Posts Tagged ‘Боян Стойчев’

Ozzy Osbourne – Scream

17.08.2010

Лейбъл: Epic

Дата на издаване: 11.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Hard Rock, Heavy Metal, Industrial

Батман се завръща! „Scream“ – прилеповата песен на бащицата Ози

На 61 години Ози Осбърн е култова музикална фигура с мултиплатинени продажби и сума ти награди, която е вдъхновяващ пример за няколко поколения музиканти. Основната причина за всичко това е, че той е първата гласова емблема на хардрок/хеви метъл легендите Блек Сабат. Не е за подценяване и соловата му кариера от 80-те години до днес, дала тласък на хеви метъл жанра с очароваща музика и скандални изцепки (в които можем да включим и ТВ-риалити шоуто му „The Osbournes” 2002 – 2005) из Америка.

През 2010-та титанът се представя солово с извънредно добрата си десета студийна работа. За „Scream“ направо може да се каже, че е един вид лебедовата песен на Ози Осбърн. Нали се сещате – лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят.

В нашия случай обаче Ози никога не е мълчал през живота си, а и не показва силни признаци за умирачка, защото той все пак е нещо като безсмъртен (вече е истинско чудо на медицината, колко пиене и дрога е преработил…). И да, в песните му има повече мъка, отколкото щастие, но – има. Заради творчеството му пък го наричат не без основание „Принцът на мрака“ и една от причините за световната му пост-Блек Сабат известност е, че обичал да хапва живи прилепи в началото на соловата си кариера …

Какви са най-важните разлики и отлики на „Scream“ спрямо предходната Ози дискография:

А) В групата на мистър Джон Майкъл Осбърн има НОВ китарист. Нов китарист = нова енергия! Гръцкият китарен злодей Гъс Джи е известен отдавна на хеви метъл братството със собствената си пауър метъл банда Файъруинд и разните си прояви с банди като Мистик Профъси, Найтрейдж, Дрийм Ивъл, Арк Енеми. Той заменя най-дълго задържалия се и емблематичен китарист на Ози – Зак Уайлд (1987 – 2009).

Тази смяна, осъществена преди самите записи, е просто задължителна за времето и препокриващото се китарно и цялостно звучене на групата на Ози и паралелната собствена банда на Уайлд – Блек Лейбъл Съсайъти.

Наистина е трудно да се замени напълно характерното китарно звучене на Зак, но и това ще стане след време. Засега гостувалият на два пъти в България (с Файъруинд) Гъс Джи пълни новия диск с мелодични и къдрави сола, пауър метъл рифове и позната китарна постановка – най-малкото, защото китарните му партии (а и всичко останало по албума) са предварително написани от Ози и продуцента Кевин Чурко в домашното студио на роквеличието „The Bunker” в Ел Ей.

Б) Продуцентът. Както и предходния студиен албум на Ози – „Black Rain“ (2007) – продуцент е Кевин Чурко, а Ози е съпродуцент. Кевин е канадец – музикант, звукоинженер, композитор и продуцент, най-известен чрез работата си тъкмо с Ози, но има активи с добре познати имена като Шаная Туейн, Слаш, Ринго Стар. А-а, оказва се, че има и номинация за „продуцент на годината 2010″ заради работата си с групата на своя син – Модърн Сайънс и техния едноименен албум!

В) Звученето. То е плод на копулирането на звуците от „новото време“ (алтърнатив рок и метъл, индъстриъл, готик…) с досегашната соло дискография на вокалната икона. Може да се каже, че налице имаме модерен интензитет от леко тегавия „Down to Earth“ (2001) и индустриални темпа и елементи от уморено звучащата предна работа на Ози „Black Rain“ (2007) плюс някои запазени марки на Ози от 80-те (китарни арпежи, чисто пиано навлизане) и чувствени, но не силни частици от 90-ския му комерсиализъм.

А ако на това отгоре добавим увлекателна хорър атмосфера и неизменната мрачна романтика, която винаги блика от извадените на ултрапреден план гласови данни на Ози Осбърн и хоп – роден е албум като слънце! Който хем ще е интересен на най-младата част от публиката, хем ще придърпа пословичния интерес на огромната дай-хард фенска маса на тандема Ози + Блек Сабат.

Усеща се, че Кевин Чурко е озаптен в наблягането и прокарването на индъстриъл звуци в новия Ози материал. Кой има нужда от един нов и същевременно стар вариант на Роб Зомби – не че двама от хората му не блъскат настоящия ритъм на бащицата Ози!…

Просто „принцът на мрака“ все още си действа като един извънвремеви пълководец на рока и забавлението, тържествуващ над едрата маса рок звезди и редови мейнстрийм тълпи. Като се подпира на старата и сигурна тежка про Блек Сабат-ска рифовка и дори на яката про трашова интензивност още от самото начало на диска. Но за това по-късно.

Г) Нов барабанист = пълна лудница. За другото ново лице на бенда на Ози – Томи Клуфетос може да се каже, че е като събирателен образ на всички досегашни ударници на татко Ози: от първия му – Лий Кърслейк (Юрая Хийп) до предходния Майк Бордин (Фейт Ноу Мор)! Пичът е невероятен майстор на брейковете, пълни здраво парчетата и удря с характер и чувства, като между другото идва от редиците на Роб Зомби, но е свирил и с бандите на Тед Наджънт и Алис Купър.

Старите и добре познати страни на дядко Ози също са тук:

А) Хитово засилен материал, намирисващ на потенциална бъдеща класика.

Хм-м, не може да кажем, че тук е тъпкано или пък прелива от първостепенни и класически вече хитове, с които може да се похвали всеки по-стар Ози албум от последните две декади време: „No More Tears“ (1991) с „Mr. Tinkertrain“, едноименното, „Mama, I’m Coming Home“; „Ozzmosis“ (1995) с „Perry Mason“ и „I Just Want You“; дори още се колебаем дали да включим и „Down to Earth“ (2001) с откриващото „Gets Me Through“ в тази семпла подредба на силни класики…

Но-о, има няколко силни кандидата в „Scream“ (чието първоначално заглавие – „Soul Sucka“ не се е харесало на изпитаните фенове…), от които да ни настръхват кожите и да бъдат въртени и след година време по специализираните ефирни канали.

Впрочем, изберете сами:

Началният парчак е „Let It Die“ и се заиграва в едно доста дългичко времетраене от 6:05. Авторите Осбърн-Чурко-Адам Уейкмън (клавирист в албума и син на Рий Уейкмън от Йес) са заложили на леко странното и алтернативно, но и твърдорежещо начало с чудна прогресарска китара. След това бързо навлизане, се показва една богата аранжировка с няколко смени на скоростта, на чийто фон Ози-то се изявява само както си знае. Дори първите му дума са: „I’m a rock star“! Може да се каже, че сякаш тук имаме неуравновесено смесени първите му солови дела с днешното рок състояние. По някое време настъпва и бурна метълджийска сеч със свистящи китари.

Под номер две е първият сингъл от новия албум: „Let Me Hear You Scream“ (3:25 минути). Звучи нелошо заради познатите Ози-бразди, с хитовите си и дразнещо привличащи вокални линии. Има глем/хеви рок ритъм и пискливи, запълващи всяка дупка китари. Първосигнален хит е, но не радва достатъчно истинското фенско сърце.

„Soul Sucker“ е тежко падащо, осъвременено металическо парче, което хем е с потенциала на хитсингъл, хем може да се разглежда като обичаен албумен пълнеж със зъл южняшки китарен пасаж (заради което може да се приеме за отпаднал материал на старото острие Зак Уайлд!), преливащ в едно типично индустриално набиване, достигащо в кулминацията си до стабилна траш-стоманена стена. Не напразно с неговото име Ози е искал да кръсти новия си албум, но допитването сред феновете го отрезвява от тази идея.

