Posts Tagged ‘Електроника’

Morcheeba – Blood Like Lemonade

20.06.2010


Лейбъл: PIAS

Дата на издаване: 07.06.2010

Формат: CD

Жанр: Поп, Електроника

Стил: Trip Hop, Alternative Pop

Прошепнати мечти

„Дай на хората това, което искат” не е точно маркетингов принцип, но във всяка област има хора, които го следват.

След седем години повече или по-малко успешни експерименти братята Пол и Рос Годфри се вслушаха в гласа на почитателите си и се върнаха назад към корените и към Скай Едуардс. Легендарната им вокалистка беше такава органична част от магията на Морчийба, че мнозина просто отказваха да ги приемат без нея.

И ето ги Морчийба 2010 със Скай Едуардс… Какво повече може да иска един трип хоп фен?

Човекът обаче е странно живoтно. Както виеха от възторг, че Скай е пак тук, така сега мнозина мърморят, че това не било така, онова – иначе, музиката уж била същата, ама годината вече била друга, или обратното, или… какво ли не прочетох само за седмица от излизането на албума.

Затова забравяме критиката и феновете и ще разчитаме на най-верното ни – две уши, сърце и душа. В крайна сметка, музиката е за тях.

„Blood Like Lemonade” е чудесен албум и не позволявайте на никой да ви твърди обратното. След първите три парчета става ясно, че Морчийба перфектно са уцелили дозата в смесицата от трип хоп, поп и соул. Допълнителното инжектиране идва от гласа на Скай, който също е безупречен – едновременно студен, слънчев и омагьосващ. Текстовете не са сила на Морчийба, затова не връзвайте кусур, че понякога приказките, които така опасно ви нашепва тази дама, са малко хорър или поне вампирски.

Албумът звучи хомогенно, но стиловото разнообразие не е жертвано за целта. Имаме го най-вече в двата инструментала, които са приятна интерлюдия, без да ни дърпат напълно встрани от общото преживяване. Фолк мотиви също не липсват, но са така деликатно вплетени, че може и да не ги забележите.

Майсторските аранжименти, изчистеният звук и точното чувство за мярка превръщат „Blood Like Lemonade” в един силен, много зрял албум на една добра група. Ако се върнем пак към мърморковците, дори и най-мрънкащите критици не отричат, че това е най-добрият албум на Морчийба от времето на „Big Calm” (1998) насам. На тях просто не им харесва, че „времето не е същото”, което трябва да се разбира, че ТЕ вече не са същите. Музиката обаче си върви…

„Това е албумът, който трябваше да направим след „Big Calm”, чух с известно разкаяние, примесено с гордост да казва единият от братята Годфри пред някаква медиа. Прав е.

И ето – този албум най-после е факт, музиката в него е прекрасна и става за слушане до скъсване. Толкова красота има в тези 10 парчета, че можете да ги слушате нон стоп, до пълно отравяне.

Ще откриете на-важният белег на един добър албум – колкото повече слушате, толкова повече ви хваща. Пристрастяването към „Blood Like Lemonade” е страшно.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5610228/Morcheeba_-_Blood_Like_Lemonade_%5Bmp3-256-2010%5D

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Advertisements

Groove Armada – Black Light

18.06.2010

Лейбъл: OM Records

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника, Поп

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Dance Rock, Electro

Колко е важно 14 години да бъдеш сериозен

Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.

Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.

Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.

Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…

И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…

Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.

Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.

Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.

Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin'“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.

При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5336598/Groove_Armada_-_Black_Light(mp3_320kbs)ICM369

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Air – Love 2

05.02.2010

Лейбъл: Virgin

Дата на издаване: 30.09. 2009

Формат: CD

Жанр: Електроника

Стил: Electro Pop, Ambient, Chill Out, Lo Fi

Във въздуха тази вечер

Еър са от онези артисти, които имат нещастието с първия си гениален албум да са разбили света. Оттук нататък каквото и да направят, те все опитват да повторят себе си – или да избягат от себе си – и и в двата случая все чуват мрънкане на недоволни фенове.

Положението с последния им алабум „Love 2 е доста ясно и може да го обобщим в няколко основни точки.

Първо, „Love 2” не е “Moon Safari” и не би могъл да бъде – минаха 11 години оттогава. Това си го знаехте, нали?

Второ, „Love 2” е до голяма степен завръщане към корените – светло, мечтателно, „напушено” ембиънт поп електро. Това е само за добро. Някои ще кажат, че това било много ретро днес, но не ги слушайте – какви фенове са те? Музиката не е стара и нова, а добра и… друга.

Именно това е третото – „Love 2” е определено добър Еър албум. Няма много нови идеи, но реализацията на старите е на високо ниво. Има темпо, има душа, има чувство. Има го онзи нереален, романтичен „филм”, чиито саундтрак са Еър с цялата си дикография.

