да се дължи и на суровия му саунд.

Интерлюдията „Сам съм с вятъра“, описана в обложката като „(piano solo)“ въвежда към заключителната едноименна композиция. „Сам съм с вятъра“ се саморазбужда в опит за нещо по-така, сбор от обрана епичност и интелигентна елегичност.

Като сбит преразказ на по-горното, „FSB.“ е красиво нанесена смесица от преобладаващ баладичен материал плюс два-три рок удара и още толкова модерни парчета-странници. Тази смес влиза очарователно приятно, има стабилен радиофоничен характер и създава перманентно и приятно усещане за дежа-вю. Както може да допадне на всеки, така би могла и да предизвика упреци в предвидимост, претенциозност и липса на нови идеи и посоки.

„FSB.“ е най-очакваното продължение на досегашната линия на поведение на едни от вечните символи на българския рок . Те са все така лесно разпознаваеми с новите си композиции, голяма част от които ще се превърнат в поредните им класики.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

New Generation – Via

09.05.2010


Лейбъл: Tokyo Records

Дата на издаване: 16.06.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Алтърнатив, Рок

Стил: Indie Electronic, Electro Pop, New Wave, Lounge

„Пътят е целта”

Когато наречеш албума си „Via”, хората неизбежно ще си задават въпроса за къде пътуваш. В случая на Ню Дженерейшън (някога Нова Генерация) отговорът е в будистката мъдрост „пътят е целта”.

Крайно време беше тези хора да издадат албум – минаха близо 20 години. Въпросът „ама как Нова Генерация без Димитър Воев, така не може, а ако може – не бива” сякаш е намерил отговор. Това не е Нова Генерация – не би и могла да бъде. Това са музикантите от Нова Генерация – в новото време и с незабележимо сменено на Ню Дженерейшън име.

Изненадата е в музиката – на пръв поглед малко е останало от някогашната нова вълна в тази Генерация (още дълго ще им викаме така по навик, спомените и белезите в душите ни са много силни, още кървят).

Парчетата в албума са меланхоличен електро поп, минаващ на моменти към мързелив електро фънк и отчетливо клонят към лаундж. Ню уейвът е главно в мелодиите – с малко фантазия можете да си ги представите звучащи съвсем „като едно време”. Даже басът е „димитървоевски”!

Модерният аранжимент обаче твърдо дърпа към 21-ви век. Не е лошо, само дето звучи като „Нова Генерация свирят Фючър Шок” и присъствието на Деси в част от вокалите още повече допринася за това натрапчиво усещане.

Причината за модерния саунд вероятно се казва Мишо Пешев. Очевидно той е лидерът на новата група. Това си казва думата – композициите може да са ню уейв, но звукът е просто от друга галактика и това надали ще се хареса много на старите фенове. В отсъствието на Митко, Пешев е развихрил характерната за него широка музикална култура, изящество и една идея претенциозност. За съжаление, второ „Черно танго” или нещо поне близко до него не се е получило.

Гледани под лупа, Ню Дженерейшън изненадват и с други новости. Кристиян Костов в края на 80-те беше убийствен китарист, без него звукът на ранната Генерация би бил просто немислим. В Ню Дженерейшън присъствието му се губи. Не е забравил характерните си уейв рифове с лек афинитет към джаза, но тук те са на втори план – някак почти може и без тях.

По-лошото е, че Костов е загубил агресивността и хъса си (или аз го бъркам с Мони Воев). От записите не е ясно, но на живо той поема баса на Митко, а соло китарата остава за Мони Воев – може да е заради това. Ясно е, че всички тези хора трябва да правят компромиси, за да свирят заедно – те са от поне три различни периода на Нова Генерация и никога не са свирили заедно докато Митко беше жив – но резултатът от това твърде често е направо слаб.

Това жестоко пролича, когато на живо в Парти център „Четвърти километър” миналата година Васил Гюров пое баса, а Кристиян Костов си взе соло китарата – ето това вече беше група, при това яка група и (плюйте ме за това, но го твърдя убедено) беше истинска Нова Генерация, макар и без Димитър Воев.