Четвърти в новия албумен списък на Ози е „Life Won’t Wait“. Чудесна песен – пътуване към обичайната пауър Ози баладка, тип „Мамо, завръщам се у дома!“, обзаведена с по-здрави и правещи впечатления украси – на моменти ритъм секцията просто ще отнесе всичко по пътя си… Редуващите се акустик моменти радват още повече, а текстът в общи линии ни кара да не си пропиляваме времето.

Чудесно и много разнообразно парче музика е „Diggin’ Me Down“. За шест минути време се преминава от баладично настроение с арпежи и пиано намеса в типичната материя от предните два албума на Ози с китарните номера на Зак Уайлд. Понякога вокалите звучат като тройно нанесени, а в сърдечни моменти култовият гласец разчувства костите с въпросите си към Джийзъс Крайст („Where are You father, why don`t You save us?“). Дори и въпреки тежките си части, „Diggin’ Me Down“ ще се възприеме като комерсиално и здраво парче музика.

„Crucify“ е от странните и модерни мелези на нашето време. Държи се странно провлачено, снабдено е с дребни хитрини, но и навлиза в познатите Ози канони. Чертите на алтернативната балада се загубват от темпото и китарно пилещите контури. Текстът визира лъжливите политици, а цялата песенна картина те кара да припяваш и ритмуваш в помощ на рехавата спрямо предните парчета звукова стена.

Друг модерен парчак с раздвояващо мнение е „Fearless“. Притежава южняшки нотки на влизане (ех, този Зак Уайлд!), звучи си през цялото време прекалено модерно, психарски и страховито дори заради задължителната раздяла с тежкото минало: „I’d rather die on my feet than live a life on my knees“. Има и една коренна рок ен рол Ози-жилка от началото на 80-те (ала “Flying High Again” примерно) и духа на евентуално добрите стадионни реакции. По-изчистената китарна игра се отчита и с добри солажи.

Под номер 8 е чаровната пауър балада „Time“ (5:31 минути). Тя действа много приятно с вокалните топлини от гласа на татко Ози, нежните китари и клавиши, и ще има доста радио въртене насам-натам. Може да се разглежда като достойна смяна, заедно с „Dreamer“ (2001), на силни баладик Ози класики като „Goodbye to Romance“ (1980) и „Road to Nowhere“ (1991).

Парче пълнеж е „I Want It More“ въпреки интересната си структура: стабилно южняшко рок настроение, бодро парадиращо темпо, фокусни напомняния за началото на 90-те години плюс облитаща хорър атмосфера. Забележителна китарна работа на нашия съсед Гъс Джи.

Друг интересен и много качествен трак с провокативна лирика е „Latimer’s Mercy“. То е написано по действителен случай за един канадски фермер, принуден от съдбата да се превърне в баща-убиец на собствената си дъщеря. Откроена ритъм сеция, набиваща здравина, индъстриъл нотки, зарибяващи вокали, акумулирана сумрачно-приятелска атмосферата и обстановка ала „Ozzmosis“ (1995).

Краят на този албум е красивата едноминутна клавирна чувственост на „I Love You All“, която е по-скоро посвещение към почитателите, отколкото отделна песен.

Б) Текстове.

Лириките на Ози дълбаят предимно в традиционните мрачни теми като лошите страни на религията (“Crucify”, “Diggin’ Me Down”), духовността (“Life Won’t Wait”, “Time”), поправяне на грешките от старите дни („Fearless“).

В) Вокалите. Както винаги те се по-експонирани, извадени на преден план, замазани леко и машинно подпряни.

Г) Басистът. Роб „Бласко“ Никълсън е деен от началото на 80-те с откачените кросоувър трашъри Криптик Слоутър. В края на 90-те оказва 9 годишно съдействие в соло кариерата на Роб Зомби. От 2003 г. заема мястото на басиста Робърт Трухильо (днес в Металика) в групата на Ози, участник в „Black Rain“ (2007).

Д) Клавиристът. Адам Уейкмън е син на Рик Уейкмън, кийбордистът на прогресив гениите Йес. Работил и работи с Блек Сабат, с баща си – имат цели 6 албума под името Уейкмън Уит Уейкмън, Ани Летъкс, Виктория Бекъм… В „Scream„, 5 (или 6 – според различните източници) от новите песни на Ози са композирани с негова помощ.

В заключение:

„Scream“ – съвременно звучащият и богато напластен нов албум на Ози, налага сигурни реминисценции към огромния му музикален каталог в съпровод на водещите, различни и модерни рок звуци.

За силното въздействие на албума спомага и забележимата китарна игра на новия китарист Гъс Джи, която на моменти си е доста напомняща и типично звучаща за бившето китарно острие на Ози – Зак Уайлд.

Всичките десет песни в „Scream“ са свежо звучащи, изработени извън праволинейна формула и са приятелски настроени към модерния ефир. Малко е несигурно дали ще зарадват целокупното братство от последователи на Ози… Но поне тези, които безрезервно му вярват, ще намерят своята истина в прилеповата песен на бащицата – „Scream„!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5635216/Ozzy_Osbourne_-_Scream_CDRip_2010_%5BCov_CD%5D%5BBubanee%5D

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Indica – A Way Away

18.07.2010

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 25.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Поп

Стил: Pop Rock, Dark Pop, Alternative Rock

На дълъг път с новите кралици на поп-рока

Чаровните финландски дами, воглаве със своя продуцент Туомас Холопайнен (клавирист и лидер на финландските метъл звезди Найтуиш) атакуват огромния мейнстрийм пазар с първия си англоезичен диск „A Way Away„. Този пети студиен албум на петте симпатични дами от Финландия е един вид „най-доброто“ от досегашната им музикална история, изпята на финландски.

Само за протокола и най-мързеливите читатели – под името Индика (латинското име за Индия!) се водят 6 артисти и групи: сайтранс проект; аржентинска електронна рок банда; извратени метъл англичани; стоунър рок шотландци и калифорнийски траш метъли. В нашият случай Индика е името на поп-рок група от Финландия, изцяло съставена от жени.

Е, в годината на основаването си – 2001-а, може да са били и девойки, но същественото в случая е, че водещото дуо: певицата-мултиинструменталистка Йохана Саломаа и басистката Хейни свирят заедно още от детските си години. През 2003 групата е взета под крилото на Sony BMG, с които работи до преди година-две. Дебютът на Индика „Ikuinen Virta“ (разбирай, „Вечният поток“) излиза през 2004 и впоследствие достига платинен статус, други два техни албума са със „златно“ покритие.

До 2010 те са издавани само във Финландия и пеят само на родния си език вдъхновени от природата лирики, които носят усещане за филмово озвучаване, мистичност и типична финландска меланхолия.

„A Way Away“ е прилежно изпипан и музикално очарователен не само заради поп-рок смесицата от симфонични, готически и саундтракови съставки. За някои хора това музикално състояние може да се счита за алтернативен рок и, ако им вярваме, трябва да добавим, че това е силна част от върха на днешния алтернативен (женски) рок. Други разбирачи се осланят на тяхното, на Индика, минало и ги етикетират като „mystic romantic pop/rock“. Което се връзва още по-добре сега, в днешно време.

Почти забравете, ако изобщо сте слушали, предходната аудио благина на квинтета финландски дами „Valoissa“ (2008), който също бе продуциран от Холопайнен. Днес вече е почти на изчезване онази блага, лайт версия на Найтуиш (с 2-3 изключения в новия диск), успешно украсена с чаровно готик ароматизиране и напевните фински слова.

Индика са се запътили силно към финансово стабилните територии, които се водят запазени за комерсиални диви като Сара Брайтман и надъхани женки като Дъ Корс. И това – независимо, че финландките притежават по нещо от „магията“ на певици-инди икони като Кейт Буш и Лорийна МакКенит. Не че нямат и добре разредена блудкава смес, с която да избудалкат и фенбазата на Бритни Спиърс или Лейди Га Га, на шега казано, но „In Passing“ и „Scissor, Paper, Rock“ са точно такива влизащи блудкаво разредени смески.