Четвърто, Жан-Беноа Дункел и Никола Годен са еклектици по душа, няма да се лъжем, но „Love 2” се е получил по-цялостен и хомогенен албум. Няма екзотични японски свирки като в предхождащия го „Pocket Symphony” (2007) – тук нещата са по-прости, по-равнички, даже лоу фай на моменти. Но и средното ниво на „Love 2” е забележимо по-високо от джобната им симфония.

А в добрите си моменти Еър са… ех, защо няма повече такива групи! Тази меланхолична и замаяна, но светло позитивна музика е сякаш саундтрак на рая… или резултат от натравяне с твърде много кислород вследствие на хипервентилация. Това беше петото.

Шесто, музиката на французите е ненатоварваща, лека. Ако щете, наречете я и донякъде лековата – малко е измамно, но не е невярно. Дванайсетте парчета лежат/звучат добре на много места, в много часове/настроения и в много дейности, бездейности и безидейности. Да не споменавам за трети път думата саундтрак…

Та ето ви шест сериозни основания този албум да получи сериозната оценка 6 (добър).

Ако пък сте просто фен, възприемате музиката на Еър с една октава реалност по-високо от останалите и настоявате, че албумът е направо много добър (7), аз няма да възразя, ще се присъединя. Така е. Любовта е необяснима за останалите. Трябва да я усетиш сам и тогава ще видиш и онова, което иначе остава невидимо за очите/ушите/сетивата. Точно един французин беше казал, че то е всъщност най-същественото…

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5108376/AIR_-_Love_2_%5B320kbps%5D

David Guetta – One Love

16.09.2009

David_Guetta_-_One_Love_(Official_Album_Cover)

Лейбъл: Astralwerks, EMI

Дата на издаване: 24.08. 2009

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника

Стил: Electro, Vocal House, Euro Disco

Любов, звезди и още нещо

Хитрец е Давид Гета.

Следвайки каноните в бранша, през май и началото на юни цяла дузина световни топ диджеи пуснаха новите си албуми с надеждата те да станат саундтрак на лятото. Вместо това се получи пренасищане на пазара и те се неутрализираха един друг, като дори наистина добрите от тях не успяха да пробият.

Давид Гета предпочете да изчака на макси сингли и пусна своя албум в края на август, когато сезонът отиваше към приключване. В резултат на това след двумесечната лятна суша, когато никой не издава нищо свястно, неговият албум на секундата влезе във всички възможни класации. Маркетингът не е каквото беше…

Не че мястото в класациите гарантира качество на материала. И именно Давид Гета е поредният/последният, който доказва това.

Не че пък той не се е постарал, тъкмо обратното. Само вижте какви звездни гости от суперкласа е поканил.

Да започнем например с Уил Ай Ем от Блек Айд Пийс и с Ни-Йо. Това са точно двама от тези едва трима-четирима привилегировани гении, които Майкъл Джексън приживе бе поканил да запишат предстоящия му нов албум-завръщане. Направо се усеща брилянтната мисъл на Давид Гета: „Което е добро за Майкъл Джексън, е достатъчно добро и за мен”.

Но Гета не спира дотук. Сред неговите гост-вокалисти са още Кели Роулънд, Ейкън, младата надежда Кид Къди, британската сензация Естел, Дърти Саут, прословутия Крис Уилис, и още, и още…

Всяко от 15-те парчета е с претенцията да бъде хит и всяко от тях малко или много заслужава това. Нещо повече, поотделно те звучат съвсем приемливо, даже от добре нагоре. Заедно обаче формират един тооолкова отегчителен, досаден и познато звучащ албум, че чак не е за вярване.

Наистина, французинът не е велик иноватор и в последните години непрекъснато се опитва да се самоповтаря. На този фон новият му албум е дори нещо необичайно ново за него. Но явно – твъъърде закъсняло, след като звучи така предвидимо.

Дискът е тъпкан с първокласни хитове, при това за всеки вкус. За най-масовата аудитория са „When Love Takes Over“, ремиксът на „I Gotta Feeling” на Блек Айд Пийс, парчетата с Крис Уилис. За по-изтънчени вкусове пък са например заглавната „One Love” с брилянтната Естел и химнът „How Soon Is Now” с участието и на колегата Себастиян Ингросо, но спокойно могат да ви харесат и съвсем други неща. Накрая, има и версия от два диска, като вторият съдържа клубни ремикси на материала в първия.

Давид Гета смело и с лекота заличава границите между електро, диско, хаус, поп и дори хип хоп – това не може да не му го признаем. Освен това, „One Love” е и един от най-амбициозните албуми тази година, при това не само в денс жанра. Остава само и да го харесате… но лично аз имам проблем с това. Пък вие – както си решите.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.fulldls.com/torrent-albums-1905954.html

Видео:

 


Oakenfold – Perfecto: Vegas

19.08.2009

oak_

Лейбъл: Thrive

Дата на издаване: 07.07. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Компилации

Стил: Progressive House, Progressive Trance, Electro

Модерност и класика в Лас Вегас

Пол Оукънфолд е сред онези велики майстори на електрониката, които превърнаха компилациите с денс музика в нещо интересно и дори слушаемо. От години обаче чуваме мрънкане, че големият маестро станал твърде комерсиален и позагърбил старите си прогресив корени.