Разликата между албума и живото му представяне на сцена въобще е леко изненадваща. В диска като цяло малко липсва „атака”, суинг, хъс, звучи лежерно, но на места тромаво. На живо обаче повечето тракове добиват адреналин, докато по-мудните парчета някак не се връзват с публиката пред сцената.

Вокалистите са друга болка на групата. Ролята на Тери от Ейлиън Индъстри като гост вокал е да придаде малко мъжественост на Ню Дженерейшън, но присъствието му оставя противоречиви впечатления. Деси е перфектна и на живо, и на запис, но това пък е Фючър Шок, дори Майнд Трипс – просто друга бира. Алина и Кристиян на китарите са топлата връзка към уейв миналото – за радост на феновете. Катя (вокал и клавишни) и Мони Воев са толкова на втори план, че направо се губят.

Ню Дженерейшън страда от сериозна липса на баланс между членовете си, което се отразява и на музиката й. Гост вокалистите са успех, но задълбочават този проблем.

Изненадващо обаче „Via” е диск, който звучи почти хомогенно. Средното ниво на парчетата е високо, има немалко добри попадения, няма голям хит, но и няма провали или пълнеж. Единствено римейкът на „Бездействие”, носталгично лепнат в края на албума като мост към пост пънк миналото на групата, стои нелепо. И не защото е единствената песен на български. А защото, ако Ню Дженерейшън иска да има бъдеще, трябва да се откаже от миналото си. То няма как да се върне.

Засега музикантите показват, че са твърдо решени да вървят напред. „Пътят е целта”. А накъде ще ги отведе той – надяваме се да видим и чуем всички. Още една добра група на българската сцена днес никак, ама никак не ни е излишна.

Оценка: 7 от 10 – много добърАвтор: Ники Русиновски

Видео: http://vbox7.com/play:87b6aff9

Acoustic Trio 3000 – Yo Ho

17.04.2010

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho“ на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000“ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока –  фламенкото, се носи от десетилетия насам… Самата щампа „Направено в България“ не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла“ за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho“ няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото – Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно – в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата“ от ръководителя на отдел „Култура” в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho“.

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?… Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл – когато отказа да „отваря“ концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко“, като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале” и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat”) навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око – „Beethoven“.

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever“ и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале” дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба“ (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco“ (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings“ (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang“, но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song“…

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco“) и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever“ – по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven“. Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната“… Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие… Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova“ важи максимата „име – програма“. Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят“ и „укрият“ тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале” върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang“ е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat“ и „Bugs“) се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадостност, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat“ от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs“ е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно – наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо“ обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола – Маклафлин – Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост – тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година – и с двете ръце гласувам за „Yo Ho“, дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Big Mama Scandal – By You

11.04.2010

Лейбъл: BG Music Company

Дата на издаване: 17.08.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Рок

Стил: Melody Rock, Hard Rock, Pop Rock, Glam Rock, Heavy Metal

Компилационен материал от  ветерани на българската рок сцена. Средна хубост

Биг Мама Скендъл са една от малкото български рок банди, които започнаха да свирят в началото на 90-те години на миналия век, веднага след или около демократичните промени, и оцеляха през годините. Е, с известни пикове, спадове и откровени почивки в кариерата си. „By You“ е новият, четвърти албум на квартета около симпатичния и активно блъскащ се в шоубизнеса фронтмен Иво Гочев.

„By You“ е резултат на активната работа на бандата в последните няколко години (концерти, компилации, конкурси), като пикът е през миналата година. Тогава Биг Мама Скендъл загряха публиката на рок феста в Ловеч пред обиграните ветерани на хард рок сцената Кингдъм Кам и Бонфайър, а през есента издадоха и този диск.

Той звучи приятно и минава на един дъх, защото е пипнат, разнообразен и неангажиращ. Дори това, че е изпят на английски, не дразни – при положение, че предният албум на „скандалджиите“ „Искаш ли…“ (1999) имаше добри попадения с цялостното си представяне на български език и излезе по времето, когато се случи (не)преднамереното възраждане на БГ рока покрай бума на БТР, Сленг, Д-2.