Що се касае до новите издатели на Индика, Nuclear Blast, явно заклетите метъл активисти също търсят нови територии за покоряване – въпреки и заради световната криза. А активен арсенал в който има симпатични жени с автентично фолк рок минало, подпомагани от метален гуру и куп други специалисти не е за подценяване.

За атаката на този лейбъл към нови владения може да споменем, че промотиране на новия албум „A Way Away“ е направено на живо в Берлин на 5 май 2010 пред 300 отбрани журналисти в елитен клуб…

Нещо по трасето „A Way Away“ обаче се губи – най-вече във вокално отношение, където разбираемите английски думи стоят някак си студени, далечни… Загубен е старият неразбираем, фински чаромат; липсва усещането, че Индика са твоята домашна банда; дори тяхната прогресия изглежда като някакво предателство!…

От друга страна, риторично казано, кой масов слушател ще тръгне да си превежда текста на „Ikuinen Virta“ – заглавното парче от дебюта на мацките от 2004 година?! Друго си е да припяваш на „новото“ им гъвкаво и притегателно парче „Scissor, Paper, Rock“…

В този ред на мисли, тук е мястото да се поставят едно до друго първият нов сингъл „In Passing“ и „Valoissa“ от предния едноименен диск; също така силното ударение „Straight And Arrow“ не крие своя произход от „Pahinta tänään„, Индика реколта 2008. По-нататъшните сравнения и припознавания сякаш губят смисъл, понеже албумът „A Way Away“ трябва да се разглежда като дебютен за групата, нали така…

Преобразяването на старите песни е осезаемо, не е сменена само и единствено лириката. Песните са силно изменени и заредени с хипнотичен заряд и ред други фокуси като оркестриране и про филмова физиономия – да се харесат на най-масовата, най-широка интернационална публика от всякакъв размер, възраст и пол.

Полирането и симфонизирането на саунда и обемното му прекрояване, плюс леко насиленото излъскване на способностите на финландките за бързо влизане в по-горна категория също правят очевадно впечатление за тази еволюция. Наред с г-н „Найтуиш“, по албума действат съпродуцента Роланд Спремберг (работил с готини агенти и агентки като А-ха и Ноу Ейнджълс!) и миксатора Марк Шетлер (Симпли Ред и Бълит Фор Май Валънтайн).

Иначе, най-общо казано, тук цари разнообразие: към етно и експериментално звучащата „As If“ е примерната гордост за всеки мрачен саундтрак „Children Of Frost“, да не говорим, че направо задължително да има баладични красоти като „Lilja’s Lament“, „A Way Away“ и титаничната „Eerie Eden“.

Връщайки се към силното, насечено начало на този албум с „Island Of Lights“, после прескачаме към извънредно якото „Straight And Arrow“ – почти сравнимо с апогея на Найтуиш „Wish I Had an Angel“ и готик лимонадата „Precious Dark“. Тези три трака подпират версията, че на Индика все още може да се гледа с едно око като на комерсиална, лайт версия на Найтуиш…

Това само в случай, че екскурзията на Индика в световния комерс не проработи и също така Найтуиш замразят членството на шведката Анет Олцон – незадоволителната заместничка на Таря Туринен. В най-лошия от горните варианти поне може да бъдем сигурни в името на следващата певица на Найтуиш…

Между другото, Йохана Саломаа и Индика на два пъти са в ролята на „отварящи“ изпълнители на концертите на Найтуиш: по време на Скандинавското турне през 2007 и на турнето “Dark Passion Play tour”от 2009. Като на първото споменато дамите са свирили английски варианти на своите песни.

Определено единственият път за Индика е само напред и нагоре – пък каквото оттам нататък публиката и издателите пожелаят да направят от тях.

Оценка: 6 от 10 – добър 

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5615459/Indica_2010_-_A_Way_Away_(Finland)

Автор: Боян Стойчев

Видео:

ФСБ – FSB.

07.06.2010

Лейбъл: Kontrapunkti

Дата на издаване: 06.05.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Поп, Рок

Стил: Pop Rock, Progressive Rock, Ballads, Art Rock

Ветераните отново в перфектна форма

Пак се срещнахме след двайсет и три години. Сякаш не е изминало толкова време от последната студийна работа на ФСБ „Обичам те дотук“ (1987). Не, че те, законодателите и вдъхновители на качествената родна музика от средата на 70-те до ден днешен, мълчаха кротко в някой ъгъл през това време на демократични промени… Доказателства за това са донякъде прозаичните и времеутвърдителни химни „Времето е наше“, „Последният човек“, „Иде вятър“, „Вълче време“.

Новата студийна работа на ФСБ е семпло и стилно озаглавена „FSB.“, като същевременно е направена и звучи в типичния за тази група радиофоничен стил и супер успешно влиза под кожата и мозъчните гънки на всеки слушател.

Всяка една от 15-те композиции плюс една интерлюдия заслужават суперлативи в различни размери. Различни, защото поне две-трети от тях притежават мощен потенциал на хитове и бъдещи БГ класики. Нещо, което е повече от обичайно за досегашното творчество на Румен Бояджиев, Константин Цеков, Иван Лечев. Впрочем, това е днешният състав на ФСБ, оцелял през времето и неговите капризи.

ФСБ, създадени през далечната 1975 година под гордо звучащото име Формация Студио Балкантон от Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, са една от най-популярните, вдъхновяващи, креативни и законодателни рок-групи на България. И едва ли има човек, който да не е преживял поне една от вечните им класики като „След десет години“, „Репетиция“, „Пъпеш“, „Завръщане“, „Високо“, „Пак ще се прегърнем“…

Осмото им студийно творение е основно дело на креативното дуо Бояджиев – Цеков, чиято е музикалната основа, а г-н Лечев е съучастник в аранжиментите. Красивите текстове, друга съществена част от отличителните черти на ФСБ, са на Живка Шопова и Даниела Кузманова.

Първите бели дни на албума „FSB.“ бяха съпроводени с (не)съзнателно инспирирани скандали, което си е жива реклама отвсякъде: липса на издател, отсъствие на помощ от държавата, директното подаряване на 2/3 от новата материя от официалната страница в Интернет пространството, а дискретното отстраняване на дългогодишния им бас-съратник Ивайло Крайчовски вече си е съществен факт от 2-3-4 години…

„FSB..“ е в най-типичния стил на групата като вокали, текстове, музика, цялостна визия. Всичко това, естествено, пречупено през днешната времева и звукова призма. От което следва да се каже, че ФСБ са все така съвременно звучащи, музикално зрели и най-главното – лесно разбираеми и влизащи в употреба от страна на всеки.

Началото на албума е с „Параграф“ – много силно и здраво парче, което хем е типично за групата, хем е напоено със сума ти модерни елементи от последните две десетилетия, а-ха да го категоризираш като прогресив (рок) и – размисляш. Алтърнатив също може да се каже, че е – защото е алтернатива на всичко заобикалящо ни.

Баладата с хит потенциал и запазени черти ала миналото на ФСБ „Нищо не взимай с теб“ разполага със силен текст, иначе като музика протича доста елементарно и изглежда като римейк на стар ФСБ хит.

„Далече“ е интересен, почти футуристичен трак за групата – силно казано, но има и малка доза истина в това твърдение. Осъществен е в комерсиална поп-посока, което със сигурност ще му донесе успех. Независимо дали ще звучи през час-два от ефира или ще бъде използван за реклама на прах на пране (о, суета!). Примерно.

„Както преди“ е отново хладно направена, но емоционално втъкана балада – символ на нашето (без)времие. Тя отново е лесно предвидима, но все така върши чудесна работа. Ще бъде предстоящ хитов удар на старите ветерани с и заради чудесно провиращата се китара на Лечев и унасящите, леко ръбати вокали.

Началото на „Изповед“ удря почти като римейк на стар рок гигант, лъха на прогресив отношение и даже пулсира с една академична Йес настройка. Впоследствие има силни рок кадри, нашептяни и казани силни слова, здравеещо соло и вихрена цигулка.