И да е вярно това, въпреки всичко една (коя да е) компилация, направена от Пол Оукънфолд все още носи неговия неповторим почерк и вкус. Онова вълнуващо изживяване, което никой друг не може да ви предложи. Онези парчета или ремикси, които се чудиш откъде ги е изкопал.

А ето че този път маестро Оукънфолд изненадващо ни предлага нещо, което твърдо ще се хареса и на по-старите му почитатели „от онова време”.

„Perfecto: Vegas” е резултат от успешната му резиденция в клуб „Рейн” в комплекса „Палмс” в Лас Вегас. Оукънфолд е започнал кариерата си първо в Америка преди двайсетина години (за онези, които не знаят) и отлично познава тамошната публика. Човек би предположил, че специално за американците DJ-ят ще предложи нещо по-достъпно и по-комерсиално… и донякъде ще сбърка.

Достъпното и познатото се изчерпва с една авангардна версия на „Let The Music Play” на Шанън и с версия на „Sleeping Satellite” (в оригинал на Тасмин Арчър), изпълнена от любимката на Оукънфолд Jan Johnston (как ли точно се произнася името на тази жена?).

За останалото Пол разчита главно на свои хора от лейбъла „Перфекто” като Кенет Томас, Адам Уайт, Бари Джей, Ди Фракшън, Нат Мънди и Робърт Вадни, включени с по 2-3 трака или ремикса.

Първият диск започва доста сдържано и продължава сравнително минималистично, което не подсказва какво следва по-нататък. Основно имаме прогресив хаус, електро и прогресив транс без никакви залитания към комерсиалност. Музиката е приятна за слушане в слушалки или за тихичък фон без да надувате басите.

И ето че към 35-тата минута сдържаната дотук енергия избива в едно ярко и хващащо парче – „Tease” на Ди Фракшън и Кори Крофт, което е на такова ниво, че спокойно би могло да бъде част от шедьовъра „Global Underground 007: New York” (1998). В същото настроение е и следващият трак на Нат Мънди, което води до неудържимото желание да усилиш всичко докрай, да скачаш в ритъм до безкрай и даже да отидеш малко отвъд края като си разбиеш главата от кеф в стената например…

За оживелите краят на първия диск настъпва с още един майсторски прогресив химн на Аутър Сънсет, ремиксиран убийствено от Адам Уайт.

Нищо обаче не може да ви подготви за началото на втория диск. Откриващата „симфония на падналия ангел” на Робърт Вадни е класически, мощен, епичен, пищен прогресив транс от онези, които веееече не прааавят, уви. Можеш да се закълнеш, че сме 1999-та…

Огромната вълна от положителна енергия полека спада в следващите 20 минути (качеството обаче – не!) и после отново опираме в един чутовен, магически вокален трак на Робърт Вадни – „Away From You”. Запомнете това име – Вадни е новата звезда. След още 20 минути безкомпромисно качествени и учудващо старомодни – в добрия смисъл – парчета, миксът приключва пак с негов, при това фирмен трак – „Club Perfecto”. За статистиката – в диска има и два немиксирани бонус трака, които също не са за изпускане.

Когато накрая трябва да теглим чертата, откриваме, че Пол Оукънфолд отново ни е „излъгал”. Сдържан и модерен в първата четвърт на микса, в другите три четвърти той предлага смачкващо първокласни парчета, които са предимно вокални и учудващо добре следват неговия прогресив стил отпреди десетина години. Така той успява хем някак да е модерен, хем да е безогледно комерсиален и да се хареса практически на всички.

Завръщането му – поне за малко – към корените и към звука, който го направи официално номер 1 диджей на планетата, е голяма радост за старите му фенове, пък дори и с риск някои от парчетата да звучат твърде старомодно.

„Perfecto: Vegas” е сигурно стотното поред доказателство, че този човек дава най-доброто от себе си – не само когато си подготвен и го очакваш, но и когато не очакваш да ти предложи кой знае какво.

Оукънфолд вероятно никога повече няма да се изкачи на номер 1 в официалната DJ класация. Но в очите и ушите на обикновените слушатели и фенове той ще си остане Най-големия, Най-обичания, Най-… – завинаги. Някой трябва да му вдигне паметник…

Преди обаче да е заел достойно мястото си до Цар Освободител и Левски, имаме възможност да видим Пол съвсем на живо да подгрява Мадона в София. Оукънфолд на националния стадион – ето ТОВА е шоу, което непременно трябва да се види! За феновете има и бонус – същата вечер DJ-еят ще е в „Ялта”. Ако не сте се усетили, пада се точно срещу 30 август – с други думи, човекът ще празнува 46-ия си рожден ден…

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5028215/Paul.Oakenfold-Perfecto.Vegas-House.2009.