В днешно време Биг Мама Скендъл предлагат добър, приятен и чаровен мелодичен хард рок с минимално глем рок отношение (нещо познато ала Пойзън и/или Бон Джоуви) и лека американска алтернативност (ала Сайгън Кик и Джейнс Адикшън).

Началото на албума отваря потенциалният хит „She“ – приятен и мелодичен хард рок с добро „вдигащо“ темпо, с хармонични вокални линии, почти незабележими електронни пинизи, силно накъдрено соло и ударни инструменти, звучащи с типичния бг-саунд, сякаш от кварталната репетиционна.

От първосигналното изслушване като силен ефирен удар се очертава и “I’ll Take You” с въвеждащ клавир, буен фон, силни хармонии, насечени мелодии и грапав „хеви метъл“ фон.

„You’re My Angel“ нещо не се връзва с предните и като саунд (по-приглушено звучи), и стилово, защото има лека глем нишка, известна британска рок-алтернативност и разтеглени вокали, така типични за Бейбифейс Клан на Насо Русков. Все пак и двете банди започнаха да свирят в началото на 90-те, когато тези влияния оказваха въздействие върху всички.

Едноименният трак „By You“ е със синтово надъхано начало и последващо поп-рок поведение. Има мерак за хит заради баладик-настроението си и парадиращата епичност. Дори е бил финален участник в конкурса “United Song Contest” 2009, ако за някого това има голямо значение.

Стереотипната за късното глем рок движение балада Мy Love Is For You е последвана от живата веселба и протопънковата енергичност на „Sаturdаy Night.

В пълен противовес на тях е “All This Time”. Началото й от епичен размах и електро-заигравки не се връзват с последвалите „лигави“ (в добрия смисъл на думата) постановки на залитащия мелодичен рок, така типичен през годините за Биг Мама Скендъл. Всъщност с тази хващаща някакви емоции песен бандата се класира за полуфинал и финал на конкурса “Евровизия” 2006.

От същата година произхожда и повече от приличната балада „Love“, която има приз “Специална награда на журналистическата гилдия” на пролетния конкурс на Националното радио през 2006-а. Шаблонното и игриво мелодик радио рок парче „Аnother“ пък дори е стигнало до полуфинала на конкурса в Нешвил “International Songwriting Competition” в категорията“Rock” през 2008 година.

По-твърдото и леко изсечено „Two Eyes Of A Hunter“ притежава приятни извивки, хорово опаковано е и създава усещане за нещо светло и свежо, каквото преди години Сленг предлагаха на родния музикален пазар.

Разнообразието продължава с игривото и весело „Come With Me“, което дори изпада извън рамките на деведесетарския рок и е опит да звучи в архаичен стил ала 70-те. С него бандата участва през 2007 година на конкурса за “Евровизия”.

Поредната баладична песньовка е „Lаy Down – тя притежава аромата на късния период от Ел Ей-ската глем рок сцена. Парцаливото настроение продължава с веселите подскоци на „On My Own”, но трябва да се отбележи различното звуково ниво на това парче спрямо предното… не че толкова дразни, но прави впечатление.

Атмосферното начало, изкусните кухарки и глас на баладичната „Same Old Song“ се увиват около слуха като чаровен трак на позабравената култова банда Сайгън Кик, но нашенци не са чак толкова омайни и притегателни. Затова пък предлагат бонус материя в края на своя диск: две парчета, записани на живо през 2005 година, а именно Two Eyes Of A Hunter и Say You Love Me“.

В опит за заключение: “By You” е разнообразен и модерен български рок албум, който е изпят на английски и е събиран през последните няколко години. Той блести и с „куц“ саунд и нива на записа, но затова пък продължава по свой собствен начин (композиционен почерк, приблизително близко звучене, отличителен вокалист) предните дела на Биг Мама Скендъл въпреки големите времеви разлики. Дали дава или ще даде нещо ново на родната сцена е трудно да се каже…

Всъщност, какво й трябва на родната сцена?!…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян СтойчевОфициален сайт: http://www.bigmamascandal.com/

Видео:  

Бalkansky – Кукер

08.07.2009

CD_BALKANSKYcover

Лейбъл: Кукер музика

Дата на издаване: 25.03.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Електроника, Уърлд

Стил: Dub Step, Drum & Bass, Ethno, Ambient

От тъмната страна на зората


Балкански са Иван Шопов, по–известен като Куух и Иво Христов, по-известен като Иво Христов. Първият е стремително напредващ дръм енд бейс DJ и автор на музика, гравитиращ около движението HMSU. Вторият е известен дизайнер и собственик на бутиковия лейбъл за нестандартна музика „Кукер Музика”, който наскоро чукна 10 години.

„Кукер” е уникален арт проект – уникален като концепция, като замисъл, като звук, като визия и изпълнение. Не са му чужди дълбокият подтекст и слоеве от философски, културни и арт значения, но ние тук ще се ограничим предимно с разглеждането му от музикална гледна точка.

Авторите видимо са търсили синтез между модерната електроника – дръм енд бейс най-общо казано – и фолклорната музикална традиция на кукерите, представена както от автентични записи и звуци, така и от нарочно композирана, аранжирана и записана за целта музика.

В последното те са открили почти трети свой член в лицето на Теодосий Спасов, който се включва изключително умело и впечатляващо в половината от композициите. Честно казано, колкото и добре да го познаваме, участието му тук е забележително с интелекта, майсторството и адекватността си. А изпълнението му на тромпет (!) в мрачния ембиънт „На разсъмване” е направо истински бисер за ценителите.

Всеядността на дръм енд бейса към всякакъв вид уърлд музика е добре известна и експлоатирана масово по света. Балкански обаче са избрали една по-модерна негова разновидност – дъб степ. Този оголен и минимализиран дръм енд бейс ритъм придава на проекта силно IDM звучене, което в случая не е добър избор. От една страна, за IDM аранжиментите в повечето случаи са твърде постни и минималистични. От друга, за дръм енд бейс не са достатъчно комерсиални/атрактивни. Не на последно място, авторите сякаш умишлено са бягали от атмосферичния ембиънт, но именно там, където той е успял да се запази, нещата звучат учудващо свежо и добре.

Тъкмо тази разнопосочност на албума го кара да звучи нехомогенно, сякаш отделните парчета са части от някакви различни проекти. Ако „Кукер” беше с 10-15 минути по-къс, щеше да е чудно малко EP с ясна стилова и жанрова физономия. Ако пък беше 10-15 минути по-дълъг, щеше да е приличен албум с все някаква – каква да е – явно открояваща се тенденция. В моментния си асортимент и количество обаче той не е нито едно от двете и звучи по-скоро като амбициозен, но изцяло експериментален арт проект.

Голямото разочарование на албума обаче е традиционната за българските музиканти еклектика между фолклор и модерен звук. На места се е получила някаква синергия (поне донякъде), имаме и успешни примери, но повечето композиции са бездна между едното и другото. Традиция и модерност са два различни свята и с просто ухо се чува, че поне в тези парчета те си остават несъвместими една с друга.

Вторият голям минус на Балкански е (чисто музикално) композицията на траковете. В това отношение половината от тях биха получили чиста двойка от професорите в консерваторията – и с основание. Вивалди, Бах и Моцарт никак не биха харесали тази композиция, но не само те – и именно това е проблемът. И уговорката, че това не е класика или поп музика, а IDM и прочее, не минава – Афекс Туин определено би получил отличен за композиция при същите професори, та допускам, че дори би им обяснил и някои нови за тях неща.

Отделно от чистата музика, „Кукер“ е албум, който буди искрено възхищение с безкомромисния си арт. Иво Христов наистина е гаранция за качество, но този албум просто вдига в това отношение летвата много високо. Като започнем от концептуалния замисъл и изпълнение, като минем през лимитид едишъна и специалната диджипак опаковка и завършим с изключителния клип на едно от силните парчета в албума, „Кукер“ е много, много пипнат и силен проект.

В крайна сметка Балкански ни дават един интересен и амбициозен албум, български опит да се вместим в световната култура. Иска ни се този албум да беше по-комерсиален и комуникативен, но той е повече експериментален, психеделичен и арт.

Което не е непременно лошо. Просто му слага етикета „за ценители” и го праща на съответната лавичка във фонотеката на съответните хора.
Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Още инфоwww.balkansky.bg

Автор: Ники Русиновски

Видео