„Черти“ е първата песен, липсваща в началното Интернет предлагане на албума „FSB.“. Тя притежава приятно осъществено спокойствие и е с черти на типичен роден поп арт парчак, също така е снабдена с типичните ФСБ черти. В крайна сметка основната тема те отнася мислено надалеч.

„Две“ си е типична и редова ФСБ пауър балада въпреки началото й с ритми, сякаш от детска игра а ла Супер Марио. Баладичната (раз)връзка се издига напред и нагоре, една от причините за това е силния текст.

„Няма“ е поредният представител на сорта „балада“ в този диск. Албумът е доста разводнен заради това, но все пак за този трак „Няма“ даже може да се каже, че отива в ар ен би полетата.

Нищо неочаквано не е и „Ти не си от тук“ – отново като предните си сестри (балада – женски род!) се носи и с полузаспали намерения нашепва с доволен апломб любовно-романтични слова. Звуковият екран е изпълнен от признати прог синтове и умерено бързо развитие, настроение и темпо.

Отново по-твърди ритми и жици идват от „Религия“, което върви среднотемпово в повечето време. Но има и приятно прогресив отношение и изтънчена рок естетика, плюс далечен паралел със трийсетгодишното минало на групата.

Единствената в този диск чужда авторска композиция е „Не бързай, Слънчо“ по музика на композитора Стефан Кънев и текст на проф. Николай Кауфман. Тя внася чудесно разнообразие и звучи интересно с хоровите женски вокали. Като пак е пречупена през призмата на ФСБ – за добро, разбира се.

„На дъното“ е още една от „липсващите“ в Интернет песни от новия ФСБ. Тя предлага елегантна работа, сякаш предвидена за чудесен филм с романтика, драма и любов – може и в не този ред. Звучи модерно, но блести и с куп архаични черти от арт рока на миналия век.

Краткото, но стилно баладично размахване на любовни трепети „Навярно“ щеше да стои по-добре след резачките „Параграф“ или „Изповед“, но и тук, към края на самия диск блести със символичните си 2 минути и 20 секунди.

Определено „А там не бяхме“ е по-разнолико от предните, но все така познато звучащо парче, което навява мисли за танци от рода на регето и има фънкоподобно наслоение. Осезаемо му липсва по-силна доза звукова заразителност, макар че пак влиза под кожата на всеки слушател. Леко е странно, което може да се дължи и на суровия му саунд.

Интерлюдията „Сам съм с вятъра“, описана в обложката като „(piano solo)“ въвежда към заключителната едноименна композиция. „Сам съм с вятъра“ се саморазбужда в опит за нещо по-така, сбор от обрана епичност и интелигентна елегичност.

Като сбит преразказ на по-горното, „FSB.“ е красиво нанесена смесица от преобладаващ баладичен материал плюс два-три рок удара и още толкова модерни парчета-странници. Тази смес влиза очарователно приятно, има стабилен радиофоничен характер и създава перманентно и приятно усещане за дежа-вю. Както може да допадне на всеки, така би могла и да предизвика упреци в предвидимост, претенциозност и липса на нови идеи и посоки.

„FSB.“ е най-очакваното продължение на досегашната линия на поведение на едни от вечните символи на българския рок . Те са все така лесно разпознаваеми с новите си композиции, голяма част от които ще се превърнат в поредните им класики.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Acoustic Trio 3000 – Yo Ho

17.04.2010

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho“ на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000“ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока –  фламенкото, се носи от десетилетия насам… Самата щампа „Направено в България“ не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла“ за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho“ няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото – Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно – в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата“ от ръководителя на отдел „Култура” в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho“.

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?… Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл – когато отказа да „отваря“ концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко“, като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале” и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat”) навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око – „Beethoven“.

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever“ и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале” дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба“ (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco“ (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings“ (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang“, но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song“…

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco“) и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever“ – по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven“. Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната“… Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие… Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova“ важи максимата „име – програма“. Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят“ и „укрият“ тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале” върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang“ е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat“ и „Bugs“) се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадостност, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat“ от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs“ е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно – наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо“ обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола – Маклафлин – Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост – тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година – и с двете ръце гласувам за „Yo Ho“, дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Big Mama Scandal – By You

11.04.2010

Лейбъл: BG Music Company

Дата на издаване: 17.08.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Рок

Стил: Melody Rock, Hard Rock, Pop Rock, Glam Rock, Heavy Metal

Компилационен материал от  ветерани на българската рок сцена. Средна хубост

Биг Мама Скендъл са една от малкото български рок банди, които започнаха да свирят в началото на 90-те години на миналия век, веднага след или около демократичните промени, и оцеляха през годините. Е, с известни пикове, спадове и откровени почивки в кариерата си. „By You“ е новият, четвърти албум на квартета около симпатичния и активно блъскащ се в шоубизнеса фронтмен Иво Гочев.

„By You“ е резултат на активната работа на бандата в последните няколко години (концерти, компилации, конкурси), като пикът е през миналата година. Тогава Биг Мама Скендъл загряха публиката на рок феста в Ловеч пред обиграните ветерани на хард рок сцената Кингдъм Кам и Бонфайър, а през есента издадоха и този диск.

Той звучи приятно и минава на един дъх, защото е пипнат, разнообразен и неангажиращ. Дори това, че е изпят на английски, не дразни – при положение, че предният албум на „скандалджиите“ „Искаш ли…“ (1999) имаше добри попадения с цялостното си представяне на български език и излезе по времето, когато се случи (не)преднамереното възраждане на БГ рока покрай бума на БТР, Сленг, Д-2.

В днешно време Биг Мама Скендъл предлагат добър, приятен и чаровен мелодичен хард рок с минимално глем рок отношение (нещо познато ала Пойзън и/или Бон Джоуви) и лека американска алтернативност (ала Сайгън Кик и Джейнс Адикшън).

Началото на албума отваря потенциалният хит „She“ – приятен и мелодичен хард рок с добро „вдигащо“ темпо, с хармонични вокални линии, почти незабележими електронни пинизи, силно накъдрено соло и ударни инструменти, звучащи с типичния бг-саунд, сякаш от кварталната репетиционна.

От първосигналното изслушване като силен ефирен удар се очертава и “I’ll Take You” с въвеждащ клавир, буен фон, силни хармонии, насечени мелодии и грапав „хеви метъл“ фон.

„You’re My Angel“ нещо не се връзва с предните и като саунд (по-приглушено звучи), и стилово, защото има лека глем нишка, известна британска рок-алтернативност и разтеглени вокали, така типични за Бейбифейс Клан на Насо Русков. Все пак и двете банди започнаха да свирят в началото на 90-те, когато тези влияния оказваха въздействие върху всички.

Едноименният трак „By You“ е със синтово надъхано начало и последващо поп-рок поведение. Има мерак за хит заради баладик-настроението си и парадиращата епичност. Дори е бил финален участник в конкурса “United Song Contest” 2009, ако за някого това има голямо значение.

Стереотипната за късното глем рок движение балада Мy Love Is For You е последвана от живата веселба и протопънковата енергичност на „Sаturdаy Night.

В пълен противовес на тях е “All This Time”. Началото й от епичен размах и електро-заигравки не се връзват с последвалите „лигави“ (в добрия смисъл на думата) постановки на залитащия мелодичен рок, така типичен през годините за Биг Мама Скендъл. Всъщност с тази хващаща някакви емоции песен бандата се класира за полуфинал и финал на конкурса “Евровизия” 2006.

От същата година произхожда и повече от приличната балада „Love“, която има приз “Специална награда на журналистическата гилдия” на пролетния конкурс на Националното радио през 2006-а. Шаблонното и игриво мелодик радио рок парче „Аnother“ пък дори е стигнало до полуфинала на конкурса в Нешвил “International Songwriting Competition” в категорията“Rock” през 2008 година.