Видео:  Robert Vadney – Club Perfecto

The Crystal Method – Divided By Night

12.08.2009

Cover

Лейбъл: Tiny e Records/Ingrooves

Дата на издаване: 12. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Електроника

Стил: Electronic Rock

Затънали между деня и нощта

Преди десетина години по волята на неизвестен журналист Кристъл Метъд станаха известни като „американските Продиджи”. Постепенно хора, които са по в час с музиката от американските журналисти, уточниха, че всъщност Кристъл Метъд са „американските Кемикъл Брадърс”. Което е доста по-близо до истината – не само са двама, но и в най-добрите си моменти музиката им копираше същата идея на ранните Кемикълс: брутален рок, но с изцяло електронни инструменти. Накрая стана ясно, че Кристъл Метъд май всъщност са „американските Орбитъл”.

Ако това встъпление не ви звучи обнадеждаващо, прави сте. Първо, не е добра идея да те познават като „американските еди кво си” – това показва липса на собствена физиономия. Второ – всяка от посочените дотук британски групи се разви много оттогава, мина през провали и пикове, докато Кристъл Метъд си останаха все на едно и също озадачаващо посредствено ниво. Показателно е, че за 15 години те успяха да издадат едва 3 студийни албума (плюс още 3 миксирани и един саундтрак).

В този смисъл новият им албум е крачка напред. Те още звучат като версия на Орбитъл, но с доста по-свежи аранжименти, повече идеи и огромно количество гости. Промяната е забележима до степен някои фенове да казват „ама това вече не са Кристъл Метъд”. За съжаление, не са прави – това са си същите двама, основателите на дуото Кен Джордън и Скот Къркленд, и това… ами, личи.

Още встъпителната заглавна композиция убива настроението с уморен ритъм, който ако беше още малко по-бавен, щеше да е трип хоп, а не електронен рок. Инструментариумът върху нея не блести нито с нещо ново, нито с нещо запомнящо се.

Последващата „Dirty Thirty” представлява една идея по-жив ритъм с претенции за електро, но всичко отново звучи банално и познато. Поне до момента, когато се появява китарата на Питър Хуук от Ню Ордър и внезапно тракът живва, добива саунд, лице и стил, напомнящ даже не за Ню Ордър, а за Ънкъл.

Истински бисер е третото парче „Drown In The Now”, което е и първият сингъл от албума. Включването на еврейския реге рапър Матисяху – откъде го изкопаха тоя?! – дава страхотен вайб, подкрепен с адекватен и много оригинален аранжимент. „Drown In The Now” е шедьовър, заставащ сред най-добрите постижения в цялата кариера на Кристъл Метъд.

Следващото „Kling To The Wreckage” също е живичък трак, който по би прилягал на… отново Ню Ордър, ако не изненадваше с женски вокали, които някак не се връзват с общото звучене.

Другите две инструментални композиции освен заглавната като цяло повтарят нейното ниво – нелоши, но незабележителни с нищо. В останалите парчета Кристъл Метъд следват рецептата на Лефтфийлд за гост вокални участия. Американците обаче нямат нито тяхното чувство за мярка, нито гениалната им виртуозност в изработването на рифове и аранжименти. В резултат на това албумът става доста вокален (особено неудачни са женските вокали – в тези моменти феновете наистина имат основание да питат това Кристъл Метъд ли са или някакви начинаещи поп звездички), объркващо разпокъсан като настроения и внушения, нехомогенен в композиционно отношение и доста посредствен като качество.

Последното парче в албума – „Falling Hard” (повече заслужаващо да се нарича примерно „Failing Hard”) демонстрира ярко най-големият провал в цялата кариера на Кристъл Метъд. А именно – звукът. Скандинавски меките, отнесени женски вокали а ла Ройксоп би трябвало да контрастират с тежкия дръм енд бейс ритъм, но не контрастират, защото такъв ритъм… просто няма, въпреки обещанието за това в началото. Липсва контрапункт, липсва за какво да се хване ухото и парчето тихо умира в бавна досада.

Ще дам примери. Сетете се за който искате класически трак на Продиджи. Басът там без изключение удря и тряска жестоко – ако сте с добра система и не внимавате, може да ви откъсне главата. Няма компромиси, няма ебавки – всичко е на границата на издръжливостта, че и отвъд нея. А при Кристъл Метъд басът е нещо меко, лигаво и пердерастки умилкващо се някъде в дъното на целия аранжимент.

Същото е с ударните. Изберете почти коя да е електронна група – дръм ритъмът е най-малкото нагло подчертан като саунд. Не и при Кристъл Метъд – тук той често почти не се чува от останалите инструменти. Е как искате да правите какъвто и да е вид рок, още повече електронен, без ритъм секция?! Но това не е всичко.