По-твърдото и леко изсечено „Two Eyes Of A Hunter“ притежава приятни извивки, хорово опаковано е и създава усещане за нещо светло и свежо, каквото преди години Сленг предлагаха на родния музикален пазар.

Разнообразието продължава с игривото и весело „Come With Me“, което дори изпада извън рамките на деведесетарския рок и е опит да звучи в архаичен стил ала 70-те. С него бандата участва през 2007 година на конкурса за “Евровизия”.

Поредната баладична песньовка е „Lаy Down – тя притежава аромата на късния период от Ел Ей-ската глем рок сцена. Парцаливото настроение продължава с веселите подскоци на „On My Own”, но трябва да се отбележи различното звуково ниво на това парче спрямо предното… не че толкова дразни, но прави впечатление.

Атмосферното начало, изкусните кухарки и глас на баладичната „Same Old Song“ се увиват около слуха като чаровен трак на позабравената култова банда Сайгън Кик, но нашенци не са чак толкова омайни и притегателни. Затова пък предлагат бонус материя в края на своя диск: две парчета, записани на живо през 2005 година, а именно Two Eyes Of A Hunter и Say You Love Me“.

В опит за заключение: “By You” е разнообразен и модерен български рок албум, който е изпят на английски и е събиран през последните няколко години. Той блести и с „куц“ саунд и нива на записа, но затова пък продължава по свой собствен начин (композиционен почерк, приблизително близко звучене, отличителен вокалист) предните дела на Биг Мама Скендъл въпреки големите времеви разлики. Дали дава или ще даде нещо ново на родната сцена е трудно да се каже…

Всъщност, какво й трябва на родната сцена?!…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян СтойчевОфициален сайт: http://www.bigmamascandal.com/

Видео:  

Exodus – Shovel Headed Tour Machine (Live At Wacken And Other Assorted Atrocities)

11.04.2010


Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 12.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл, Live

Стил: Thrash Metal, Hardcore, American Metal, Speed Metal

Смазващ концертен документ за едно велико траш минало и настояще

Е, истината е една и тя е неоспорима! Защото могъщите траш метъл бойци от Ексъдъс, основани преди 30 години в околностите на Сан Франциско, винаги ще останат в сянката на по-емблематични за траш жанра банди-икони като Металика, Слейър или Мегадет; но никога няма да се предадат!

Поредното доказателство за този факт е щедрия (две DVD-та и едно аудио CD) концертен пакет „Shovel Headed Tour Machine (Live At Wacken And Other Assorted Atrocities)“. Записан през лятото на 2008 година по време на един от най-грандиозните фестивали за метъл-музика „Wacken Open Air“ в Германия пред 80 000 публика, той доказва силата и класата на четиримата мъжаги около перманентната фигура в бандата – китариста Гери Хълт. Това са съоснователя и барабанист Том Хънтинг, басистът Джак Гибсън и двете попълнения от 2005 година – вокалиста Роб Дюкс и китариста Лий Олтъс.

Този продукт е перфектна кръстоска от старото лице на бандата – легендарния им дебют „Bonded By Blood“ (1985) – с новото й такова – трите последни студийни записа: шестият студиен запис „Tempo Of The Damned“ (2004), белязъл титаничното завръщане на трашърите след 11 годишна пауза; смазващата модерно ориентирана промяна на „Shovel Headed Kill Machine“ (2005) и визирания от мнозина като бъдеща траш класика „The Atrocity Exhibition… Exhibit A“ (2007).

В титаничният и креативен сблъсък от интензивна енергия и бърза агресия се ражда едночасовото представление, побрало в себе си все представителни за бандата и жанра високоскоростни гранати от отварящата „Bonded By Blood“ до финалната „Shovel Headed Kill Machine„.

Чудни работи се вършат тук, тоест там на фестивалната сцена във Вакен, Германия, защото старостилният траш метъл, създаден преди десетилетия, си звучи направо убийствено и абсолютно модерно през живата призма на петорката. Новите песни на траш легендите пък притежават адекватен за времето, събирателен апел от по-нови стилове като хардкора и екстремния американски метъл, но без да се размива обаянието на олд скуул траш – доминацията.

Раздвижено е положението и чрез отношението на фронтмена – сурово и грубовато към многохилядната публика от “motherfuckers”. Върху която се изсипват компресирани нови версии на „Bonded By Blood“, „A Lesson in Violence“, „Piranha“, „Strike Of The Beast“. И новите модерно стъпили класики като „Children Of A Worthless God“, „War Is My Shepherd“, „Funeral Hymn“ или „Deathamphetamine“ са силна част от тази много качествената продукция, което е напълно разбираемо… Тъй като кой ще остави в днешно време пробойни и некачествени партии да грозят документираното му концертно изпълнение.

„Shovel Headed Tour Machine“ чудесно маркира поредното важно състояние в кариерата на траш метъл гиганта Ексъдъс. А именно доказването на стабилно авторитетно и авторско положение и същевременно жаждата им за нови върхове в екстремната музика.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.kickasstorrents.com/2mix-org-exodus-shovel-headed-tour-machine-dvd-t3444774.html

Видео:

Freedom Call – Legend Of The Shadowking

05.04.2010

Лейбъл: SPV Records

Дата на издаване: 01.02.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Melodic Metal

Раздвоени чувства красят новия диск на Фрийдъм Кол

„Legend Of The Shadowking“ е шестият студиен албум на Фрийдъм Кол за дванайсет години съществувание. Той е лесно разпознаваем продукт с марката „Фрийдъм Кол“, защото тези жители на Южна Германия вече имат собствен почерк на музициране, въпреки преплетените си влияния и връзки с именитите хеви/пауър метъл строители Хелоуийн и Гама Рей. Което от само себе си осигурява многохилядна фен-база в широкообхватния пауър метъл стил.

За фена, който обича стремителен европейски пауър метъл с доста мелодия, притегателни, бомбастични хорове, чаровно пъстри елементи от наследството на Хелоуийн, оркестрални аранжименти,  няма никакъв проблем в поредната 6-та тава на Фрийдъм Кол. Тя преминава почти наведнъж, не че парчетата не могат да се слушат и поотделно, просто тук става дума за концептуална работа, осъществена разнообразно и емоционално.

Нищо ново под слънцето и луната – приятна пауър метъл банда да поднася къс преглед от историята на своята страна с чудесно музикално оформление. Да, веднага си спомням за нещо подобно: вихреният албум „Sons Of Thunder“ (2001) на италианците от Лабиринт, който възпяваше времето на Краля-слънце.

Текстовата страна на 14-те нови песни в „Legend Of The Shadowking“ се основава на историята на крал Лудвиг Втори. Хем познато – в предната им творба „Dimensions“ (2007) основната тема бе една футуристична история, хем по-така, защото изважда на показ част от историята на родната им Бавария. Други общи черти между двата албума са използването на услугите на миксатора и продуцент Томи Нютън, работил с величия като Хелоуийн, Ю Еф Оу, Камелът и Виктъри.

Получила се е една красиво звучаща пауър метъл работа, която е трудно да наречеш уникат, шедьовър или класика. По-скоро е над-посредствено осъществена, с шаблонна изработка и леко напъване на мозъчните клетки. Без нещо иновативно и блестящо, дори сякаш липсват първосигналните, сграбчващи песни, с които след време да се отбелязва присъствието на бандата и албума в дадения жанр.

Е, знам че не бива да се говори така за звуково дело на банда от калибъра на Фрийдъм Кол, но се налага – защото и десети преглед на темата „Legend Of The Shadowking“ не помага. Само едната тройка по-отчетливи, хитово очертаващи се парчета – „Out Of The Ruins“ / „Tears Of Babylon“ / „Under The Spell Of The Moon“ – никак не оправя положението.

Песента, откриваща албума „Out Of The Ruins“ е с много голям потенциал. Лее се вихрено ала Гама Рей, симпатично и мелодично, притежава детинска чаровност, припеви ала Куийн и впечатляващи хорове.

Следва по-забавеното като темпо, но раздвижено и весело парче „Thunder God“, което бъка от хитови черти тип „Уелкъм ту дъ шоу! йе-е-е!“ и леко набиване ала Менуоър 1987 година, груув пълнеж и известно напрежение.

Почти хитово сътвореното „Tears of Babylon“ се открива с фанфари, влиза като на парад с приятно галопиращо темпо, преминава с леки разсейки, епика и патос. Чувства се като нещо недовършено с пропукващата се звукова стена, което автоматично го изпраща на пазара за бутафорен метъл.

Определено „Merlin – Legend Of The Past“ не е част от концепцията (лирическа) на албума. Просто този трак е написан преди да се определи бъдещата посока на албума, но някак си много добре му пасва музикално. Дори му е простено, че звучи като далечен хелоуийн-ски грабеж с класическата си аранжираност, стремителност и силно съспенс ударение.

„Resurrection Day“ е приятен и кратък като времетраене скоростен пауър метъляк. В него се набляга на хоровете, забързаното темпо, силния позитивизъм ала ранния Хелоуийн.

Модерните подсилки „издигат“ глава в „Under the Spell of the Moon“ – след леките баладични настроения и лууп-странности, ала комерсовия метъл на Джудас Прийст от 80-те и 90-те или реципрочния такъв на Хелоуийн с Анди Дерис, се озоваваме в почти лайт версия на готик рокърите Дъ Систърс Ъф Мърси! Бая странен трак е това, но обогатява групата и албума, като евентуалното участие на един женски глас нямаше да е излишно.

Женското (за малко, все пак) присъствие си проправя път още в началото на следващата песен „Dark Obsession“, която разнообразява този диск. Симфоничното начало дава тон на известна опечаленост и лъха на старовремие, след което потича приятно насечен тежък метъл с частично прогресив отношение, тип Камелът и/или Ивъргрей.

Въпреки ала Кендълмас-овото начало „The Darkness“ е от типа модерно развити песни на Фрийдъм Кол. Мрачна в по-голямата си част, насечена, пълна с луупове, разнолик певец, вибриращо нанасяне на китарите и ритъма… Странна е и пак може да се сравни с нещо, сътворено от шведите Ивъргрей – без обаче да е така обсебваща като техните изпълнения…

Времето на галопиращото темпо, тип ранен Хелоуийн или Гама Рей настъпи отново с „Remember!“, което няма да се отърве от хилядно слушане от праволинейните пауър метъли фенове.

Оперната постановка на „Ludwig II – Prologue“ съзнателно съдържа немска реч върху мрачно-поддържаната клавирна атмосфера и предразполага към връхната точка на концепцията „The Shadowking“. Честно преведено като „Крал без власт“, израз, приписван на самия Лудвиг Втори след вливането на Кралство Бавария в Първата германска империя през 1871 година. Песента е среднотемпов метъляк, с хитови черти и химнова постановка, има модерни мрачни и насечени черти плюс класическо хеви отношение, в което вокалистът леко преиграва… Тоест, тази песен е добра.

За втората част на композицията, която е извън концепцията на този албум – „Merlin – Requiem“ – важат думите, споделени за първата. Акустично приятна и приспивно положена, тя е баладично нанесена и клавирно одухотворена.

За „Kingdom Of Madness“ може да се произнесе тежката дума, че е като някакъв „турболовър“ на нашето време заради синтовите му китари в началото. Все пак е налице завихрящо се парче с ефекти и помпащ хеви ритъм, чийто вокал показва различни лица и накрая приканва слушателите към стадионно скандиране… И оценката на цялостния замисъл е поне за 5 и половина.

Веселбарската песен с пънк и готик влияния и наивен, но жизнерадостен текст „A Perfect Day“ завършва добре албума, но и предизвиква допълнителни спорове какво са искали да направят и кажат тези мъжаги…

Дали умопомрачителният вирус от наивност и фантазьорство на крал Лудвиг Втори, известен и като Лудвиг Безумни, не се е проявил в младите му сънародници Крис Бей (вокали, китара), Дан Цимерман (ударни), китариста Ларс Ретковиц и новия басист Сами Семан?!…

… кой знае. Все пак, исторически погледнато, въпреки че Бавария губи две войни и своята независимост при този крал, и дори по-късно потъва във финансова разруха, Лудвиг Безумни оставя зад себе си огромно културно наследство: известни замъци, концертни зали, стабилна подкрепа на големия гений Рихард Вагнер… и своята мистериозна смърт.

Рано е да се предрича кончината на Фрийдъм Кол, те все още не са сътворили лебедовата си песен. Дори на повечето места в новия диск си изглеждат направо като имитатори – не, но като първокласни копия на Хелоуийн и Гама Рей…

Обратното е малко вероятно, въпреки че на тази банда може да се гледа като на развъдник за качествени музиканти – само припомням, че бившият им китарист Саша Герстнер е в Хелоуийн, а доскорошният им барабанист и основател на бандата Дан Цимерман най-сетне за постоянно премина в Гама Рей.

Важното е, че не се е получил замисленият специфичен продукт на мелодичния метъл, предлагащ секващи духа забързани пейзажи, сътворени в позитивен и привлекателен маниер. И опитът за купчина хит-попадения с грандиозен саунд, вдигащи от раз емоциите, не е достатъчно успешен. Жалко.

Все пак, „Legend Of The Shadowking“ е чудесен диск за любителите на щастливо звучащия и мелодичен пауър метъл, които ще доловят продължаващата линия на поведение към може би печелившата симбиоза от традиционни и модерни компоненти. Истинските почитатели на Фрийдъм Кол обаче има опасност да посягат повече към предните дела на квартета като „Eternity“ (2002), „Circle Of Life“ (2005) и „Dimensions“ (2007).

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Автор: Боян Стойчев

Торент:

http://extratorrent.com/torrent/2177454/Freedom+Call+-+Legend+of+the+Shadowking+%5B2010%5D+Heavy+Metal.html

Burzum – Belus

22.03.2010

Лейбъл: Byelobog Productions

Дата на издаване: 08.03.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Black Metal

Пост-затворнически блек метъл култ от най-известния музикант на метъл-ъндерграунд културата

Противоречивата фигура на Варг Викернес, човекът-група-проект Бурзум, се завръща с Belus – семпъл, но магнетичен албум.

След стабилен, 16-годишен престой в затвора (осъден е на 21 години на 16 май 1994 заради признато убийство при самоотбрана на близък блек метъл съратник и непризнато изгаряне на три раннохристиянски църкви), норвежкият гражданин Кристиан/Варг Викернес излезе предсрочно на свобода на 4 май 2009 година.

Да, персоната Варг Викернес зае своето място в културната митология на нашето време още от буйните си пост-тинейджърски години, от които влезе директно в затвора… Той стана известен с музикалното си пионерство в едноличния си проект-група Бурзум, създаден в далечната 1991 година, като името Бурзум идва от Властелиновото творчество на Толкин, и преведено значи „мрак“ или „светлина“, всичко зависи от гледната точка!

Всъщност, по онова далечно време в началото на 90-те години на миналия век, Викернес е познат и като Каунт Гришнакх, сценичен псевдоним за някогашните му кратковременни подвизи с Мейъм (Mayhem), друго култово и все още живо име в норвежката блек метъл история.

Първите музикални творения на човека от Берген под логото на Бурзум дават основополагащи черти за цялото блек метъл движение, не само за местната норвежка сцена, въпреки и заради своя примитивен, но въздействащ стил. Това са „Burzum“ (1992), „Det som engang var“ (1992), „Aske“ (1993), „Hvis lyset tar oss“ (1994), „Filosofem“ (1996).

Отказът на Варг да твори зад решетките Бурзум-ни епопеи датира от 2000 година, малко след излизането на бял свят на седмата му и втора изцяло клавирно-синтезаторна творба „Hliðskjálf(1999). Така че след изминалите 11 дълги години, най-сетне доживяхме завръщането на живия култ Бурзум. И то какво завръщане – с нов, лидерски, истински, сериозен, жив блек метъл албум, при това записан на свобода и с истински инструменти в култовото за жанра студио „Grieghallen“.