Кристъл Метъд използват доста абразивни звуци, но в тях липсва атаката, казано музикантски. С други думи, звучат меко, а не агресивно. Динамиката на целия саунд пък е отчайваща, аматьорска – характерно за цялото им творчество е, че всичко звучи равно като ниво, еднакво, омазано. Поне от 15 години насам това изобщо не е характерно за електронните инструменти и групи – има хиляди видове компресори, експандери, върчуалайзъри и други джаджи, които „съживяват” звука и струват буквално жълти стотинки. Има и скъпи мастеринг студия, където пък правят с него истински чудеса. Това обаче по никакъв начин не личи при Кристъл Метъд.

Крайният резултат от този срамно аматьорски подход към саунда е тъжен – дори когато аранжиментите са добри и идейни, всичко (с малки изключения) звучи немощно, банално, посредствено. Именно това води до факта, че „Divided By Night”, който е най-иновативният и може би най-добрият албум в цялата дискография на Кристъл Метъд, едновременно е един от най-слабите албуми на известни музиканти напоследък според музикалната критика по света.

За съжаление, нямам как да възразя на това шизофренично определение. Истината е някъде там… но на ваше място за нищо на света не бих пропуснал редкия шанс да ги видим и чуем на „Спирит Ъф Бургас”.

Оценка: 3 от 10 – посредствен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/88990553/crystal+method?tab=summary

Видео:

Бalkansky – Кукер

08.07.2009

CD_BALKANSKYcover

Лейбъл: Кукер музика

Дата на издаване: 25.03.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Електроника, Уърлд

Стил: Dub Step, Drum & Bass, Ethno, Ambient

От тъмната страна на зората


Балкански са Иван Шопов, по–известен като Куух и Иво Христов, по-известен като Иво Христов. Първият е стремително напредващ дръм енд бейс DJ и автор на музика, гравитиращ около движението HMSU. Вторият е известен дизайнер и собственик на бутиковия лейбъл за нестандартна музика „Кукер Музика”, който наскоро чукна 10 години.

„Кукер” е уникален арт проект – уникален като концепция, като замисъл, като звук, като визия и изпълнение. Не са му чужди дълбокият подтекст и слоеве от философски, културни и арт значения, но ние тук ще се ограничим предимно с разглеждането му от музикална гледна точка.

Авторите видимо са търсили синтез между модерната електроника – дръм енд бейс най-общо казано – и фолклорната музикална традиция на кукерите, представена както от автентични записи и звуци, така и от нарочно композирана, аранжирана и записана за целта музика.

В последното те са открили почти трети свой член в лицето на Теодосий Спасов, който се включва изключително умело и впечатляващо в половината от композициите. Честно казано, колкото и добре да го познаваме, участието му тук е забележително с интелекта, майсторството и адекватността си. А изпълнението му на тромпет (!) в мрачния ембиънт „На разсъмване” е направо истински бисер за ценителите.

Всеядността на дръм енд бейса към всякакъв вид уърлд музика е добре известна и експлоатирана масово по света. Балкански обаче са избрали една по-модерна негова разновидност – дъб степ. Този оголен и минимализиран дръм енд бейс ритъм придава на проекта силно IDM звучене, което в случая не е добър избор. От една страна, за IDM аранжиментите в повечето случаи са твърде постни и минималистични. От друга, за дръм енд бейс не са достатъчно комерсиални/атрактивни. Не на последно място, авторите сякаш умишлено са бягали от атмосферичния ембиънт, но именно там, където той е успял да се запази, нещата звучат учудващо свежо и добре.

Тъкмо тази разнопосочност на албума го кара да звучи нехомогенно, сякаш отделните парчета са части от някакви различни проекти. Ако „Кукер” беше с 10-15 минути по-къс, щеше да е чудно малко EP с ясна стилова и жанрова физономия. Ако пък беше 10-15 минути по-дълъг, щеше да е приличен албум с все някаква – каква да е – явно открояваща се тенденция. В моментния си асортимент и количество обаче той не е нито едно от двете и звучи по-скоро като амбициозен, но изцяло експериментален арт проект.

Голямото разочарование на албума обаче е традиционната за българските музиканти еклектика между фолклор и модерен звук. На места се е получила някаква синергия (поне донякъде), имаме и успешни примери, но повечето композиции са бездна между едното и другото. Традиция и модерност са два различни свята и с просто ухо се чува, че поне в тези парчета те си остават несъвместими една с друга.

Вторият голям минус на Балкански е (чисто музикално) композицията на траковете. В това отношение половината от тях биха получили чиста двойка от професорите в консерваторията – и с основание. Вивалди, Бах и Моцарт никак не биха харесали тази композиция, но не само те – и именно това е проблемът. И уговорката, че това не е класика или поп музика, а IDM и прочее, не минава – Афекс Туин определено би получил отличен за композиция при същите професори, та допускам, че дори би им обяснил и някои нови за тях неща.

Отделно от чистата музика, „Кукер“ е албум, който буди искрено възхищение с безкомромисния си арт. Иво Христов наистина е гаранция за качество, но този албум просто вдига в това отношение летвата много високо. Като започнем от концептуалния замисъл и изпълнение, като минем през лимитид едишъна и специалната диджипак опаковка и завършим с изключителния клип на едно от силните парчета в албума, „Кукер“ е много, много пипнат и силен проект.

В крайна сметка Балкански ни дават един интересен и амбициозен албум, български опит да се вместим в световната култура. Иска ни се този албум да беше по-комерсиален и комуникативен, но той е повече експериментален, психеделичен и арт.

Което не е непременно лошо. Просто му слага етикета „за ценители” и го праща на съответната лавичка във фонотеката на съответните хора.
Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Още инфоwww.balkansky.bg

Автор: Ники Русиновски

Видео

VA – GU Mixed: 4 Global Underground

11.06.2009

51wRNIlIEkL._SS400_

Лейбъл: Global Underground

Дата на издаване: 25.05.2009

Формат: 3 CD

Жанр: Електроника, Денс, Компилации

Стил: Progressive House, Tech House, Deep House, Electro

(Progressive) Rhythm Is A Dancer

„Глобъл Ъндърграунд” е сред онези не повече от пет имена на лейбъли, които абсолютно всеки фен на клубната музика може да назове без запъване и от сън да го вдигнеш.

„Mixed” пък е една от по-новите им поредици – стартирала през 2007 г. – с все още неясен акцент, ако не броим иронията, че досега всеки от дисковете в серията задължително беше издаван и в немиксиран вариант…

„Mixed 4” този път идва в 3 диска и с отбелязан акцент „най-доброто наведнъж и в микс”. Това вече спестява изненадата от това, че първото парче е повече от добре познатото „Music Matters” на Фейтлес. Пампинг хаус ремиксът на Марк Найт обаче дава друго измерение на понятието „влудяващ ритъм”, така че изненадата е кратка. Продълженията в лицето на Крис Лейк и Фънкадженда допълнително поставят нещата на правилните им места.

Приятната изненада е присъствието – за първи път, доколкото съм осведомен – на българско име в компилация на „Глобъл Ъндърграунд”. Стан Колев е най-успелият световен DJ от БГ произход, доста добре познат сред почитателите на прогресив звука по света и у нас. Иначе човекът все пак от близо 20 години живее и работи в Маями.

Включеното тук негово парче „Mesmerizing” е с подчертано прогресив хаус звучене и (без да изпадаме в кух патриточен патос) е сред най-ярко впечатляващите тракове в първата част заедно с такава тупалка като „Lets Go To The Rave” на Стив Мак и прогресив електро транса на Томкрафт „Let It Bleed”. Накрая Ерик Приц забива на 76-минутния диск пирон, голям като нефтена сонда с психеделичния си ню ейдж ремикс на „People” на Себастиан Леджър, което, ъъъ пък само по себе си е ремикс на Мерилин Менсън, ако не знаете. И става една…

Вторият диск – изненада! отново!! – започва с такова емблематично хардкор име, че пак се чудиш да не си объркал лейбъла. DJ Хел обаче в случая е деликатен и „лайт” като кратък пролетен дъждец – ако специално не му обърнеш внимание, може и да го пропуснеш. Той обаче дава добро интро към втората, „тъмната страна на силата”, където вилнеят шайка именити главорези – Дарън Емерсън, Фъкадженда, Джим Ривърс, Себастиан Ингросо, Дизи Раскал, Калвин Харис, Дърти Вегас, Гай Борато, новите звезди Джапаниз Попстарс… за да споменем поне някои

Ако първият диск е по-ориентиран към онова, което се харесва на дансинга в момента, с повече електро хаус и тек хаус акценти, то вторият е една идея по-дарк и по-прогресив. Разделението обаче е толкова условно, че ако се замисля, мога да кажа и точно обратното…

Третият диск обаче е твърдо посветен на класиките в жанра. Селекцията обаче е доста специфична – има както по-нови неща, така и „Energy Flash” на Джоуи Белтрам примерно. Имена тук няма да споменаваме. Доволни обаче ще останете…

След стотици и стотици изслушани компилации през годините човек обаче не престава да се чуди как така някои винаги, ама винаги са по-добри от другите. Точно „Глобъл Ъндърграунд” са винаги не само сред по-добрите, но и сред най-добрите. „GU Mixed 4” не прави изключение от това правило.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4919783/VA.-.Global.Underground.GU.Mixed.4.3CDs.(2009).