„Belus“ е осмият студиен албум на Бурзум. Той звучи монолитно, пестеливо и почти еднообразно, като при това изразява чаровно лукава привлекателност, замърсен е небрежно с шаманистични шумове и звуци, осъществен е първично и самобитно. Основната му движеща сила са творящата магични мелодии и заплашителни рифове китара, както и съпортът на деструктивно действащите барабани. Вокалите са нормално изразителни, като са предимно чисти и речитативни. Идващите веднага на преден план основни съпоставки спрямо саунд и музика са към четвъртия албум на Бурзум „Hvis lyset tar oss“ (1994) и към следващия в дискографията му „Filosofem“ (1996) заради ярката и магнетична атмосфера.

И определено това е най-доброто творение на Викернес. Приятно нанесеното и полу-интензивно темпо на „Belus’ Doed“ дава последващ почти еднообразен песенен тертип, който никак, ама никак не отегчава. Норвежките лирики доста често звучат заклинателно и шаманистично („Morgenrøde„), а другаде са много старовремски, като например в „Glemselens Elv“.

Цялостният дух на албума е митично орелефен и повестователен, с една героична окраска, сякаш постоянно си на бойна нога – всичко това, дори и много повече, се намира във водещата, магична композиция на албума „Kaimadalthas Nedstigning“. Контрастът от едноразовата монотонност, добит чрез първото изслушване на „Belus“, отпраща към последваща многопластовост, която и про-архаичната мрачност на „Keliohesten“ и автентичния блек метъл римейк „Sverddans“ могат да потвърдят.

Формулата е два-три водещо циклещи рифа, имагинерно вдъхновена хипнотична сила, речитативни вокали, красиво суров саунд – мехлем за душите на старите блек метъл ентусиасти… Всичко това върши чудесна работа в шестте композиции, а късия пролог и епилога, извършен в провлачена ембиент атмосфера, завършват цялостно контрастно-сграбчващата картина на албума.

Най-важното на „Belus“ е, че притежава силна мисия, послание, история, приказка или концепция – както искате го наречете. Този албум е посветен на Бел – древноевропейското слънчево божество на светлината и невинността, което е аналог на Аполон, Бел, Балдур, Белия бог, Ярило, Белобог, Белен, Браги… Тоест, става дума отново за добре познатия (бог) Балдур, „възпят“ в затворническата клавирно нанесена сага „Dauði Baldrs“ (1997).

Авторът Варг, известен и с прикритите си крайнодесни симпатии, прави музикално и лирическо описание на смъртта, отвъдното пътуване и величественото завръщане на това божество. Бел е най-старото му познато име, пан-европейско е и същевременно е като намек за идентифициране с Обединена Европа. Дори работното заглавие на този диск е „Den Hvite Guden“ (разбирай „Белия бог“), но то отпада поради възможни опасения от първично свързване с някакви расистки идеологии. Символиката с времето на издаването на този албум е, че в периода март-април въпросното божество традиционно се завръща от тайния свят на сенките.

„Моята амбиция с „Belus“ е да създам нещо, което да се слуша в продължение на години наред, без да предизвика отегчение; и чрез него искам да споделя с моята публика преживяванията си от запознаването с Бел както той може би е бил възприеман от древните европейци. Сега просто излагам преданията за митовете такива, каквито са били до момента преди да се превърнат в митове, донасяйки останки от магиите и религиите на древна Европа“, казва авторът.

Наистина е трудно да се разшифрова мисълта на Варг – дали тук иде реч за нещо важно, което прави или ще играе важна роля във формирането и очертаването на Европа; дали това е (анти-)религиозен албум или пък е политически некоректен такъв, дали човекът просто си драска писателски измислици на воля под заснежените дървета?… Един бог знае това…

Belus“ е монументална блек метъл работа, някак си различна по своему и съвременно отстояваща правата си на СИЛА със щемпела Бурзум. Тя е сътворена в типичната стилистика от първите четири дела на Бурзум, като най-вече поддържа основната линия на „Hvis Lyset Tar Oss„, притежава сумрачната светлина на „Filosofem“ и се носи навред с всепроникващо просто, но омагьосващо рифово пикиране. Тоест, осъществена е в една много очаквана и жадувана от мнозинството последватели на Бурзум музикална посока, а митологичното й текстово съдържание води до извода: култ, истински култ е тя!

Оценка: 8 от 10 – страхотенАвтор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3757006/Burzum-2010-Belus

Immolation – Majesty And Decay

22.03.2010

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 05.03.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal

Новият Имолейшън: Забранено за хора с нестабилна нервна система!

В повечето случаи животът в някой мегаполис отключва неподозирани умствени отклонения от редовата човешка линия на съществуване и поведение. Едно силно и ударно доказателство за това е почернената дисхармонична дет метъл банда Имолейшън, родител на качествените дет метъл злини “Here In After” (1996), “Failures for Gods” (1999), “Close To A World Below” (2000).

Създадена в Ню Йорк през 1988 година, бандата все още продължава да върви по своя трънлив път, развивайки и утвърждавайки специфичния си стил от дисонантни хармонии, дуелиращи китари, усложнени ритми и полуразбираеми гърлени вокали, декламиращи гръмко антирелигиозни текстове, като например „Burn With Jesus“.

Новата творба на ветераните “Majesty And Decay” е много далеч (като технически параметри) от култовия дебют на квартета „Dawn Of Possession“ (1991), но пък е достатъчно силна и агресивна, бърза и интензивна, мрачна и подтискаща за своето (и наше) време – все задължителни качества с които нюйоркските мъжаги се доказаха и оцеляха през годините и се различават от своите съседи по стил и гражданство като Съфъкейшън и Кенибъл Корпс.

Четиримата творци: Рос Долън (вокали, бас китара), барабаниста Стив Шалати и дуото китаристи Робърт Виня / Бил Тейлър за пореден път показват несъмнените си музикантски възможности. И за пореден път извънканонично издевателстват над останалия свят с технически изжулен дет метъл.

„Majesty And Decay“ активно и дейно продължава линията от предната им студийна работа „Shadows In The Light“ (2007) с безспирно ъ-ъъ… изнасилване на сетивата от мрачната, изродена в тъмните мозъчни дебри атмосфера на спираловидно-завъртян дет метъл. Той е съставен от запазените марки на Имолейшън: сложна и разчленена рифовка, полудяла китарна оркестрация, масивна басова работа, поносими гърлени вокали и директно влизаща, солидна звукова стена. И всичко това грижливо подбрано в стегната, величава и стабилна цялостна продукция.

Албумът започва с интро, идващо сякаш от далечни и мрачни подземия, което е последвано незабавно от „The Purge“ – веднага начеващ постъпателно-възвратен дет метъл-апокалипсис, подкрепен от пилещи китарни атаки и здраво настъпващи масивни звукови подкрепи. В средната му част кратък лиричен пейзаж набързо омилостивява грешната душица и отново я подемат адските напъни на четиримата рогоносци (в добрия смисъл на думата – не онзи другия…).

Втората гневна ода в диска „A Token Of Malice“ е степенувана на втора степен (спрямо предния си събрат) относно звуковата жестокост и енергичния пренос на база данни, има и временна смяна на темпото в по-бавно, която усмирява за кратко помислите за бягство от албума…  Но-о такова малодушие може да бъде извършено заради „помощта“ на завършващото песента соло.

Композицията, носеща гордото име на албума – „Majesty And Decay“ – парадира с известна величествена жилка. Двукасовата трепанация върши основната работа тук, но и насечките, и благото разгъване на соло китарата в средата са изпипани. След това имаме на ход интересно осъществено усложняване, но тази, да кажем, прогресивност води към едно двоумение, защото всичко се повтаря и потретя без значимо развитие.