Автор: Ники Русиновски

Видео: Sébastien Léger  – The People

Видео: Sébastien Léger  – The People (Eric Prydz remix) – played by Orkidea @ Redrum Helsinki 2009.03.21

Pet Shop Boys – Yes

29.05.2009

318iYcLsm9L._SS500_

Лейбъл: Parlophone

Дата на издаване: 23.03.2009

Формат: CD

Жанр:  Електроника, Поп, Денс

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Pop

Да! Да! и Да!, макар че те не са трио, а дуо

Около връчената им на тазгодишните награди „Брит’с” статуетка за изключителен принос в музиката, единият от двамата Пет Шоп Бойс коментира, че се чувстват леко неудобно, понеже това е награда, която би трябвало да отиде при Депеш Мод, от които те например са се учили. Прав е. Но ако оставим фалшивата скромност настрана, никой друг не заслужава повече тази награда от самите Нийл Тенънт и Крис Лоу.

Ако си поне над 30, сигурно можеш да си спомниш живота си по хитовете им – когато излезе това парче бях еди къде си и правех еди какво си. За целта не е задължително дори да си им бил фен, достатъчно е просто да си следял музиката сравнително отблизо. Пък и колко ли точно фена имат Пет Шоп Бойс с лигавите си, еднотипни и гейски синти поп парчета? (For the record – много, ужасно много: над 70 милиона продадени албума. И повечето от въпросните им фенове са си съвсем хетеросексуални. Пише го в Уикипедия, да.)

За последните 25 години тези двамата обаче превърнаха поп музиката в изкуство от много висока класа. Пребориха стотици клишета, направиха десетки златни хитове, направиха незабравими колаборации с други артисти, изпяха едни от най-добрите текстове в цялата история на модерната музика, поставиха мюзикъл, написаха музика към класическия ням филм на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин” и я изсвириха на живо и безплатно под огромни видеоекрани с филма на Трафалгар Скуер в Лондон под проливен дъжд и пред няколко десетки хиляди зрители и още, и още, и още толкова много!…

Крис и Нийл са вече над 50-те, затова още по-учудващото е че видимо преживяват творчески подем. Последният им студиен албум „Fundamental” (2006) бе посрещнат донякъде критично заради острите си политически и социални послания. Истината обаче е, че той съдържаше твърде разнообразна музика, за да бъде възприета тя наведнъж и едновременно, а и отделните парчета силно варираха като стойност. Това го превърна в един от най-подценените им албуми изобщо.

На този фон новият „Yes” е голям успех за дуото. Първо, изключително влиятелната награда „Брит” за цялостен принос и трите номинации за „Грами”, които в крайна сметка им донесе „Fundamental” (2006), омекотоха мнението на критиката и дори най-големите им критици днес ги хвалят.

Второ, двамата изненадващо наеха за съпродуценти модните в момента поп законодатели Ксеномениа, работили с Гърлс Алауд, Шугърбейбс, Сент Етиен. Резултатът е, че всички днес казват: „Е, най-после Пет Шоп Бойс звучат съвременно”.

И накрая третото – самата музика. С ръка на сърцето можем да заявим, че „Yes” е много по-хомогенен албум от „Fundamental”. От началото до края нивото е много високо.

Стартовото парче „Love Etc.” е лирично електро с убийствен текст – грабващ, масивен хит, типично по петшопбойовски, въпреки леко различния звук. То е едно от трите, в което Ксеномениа са и съкомпозитори. В другите парчета, продуцирани от тях, участието им е по-малко забележимо, макар и осезаемо. „Love Etc.” обаче е удар в десетката и като музика, и с позитивните си („I believe that we can achieve the love that we need / I believe, call me naive, but love is for free”), но така саркастично цинични строфи („Don’t have to be beautiful but it helps”).

„All Over The World” продължава с фанфарно начало и умерен танцов синти поп звук. Ако не се заслушате внимателно, това си е отново як, леко помпозен хит. Ако пък се заслушате – с изненада чувате Чайковски (прилежно упоменат като съкомпозитор) и поприкрит, но ясно различим бангра бийт! Поне аз не познавам друга група, която да прави толкова елементарна, хитова музика, вплитайки в нея такава чудовищна музикална култура – от класическа романтика до пакистански фолклорни ритми – и да получава толкова добър и лесно смилаем за средния слушател резултат.

„Beautiful People” е ретро намигване в стил „Being Borring”. Зад непретенциозния звук отново се крие какво ли не – сериозна доза поетичен сарказъм, китарата на Джони Мар (екс Дъ Смитс) и класическият оркестър на „Аби Роуд”, който прави брилянтен естетски финал на парчето, напомнящ за бароковите експериментите във „Fundamental”.

„Did You See Me Coming?” е вторият сингъл от албума. Отново типичен Пет Шоб Бойс гига хит. Перфектна, лека, запомняща се, лееща се сама, грабваща мелодия, съчетана с другия чудесен текст в албума. Няма по-заразен позитивизъм от този на Тенънт и Лоу, когато те ти казват, че любовта те чака тук и сега, на минута разстояние.

Няма и по-болезнени и по-уязвими строфи от техните, когато трябва да те предупредят, че любовта може да бъде и катастрофа, трагедия („Vulnerable”, „King Of Rome”). Към тази група можете да включите донякъде и „Pandemonium” и „The Way It Used To Be”. Останалите парчета са твърдо към хитовите химни.

Грандиозният финал с „Legacy” напомня повече „Fundamental” като форма и аранжимент, но стои добре към „Yes” като съдържание и ниво. Куплетите на френски и три четвърти ритъмът по средата на парчето служат само за да ви напомнят за пореден път, че това не средният албум на една средна поп или денс група.

И той наистина не е. „Yes” е един от по-добрите албуми на една невероятно интелигентна група в своята ярка творческа зрялост. И, да, накрая ми се откъсна от сърцето – по-добър е даже от „Fundamental” (2006). Повече няма какво да говорим.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: (2CD Special Edition) http://thepiratebay.org/torrent/4794897/Pet_Shop_Boys.Yes%5B2009%5D%5BSpecial_Edition%5D2CD.MP3.VBR.NeRoZ

Автор: Ники Русиновски

Видео:

ATB – Future Memories

13.05.2009

atb_fm

Лейбъл: Kontor Records

Дата на издаване: 01.05.2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Поп

Стил: Trance, Dream House, Ambient

„Пак ще се срещнем след 10 години…“

Андре Танебергер, по-известен с ника си Ей Ти Би, беше номер едно преди точно 10 години. Тогава легендарният днес трак “9PM… ‘Till I Come” отвори цяла нова звукова ниша за почитателите на прогресив звука.

Андре се задържа за кратко на върха на вълната с още няколко сполучливи парчета и полека премина към мелодичен комерсиален транс. Последното му донесе малка, но вярна аудитория, както и пренебрежението на повечето сериозни фенове. Въпреки опитите му чат-пат да разнообрази звученето, Ей Ти Би за години напред затъна в банални композиции, лишени както от оригиналност, така и от талант. Досега.

Новият му албум „Future Memories” е забележителен скок напред. Първият диск съдържа наглед обичайния вокален „радио френдли” транс, но качеството на мелодиите и аранжиментите е на коренно друго ниво. Няма и помен от скука, шаблони и лигавите, незапомнящи се парчета, които толкова дразнят в модерния транс. Вместо това имаме много приятно звучащи и свежи дрийм хаус и лайт транс тракове, пълни с емоция и с онова необяснимо усещане, заради което почитателите на тази музика упорито не се отказват от нея.

Четиринайсетте трака са пределно разнообразни като ритмика. Истинска изненада е, че 2-3 от тях минават дори 160 BPM – необичайно за транса и дори за техното темпо, по-характерно за хардкор и дръм енд бейс. Стилът обаче си остава закован до безупречност, което ни кара да мислим, че немецът отново е успял да измисли нова ниша за любимата си музика.

Да се прави пълноценен денс албум, който да става за слушане, е само по себе си трудно. Да се направи пък пълноценен транс албум с авторска музика е задача, над която вече поне десетина години се потят всички най-добри в бранша и успешните примери въпреки това едва ли са повече от пет.

Огромната изненада идва от факта, че „Future Memories” не само с лекота се нарежда в тази петорка, но и имаме всички основания да твърдим, че най-вероятно би трябвало да заеме първото място в нея!

Истинската причина за това е не само фактът, че сред 14-те парчета от първия диск просто няма „пълнеж”, но и съдържанието на втория, „бонус” диск.

Той предлага още 12 заглавия, но в стил ембиънт. Тук имаме още по-сериозно разнообразие от ритми, настроения и звукови патерни – от нови теми и пълноценни песни като „Behind” до ремикси на хитове като „Missing” на Евритинг Бът Дъ Гърл, завършени инструментални композиции и отделни плаващи в пространството звукови теми, понякога съединени от традиционни за жанра шумови ефекти.

В тази атмосферична музика отново няма нищо претенциозно, нито шаблонно – тъкмо обратното. Всичко е простичко, тече леко, страхотно свежо и емоционално, разпускащо и упойващо едновременно. Ембиънт дискът обаче е толкова добър, че дори разгледан самостоятелно, с лекота удря в земята по-сериозни конкуренти като например последния двоен проект на Шилер или почти всяко заглавие от дискографията на Енигма. Комбинацията от двата диска пък дава вече усещането за чисто съвършенство – като ден и нощ, като черно и бяло, като минало и бъдеще, застинали в едно будистко „тук и сега завинаги”.

За финал може да се каже, че „Future Memories” на Ей Ти Би е не просто събитие в транс музиката, а направо сензация и напълно заслужено бе посрещнат от феновете с неистов възторг. Въпреки привидно достъпната си и лека музика, двойният диск заслужава и вниманието на сериозните меломани.

Да му се не надяваш на този Андре Танебергер, ей!

Оценка: 8 от 10– страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4874014/ATB_-_Future_Memories

Ники Русиновски