Явен намек за старите злини и дела на щатските пичаги е „Divine Code“ с леко разложеното навлизане и после с активното си центриране върху здравината на централната нервна система, пък който издържи – издържи… Обаче оцелелите ще се кефят неимоверно благо на зловещо отпечатващите се китарни сола и периодично подновяващите се нападения на квартета. Това парче завладява неимоверно силно.

По-укротената форма на последвалата композиция „In Human Form“ сякаш продължава предното (въз)действие, като в разложеното му туловище изникват малки екземи, в които се вихрят адските дейности на квартета.

Следващата „A Glorious Epoch“ бухва с по-величествено навлизане и е обзаведена с чудесни въртеливи моменти. Тя много радва и заради отвличащата вниманието меланхолична разходка и последвалата стоварваща се бавнодействаща преса.

Второто интро в средата на албума леко озадачава, може би трябва да се разглежда като сигнал за… атака! „A Thunderous Consequence“ е сякаш още по-ярък и сблъскащ сетивата парчак от предходните си събратя и сестри, със стаена и сподавена енергийност, все едно бандата нюйоркчани ни напръсква със своята злост и бързина на почти пълна мощност. Сред силните му качества са неравноделното ритмиране и последващото смазващо набиване на слушателското „канче“ с безмилостни обемни вълни.

Най-дългата композиция в албума“The Rapture Of Ghosts“ лъска с показване на инструменталните умения и едно видимо укротено навлизане в материята. В развитието й има отново завъртяна и мачкаща сетивата усложненост. Заради това нервната система трябва да е „на шест“, защото не всеки може да издържи периодично настъпващите и насложените една връз друга мизантропични тупалки.

Най-екстремната и показваща ярост работа е „Power And Shame“, чийто скромен и укротен метъл пасаж също дейно смила нервите. За финал е избрано въздействието на „The Comfort Of Cowards“ – с разкривени и надлъгващи се китарни стенания, които предразполагат към месомелачно страдание под стегнатата ударна подредба и неукротената музикална фантазия.

М-да, повече от ясно е че „Majesty And Decay“ – осмата дългосвиреща, адска тресня на Имолейшън прелива от чудесни  контролирани атаки и последващ опустошителен хаос. Тя доказва, че все още хората около фронтмана Рос Долън са едни от основните движещи сили в екстремната дет метъл-сцена, които продължават да действат по наложените си предходни стандартни творби и подобрено усъвършенстват специфичния си стил, начин на работа и звук.

“Majesty And Decay” е албум – всичко най-… за Имолейшън: най-силен, най-добре продуциран, най-съкрушителен! Наистина, този диск не донася нещо съвсем ново и квалитетно към стила на самата група и цялостната дет метъл-сцена, обаче е много добре осъществен, изпипан и тежко нанесен. Тъй че при евентуално изслушване със затворени очи създава саундтраково впечатление за току-що изгледан извратено-ужасяващ трилър. С други думи, налице е солиден, динамичен, смазващ дет метъл шедьовър.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3726168/Request-Immolation-2010-Majesty-And-Decay

Видео:

Gamma Ray – To The Metal

06.03.2010

Лейбъл: earMUSIC / Edel Music

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Speed Metal

Нищо като ново начало, нещо като добре позната картина

Бърз исторически поглед към Гама Рей: Тази мелодична пауър метъл банда е създадена от Кай Хансен (китарист, певец, продуцент) след като той напуска пионерите в германската и световна хеви/пауър метъл сцена Хелоуийн в края на 80-те години на миналия век. След 9 разкошни, бодри, бързи, красиви и важни за пауър метъл стила албуми, видните представители на това движение Гама Рей се завръщат с по-първичен, ударен, леко пестелив, но все така завладяващ метален диск, чието заглавие говори от и за само себе си: “To The Metal”!

Десетият студиен подвиг на дружината около лидера Хансен е сътворен в хамбургското му студио миналата есен. Част от дванайсетте нови парчета леко изненадват сетивата, други пък са някак си познати и близки. Трети са си все така типични за квартета, включващ още китариста-клавирист Хенджо Рихтер, басиста Дирк Шлехтер (миксатор и ко-продуцент на новия албум) и барабаниста Дан Цимерман.

Като цяло може да се твърди, че “To The Metal“ е наистина силен и енергичен албум на все така бързо разпознаваемите Гама Рей, който прави звучен поклон към по-стария хеви метъл от 80-те и 90-те години на миналото столетие.

Всъщност, тази посока е някак си лесно предвидима предвид предните дела на групата – характерната и дори шаблонно сътворена предна студийна творба “Land Of The Free II” (2007) и последвалия двоен концертен диск „Hell Yeah – The Awesome Foursome. Live In Montreal“ (2008). Няма накъде другаде да се тръгне – освен да се прави албум с кавъри или да се постъпи по-здраво, по-хедбенгърски, по-олд скуул!… Или пък да се пресова една хитроумна и продаваема смес и от двете – което е най-добре! „To The Metal“, така да се каже.

Без загуба на характерните си белези (саунд, скорост, хорове, инструментално майсторство) пичовете карат през повечето време в коловозите на директно влизащия мелодичен пауър метъл. Най-добрият пример е „Time To Live“, но и „Rise“ и „Shine Forever“ стават за цитиране. За отбелязване е леко „замърсеното“ или по-то казано, затъмнено звучене – което си е опит да се добие по-небрежна старовремска автентичност, дори в нейна услуга вокалите са по-ниско поставени в цялостната звукова картина.

Към изненадите може да причислим някои индъстриъл наченки в отварящата ударна композиция “Empathy” и известни готически влияния, налични в парчетата „Mother Angel” и “All You Need To Know”. Впрочем, в мощната и брилянтна песен “All You Need To Know” участва Майкъл Киске, някогашния другар на Хансен от времето в Хелоуийн, когото всички помним с емблематичните му вокали в двата тома на класиката “Keeper Of The Seventh Keys” (1987 и 1988).

Епически и по-популярни настроения, както и про-хелоуийнски черти владеят богатото и забързано парче „Time To Live“. В пълен противовес е заглавната композиция „To The Metal“, една тържествено преминаваща хитова постановка, която напомня по своята постройка за „Metal Gods“ – химна на Джудас Прийст от далечната 1980. Кратката заигравка с Айрън Мейдън в началото на „Rise“ пък набързо е претупана в един характерен, над средно темпово владеещ трак с марка Гама Рей, където изпъкват някои по-мрачни щрихи в средата.

Сякаш направеното на майтап и за майтап „Shine Forever“ е от рода на директно влизащите под кожата парчета, с пищящи вокали ала много добър Роб Халфорд от ерата му „Painkiller“, а са добавени и ред други чаровни номера, които навяват приятни и далечни съпоставки с хитрината „Money“ от дебюта на Гама Рей „Heading For Tomorrow“ (1990). Траш-бунтарство, стакато ритмите и олд скуул солата в „Deadlands“ не могат да размият цялата му Гама Рей идентичност, която може да се търси в някой по-стар албум на бандата като „Powerplant“ (1999) или пък „Somewhere Out In Space“ (1997).

Пореден чудесно навлизащ в сетивата шедьовър е „Chasing Shadows“, обзаведен с излизащи от рамката кийбордни орнаменти и някак прозаичен патос, така типичен за „кралете на метъла“ от Менуоър. Завършекът на „To The Metal“ е типичен по метълски – с пауър баладата „No Need To Cry“ (написана от басиста Дирк след смъртта на баща му) – дори и средната акустична част не я спасява от бутона „некст трак“ на второ слушане.

Опит за мъдро заключение: „To The Metal“ рано или късно ще намери своето място в сърцата ни. Настоящата оценка е плод на разкъсващо сетивата усещане за нещо… нещо като опит за преломно и ново в творчеството на групата; нещо като едновременно разбулване/забулване на старите и познати номера на Гама Рей.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.picktorrent.com/download/ae/4159051/%5Brequest%5D-gamma-ray–to-the-metal-(2010)/

Видео: