Posts Tagged ‘Метъл’

Ozzy Osbourne – Scream

17.08.2010

Лейбъл: Epic

Дата на издаване: 11.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Hard Rock, Heavy Metal, Industrial

Батман се завръща! „Scream“ – прилеповата песен на бащицата Ози

На 61 години Ози Осбърн е култова музикална фигура с мултиплатинени продажби и сума ти награди, която е вдъхновяващ пример за няколко поколения музиканти. Основната причина за всичко това е, че той е първата гласова емблема на хардрок/хеви метъл легендите Блек Сабат. Не е за подценяване и соловата му кариера от 80-те години до днес, дала тласък на хеви метъл жанра с очароваща музика и скандални изцепки (в които можем да включим и ТВ-риалити шоуто му „The Osbournes” 2002 – 2005) из Америка.

През 2010-та титанът се представя солово с извънредно добрата си десета студийна работа. За „Scream“ направо може да се каже, че е един вид лебедовата песен на Ози Осбърн. Нали се сещате – лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят.

В нашия случай обаче Ози никога не е мълчал през живота си, а и не показва силни признаци за умирачка, защото той все пак е нещо като безсмъртен (вече е истинско чудо на медицината, колко пиене и дрога е преработил…). И да, в песните му има повече мъка, отколкото щастие, но – има. Заради творчеството му пък го наричат не без основание „Принцът на мрака“ и една от причините за световната му пост-Блек Сабат известност е, че обичал да хапва живи прилепи в началото на соловата си кариера …

Какви са най-важните разлики и отлики на „Scream“ спрямо предходната Ози дискография:

А) В групата на мистър Джон Майкъл Осбърн има НОВ китарист. Нов китарист = нова енергия! Гръцкият китарен злодей Гъс Джи е известен отдавна на хеви метъл братството със собствената си пауър метъл банда Файъруинд и разните си прояви с банди като Мистик Профъси, Найтрейдж, Дрийм Ивъл, Арк Енеми. Той заменя най-дълго задържалия се и емблематичен китарист на Ози – Зак Уайлд (1987 – 2009).

Тази смяна, осъществена преди самите записи, е просто задължителна за времето и препокриващото се китарно и цялостно звучене на групата на Ози и паралелната собствена банда на Уайлд – Блек Лейбъл Съсайъти.

Наистина е трудно да се замени напълно характерното китарно звучене на Зак, но и това ще стане след време. Засега гостувалият на два пъти в България (с Файъруинд) Гъс Джи пълни новия диск с мелодични и къдрави сола, пауър метъл рифове и позната китарна постановка – най-малкото, защото китарните му партии (а и всичко останало по албума) са предварително написани от Ози и продуцента Кевин Чурко в домашното студио на роквеличието „The Bunker” в Ел Ей.

Б) Продуцентът. Както и предходния студиен албум на Ози – „Black Rain“ (2007) – продуцент е Кевин Чурко, а Ози е съпродуцент. Кевин е канадец – музикант, звукоинженер, композитор и продуцент, най-известен чрез работата си тъкмо с Ози, но има активи с добре познати имена като Шаная Туейн, Слаш, Ринго Стар. А-а, оказва се, че има и номинация за „продуцент на годината 2010″ заради работата си с групата на своя син – Модърн Сайънс и техния едноименен албум!

В) Звученето. То е плод на копулирането на звуците от „новото време“ (алтърнатив рок и метъл, индъстриъл, готик…) с досегашната соло дискография на вокалната икона. Може да се каже, че налице имаме модерен интензитет от леко тегавия „Down to Earth“ (2001) и индустриални темпа и елементи от уморено звучащата предна работа на Ози „Black Rain“ (2007) плюс някои запазени марки на Ози от 80-те (китарни арпежи, чисто пиано навлизане) и чувствени, но не силни частици от 90-ския му комерсиализъм.

А ако на това отгоре добавим увлекателна хорър атмосфера и неизменната мрачна романтика, която винаги блика от извадените на ултрапреден план гласови данни на Ози Осбърн и хоп – роден е албум като слънце! Който хем ще е интересен на най-младата част от публиката, хем ще придърпа пословичния интерес на огромната дай-хард фенска маса на тандема Ози + Блек Сабат.

Усеща се, че Кевин Чурко е озаптен в наблягането и прокарването на индъстриъл звуци в новия Ози материал. Кой има нужда от един нов и същевременно стар вариант на Роб Зомби – не че двама от хората му не блъскат настоящия ритъм на бащицата Ози!…

Просто „принцът на мрака“ все още си действа като един извънвремеви пълководец на рока и забавлението, тържествуващ над едрата маса рок звезди и редови мейнстрийм тълпи. Като се подпира на старата и сигурна тежка про Блек Сабат-ска рифовка и дори на яката про трашова интензивност още от самото начало на диска. Но за това по-късно.

Г) Нов барабанист = пълна лудница. За другото ново лице на бенда на Ози – Томи Клуфетос може да се каже, че е като събирателен образ на всички досегашни ударници на татко Ози: от първия му – Лий Кърслейк (Юрая Хийп) до предходния Майк Бордин (Фейт Ноу Мор)! Пичът е невероятен майстор на брейковете, пълни здраво парчетата и удря с характер и чувства, като между другото идва от редиците на Роб Зомби, но е свирил и с бандите на Тед Наджънт и Алис Купър.

Старите и добре познати страни на дядко Ози също са тук:

А) Хитово засилен материал, намирисващ на потенциална бъдеща класика.

Хм-м, не може да кажем, че тук е тъпкано или пък прелива от първостепенни и класически вече хитове, с които може да се похвали всеки по-стар Ози албум от последните две декади време: „No More Tears“ (1991) с „Mr. Tinkertrain“, едноименното, „Mama, I’m Coming Home“; „Ozzmosis“ (1995) с „Perry Mason“ и „I Just Want You“; дори още се колебаем дали да включим и „Down to Earth“ (2001) с откриващото „Gets Me Through“ в тази семпла подредба на силни класики…

Но-о, има няколко силни кандидата в „Scream“ (чието първоначално заглавие – „Soul Sucka“ не се е харесало на изпитаните фенове…), от които да ни настръхват кожите и да бъдат въртени и след година време по специализираните ефирни канали.

Впрочем, изберете сами:

Началният парчак е „Let It Die“ и се заиграва в едно доста дългичко времетраене от 6:05. Авторите Осбърн-Чурко-Адам Уейкмън (клавирист в албума и син на Рий Уейкмън от Йес) са заложили на леко странното и алтернативно, но и твърдорежещо начало с чудна прогресарска китара. След това бързо навлизане, се показва една богата аранжировка с няколко смени на скоростта, на чийто фон Ози-то се изявява само както си знае. Дори първите му дума са: „I’m a rock star“! Може да се каже, че сякаш тук имаме неуравновесено смесени първите му солови дела с днешното рок състояние. По някое време настъпва и бурна метълджийска сеч със свистящи китари.

Под номер две е първият сингъл от новия албум: „Let Me Hear You Scream“ (3:25 минути). Звучи нелошо заради познатите Ози-бразди, с хитовите си и дразнещо привличащи вокални линии. Има глем/хеви рок ритъм и пискливи, запълващи всяка дупка китари. Първосигнален хит е, но не радва достатъчно истинското фенско сърце.

„Soul Sucker“ е тежко падащо, осъвременено металическо парче, което хем е с потенциала на хитсингъл, хем може да се разглежда като обичаен албумен пълнеж със зъл южняшки китарен пасаж (заради което може да се приеме за отпаднал материал на старото острие Зак Уайлд!), преливащ в едно типично индустриално набиване, достигащо в кулминацията си до стабилна траш-стоманена стена. Не напразно с неговото име Ози е искал да кръсти новия си албум, но допитването сред феновете го отрезвява от тази идея.

Четвърти в новия албумен списък на Ози е „Life Won’t Wait“. Чудесна песен – пътуване към обичайната пауър Ози баладка, тип „Мамо, завръщам се у дома!“, обзаведена с по-здрави и правещи впечатления украси – на моменти ритъм секцията просто ще отнесе всичко по пътя си… Редуващите се акустик моменти радват още повече, а текстът в общи линии ни кара да не си пропиляваме времето.

Чудесно и много разнообразно парче музика е „Diggin’ Me Down“. За шест минути време се преминава от баладично настроение с арпежи и пиано намеса в типичната материя от предните два албума на Ози с китарните номера на Зак Уайлд. Понякога вокалите звучат като тройно нанесени, а в сърдечни моменти култовият гласец разчувства костите с въпросите си към Джийзъс Крайст („Where are You father, why don`t You save us?“). Дори и въпреки тежките си части, „Diggin’ Me Down“ ще се възприеме като комерсиално и здраво парче музика.

„Crucify“ е от странните и модерни мелези на нашето време. Държи се странно провлачено, снабдено е с дребни хитрини, но и навлиза в познатите Ози канони. Чертите на алтернативната балада се загубват от темпото и китарно пилещите контури. Текстът визира лъжливите политици, а цялата песенна картина те кара да припяваш и ритмуваш в помощ на рехавата спрямо предните парчета звукова стена.

Друг модерен парчак с раздвояващо мнение е „Fearless“. Притежава южняшки нотки на влизане (ех, този Зак Уайлд!), звучи си през цялото време прекалено модерно, психарски и страховито дори заради задължителната раздяла с тежкото минало: „I’d rather die on my feet than live a life on my knees“. Има и една коренна рок ен рол Ози-жилка от началото на 80-те (ала “Flying High Again” примерно) и духа на евентуално добрите стадионни реакции. По-изчистената китарна игра се отчита и с добри солажи.

Под номер 8 е чаровната пауър балада „Time“ (5:31 минути). Тя действа много приятно с вокалните топлини от гласа на татко Ози, нежните китари и клавиши, и ще има доста радио въртене насам-натам. Може да се разглежда като достойна смяна, заедно с „Dreamer“ (2001), на силни баладик Ози класики като „Goodbye to Romance“ (1980) и „Road to Nowhere“ (1991).

Парче пълнеж е „I Want It More“ въпреки интересната си структура: стабилно южняшко рок настроение, бодро парадиращо темпо, фокусни напомняния за началото на 90-те години плюс облитаща хорър атмосфера. Забележителна китарна работа на нашия съсед Гъс Джи.

Друг интересен и много качествен трак с провокативна лирика е „Latimer’s Mercy“. То е написано по действителен случай за един канадски фермер, принуден от съдбата да се превърне в баща-убиец на собствената си дъщеря. Откроена ритъм сеция, набиваща здравина, индъстриъл нотки, зарибяващи вокали, акумулирана сумрачно-приятелска атмосферата и обстановка ала „Ozzmosis“ (1995).

Краят на този албум е красивата едноминутна клавирна чувственост на „I Love You All“, която е по-скоро посвещение към почитателите, отколкото отделна песен.

Б) Текстове.

Лириките на Ози дълбаят предимно в традиционните мрачни теми като лошите страни на религията (“Crucify”, “Diggin’ Me Down”), духовността (“Life Won’t Wait”, “Time”), поправяне на грешките от старите дни („Fearless“).

В) Вокалите. Както винаги те се по-експонирани, извадени на преден план, замазани леко и машинно подпряни.

Г) Басистът. Роб „Бласко“ Никълсън е деен от началото на 80-те с откачените кросоувър трашъри Криптик Слоутър. В края на 90-те оказва 9 годишно съдействие в соло кариерата на Роб Зомби. От 2003 г. заема мястото на басиста Робърт Трухильо (днес в Металика) в групата на Ози, участник в „Black Rain“ (2007).

Д) Клавиристът. Адам Уейкмън е син на Рик Уейкмън, кийбордистът на прогресив гениите Йес. Работил и работи с Блек Сабат, с баща си – имат цели 6 албума под името Уейкмън Уит Уейкмън, Ани Летъкс, Виктория Бекъм… В „Scream„, 5 (или 6 – според различните източници) от новите песни на Ози са композирани с негова помощ.

В заключение:

„Scream“ – съвременно звучащият и богато напластен нов албум на Ози, налага сигурни реминисценции към огромния му музикален каталог в съпровод на водещите, различни и модерни рок звуци.

За силното въздействие на албума спомага и забележимата китарна игра на новия китарист Гъс Джи, която на моменти си е доста напомняща и типично звучаща за бившето китарно острие на Ози – Зак Уайлд.

Всичките десет песни в „Scream“ са свежо звучащи, изработени извън праволинейна формула и са приятелски настроени към модерния ефир. Малко е несигурно дали ще зарадват целокупното братство от последователи на Ози… Но поне тези, които безрезервно му вярват, ще намерят своята истина в прилеповата песен на бащицата – „Scream„!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5635216/Ozzy_Osbourne_-_Scream_CDRip_2010_%5BCov_CD%5D%5BBubanee%5D

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Advertisements

Indica – A Way Away

18.07.2010

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 25.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Поп

Стил: Pop Rock, Dark Pop, Alternative Rock

На дълъг път с новите кралици на поп-рока

Чаровните финландски дами, воглаве със своя продуцент Туомас Холопайнен (клавирист и лидер на финландските метъл звезди Найтуиш) атакуват огромния мейнстрийм пазар с първия си англоезичен диск „A Way Away„. Този пети студиен албум на петте симпатични дами от Финландия е един вид „най-доброто“ от досегашната им музикална история, изпята на финландски.

Само за протокола и най-мързеливите читатели – под името Индика (латинското име за Индия!) се водят 6 артисти и групи: сайтранс проект; аржентинска електронна рок банда; извратени метъл англичани; стоунър рок шотландци и калифорнийски траш метъли. В нашият случай Индика е името на поп-рок група от Финландия, изцяло съставена от жени.

Е, в годината на основаването си – 2001-а, може да са били и девойки, но същественото в случая е, че водещото дуо: певицата-мултиинструменталистка Йохана Саломаа и басистката Хейни свирят заедно още от детските си години. През 2003 групата е взета под крилото на Sony BMG, с които работи до преди година-две. Дебютът на Индика „Ikuinen Virta“ (разбирай, „Вечният поток“) излиза през 2004 и впоследствие достига платинен статус, други два техни албума са със „златно“ покритие.

До 2010 те са издавани само във Финландия и пеят само на родния си език вдъхновени от природата лирики, които носят усещане за филмово озвучаване, мистичност и типична финландска меланхолия.

„A Way Away“ е прилежно изпипан и музикално очарователен не само заради поп-рок смесицата от симфонични, готически и саундтракови съставки. За някои хора това музикално състояние може да се счита за алтернативен рок и, ако им вярваме, трябва да добавим, че това е силна част от върха на днешния алтернативен (женски) рок. Други разбирачи се осланят на тяхното, на Индика, минало и ги етикетират като „mystic romantic pop/rock“. Което се връзва още по-добре сега, в днешно време.

Почти забравете, ако изобщо сте слушали, предходната аудио благина на квинтета финландски дами „Valoissa“ (2008), който също бе продуциран от Холопайнен. Днес вече е почти на изчезване онази блага, лайт версия на Найтуиш (с 2-3 изключения в новия диск), успешно украсена с чаровно готик ароматизиране и напевните фински слова.

Индика са се запътили силно към финансово стабилните територии, които се водят запазени за комерсиални диви като Сара Брайтман и надъхани женки като Дъ Корс. И това – независимо, че финландките притежават по нещо от „магията“ на певици-инди икони като Кейт Буш и Лорийна МакКенит. Не че нямат и добре разредена блудкава смес, с която да избудалкат и фенбазата на Бритни Спиърс или Лейди Га Га, на шега казано, но „In Passing“ и „Scissor, Paper, Rock“ са точно такива влизащи блудкаво разредени смески.

Що се касае до новите издатели на Индика, Nuclear Blast, явно заклетите метъл активисти също търсят нови територии за покоряване – въпреки и заради световната криза. А активен арсенал в който има симпатични жени с автентично фолк рок минало, подпомагани от метален гуру и куп други специалисти не е за подценяване.

За атаката на този лейбъл към нови владения може да споменем, че промотиране на новия албум „A Way Away“ е направено на живо в Берлин на 5 май 2010 пред 300 отбрани журналисти в елитен клуб…

Нещо по трасето „A Way Away“ обаче се губи – най-вече във вокално отношение, където разбираемите английски думи стоят някак си студени, далечни… Загубен е старият неразбираем, фински чаромат; липсва усещането, че Индика са твоята домашна банда; дори тяхната прогресия изглежда като някакво предателство!…

От друга страна, риторично казано, кой масов слушател ще тръгне да си превежда текста на „Ikuinen Virta“ – заглавното парче от дебюта на мацките от 2004 година?! Друго си е да припяваш на „новото“ им гъвкаво и притегателно парче „Scissor, Paper, Rock“…

В този ред на мисли, тук е мястото да се поставят едно до друго първият нов сингъл „In Passing“ и „Valoissa“ от предния едноименен диск; също така силното ударение „Straight And Arrow“ не крие своя произход от „Pahinta tänään„, Индика реколта 2008. По-нататъшните сравнения и припознавания сякаш губят смисъл, понеже албумът „A Way Away“ трябва да се разглежда като дебютен за групата, нали така…

Преобразяването на старите песни е осезаемо, не е сменена само и единствено лириката. Песните са силно изменени и заредени с хипнотичен заряд и ред други фокуси като оркестриране и про филмова физиономия – да се харесат на най-масовата, най-широка интернационална публика от всякакъв размер, възраст и пол.

Полирането и симфонизирането на саунда и обемното му прекрояване, плюс леко насиленото излъскване на способностите на финландките за бързо влизане в по-горна категория също правят очевадно впечатление за тази еволюция. Наред с г-н „Найтуиш“, по албума действат съпродуцента Роланд Спремберг (работил с готини агенти и агентки като А-ха и Ноу Ейнджълс!) и миксатора Марк Шетлер (Симпли Ред и Бълит Фор Май Валънтайн).

Иначе, най-общо казано, тук цари разнообразие: към етно и експериментално звучащата „As If“ е примерната гордост за всеки мрачен саундтрак „Children Of Frost“, да не говорим, че направо задължително да има баладични красоти като „Lilja’s Lament“, „A Way Away“ и титаничната „Eerie Eden“.

Връщайки се към силното, насечено начало на този албум с „Island Of Lights“, после прескачаме към извънредно якото „Straight And Arrow“ – почти сравнимо с апогея на Найтуиш „Wish I Had an Angel“ и готик лимонадата „Precious Dark“. Тези три трака подпират версията, че на Индика все още може да се гледа с едно око като на комерсиална, лайт версия на Найтуиш…

Това само в случай, че екскурзията на Индика в световния комерс не проработи и също така Найтуиш замразят членството на шведката Анет Олцон – незадоволителната заместничка на Таря Туринен. В най-лошия от горните варианти поне може да бъдем сигурни в името на следващата певица на Найтуиш…

Между другото, Йохана Саломаа и Индика на два пъти са в ролята на „отварящи“ изпълнители на концертите на Найтуиш: по време на Скандинавското турне през 2007 и на турнето “Dark Passion Play tour”от 2009. Като на първото споменато дамите са свирили английски варианти на своите песни.

Определено единственият път за Индика е само напред и нагоре – пък каквото оттам нататък публиката и издателите пожелаят да направят от тях.

Оценка: 6 от 10 – добър 

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5615459/Indica_2010_-_A_Way_Away_(Finland)

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Exodus – Shovel Headed Tour Machine (Live At Wacken And Other Assorted Atrocities)

11.04.2010


Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 12.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл, Live

Стил: Thrash Metal, Hardcore, American Metal, Speed Metal

Смазващ концертен документ за едно велико траш минало и настояще

Е, истината е една и тя е неоспорима! Защото могъщите траш метъл бойци от Ексъдъс, основани преди 30 години в околностите на Сан Франциско, винаги ще останат в сянката на по-емблематични за траш жанра банди-икони като Металика, Слейър или Мегадет; но никога няма да се предадат!

Поредното доказателство за този факт е щедрия (две DVD-та и едно аудио CD) концертен пакет „Shovel Headed Tour Machine (Live At Wacken And Other Assorted Atrocities)“. Записан през лятото на 2008 година по време на един от най-грандиозните фестивали за метъл-музика „Wacken Open Air“ в Германия пред 80 000 публика, той доказва силата и класата на четиримата мъжаги около перманентната фигура в бандата – китариста Гери Хълт. Това са съоснователя и барабанист Том Хънтинг, басистът Джак Гибсън и двете попълнения от 2005 година – вокалиста Роб Дюкс и китариста Лий Олтъс.

Този продукт е перфектна кръстоска от старото лице на бандата – легендарния им дебют „Bonded By Blood“ (1985) – с новото й такова – трите последни студийни записа: шестият студиен запис „Tempo Of The Damned“ (2004), белязъл титаничното завръщане на трашърите след 11 годишна пауза; смазващата модерно ориентирана промяна на „Shovel Headed Kill Machine“ (2005) и визирания от мнозина като бъдеща траш класика „The Atrocity Exhibition… Exhibit A“ (2007).

В титаничният и креативен сблъсък от интензивна енергия и бърза агресия се ражда едночасовото представление, побрало в себе си все представителни за бандата и жанра високоскоростни гранати от отварящата „Bonded By Blood“ до финалната „Shovel Headed Kill Machine„.

Чудни работи се вършат тук, тоест там на фестивалната сцена във Вакен, Германия, защото старостилният траш метъл, създаден преди десетилетия, си звучи направо убийствено и абсолютно модерно през живата призма на петорката. Новите песни на траш легендите пък притежават адекватен за времето, събирателен апел от по-нови стилове като хардкора и екстремния американски метъл, но без да се размива обаянието на олд скуул траш – доминацията.

Раздвижено е положението и чрез отношението на фронтмена – сурово и грубовато към многохилядната публика от “motherfuckers”. Върху която се изсипват компресирани нови версии на „Bonded By Blood“, „A Lesson in Violence“, „Piranha“, „Strike Of The Beast“. И новите модерно стъпили класики като „Children Of A Worthless God“, „War Is My Shepherd“, „Funeral Hymn“ или „Deathamphetamine“ са силна част от тази много качествената продукция, което е напълно разбираемо… Тъй като кой ще остави в днешно време пробойни и некачествени партии да грозят документираното му концертно изпълнение.

„Shovel Headed Tour Machine“ чудесно маркира поредното важно състояние в кариерата на траш метъл гиганта Ексъдъс. А именно доказването на стабилно авторитетно и авторско положение и същевременно жаждата им за нови върхове в екстремната музика.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.kickasstorrents.com/2mix-org-exodus-shovel-headed-tour-machine-dvd-t3444774.html

Видео:

Freedom Call – Legend Of The Shadowking

05.04.2010

Лейбъл: SPV Records

Дата на издаване: 01.02.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Melodic Metal

Раздвоени чувства красят новия диск на Фрийдъм Кол

„Legend Of The Shadowking“ е шестият студиен албум на Фрийдъм Кол за дванайсет години съществувание. Той е лесно разпознаваем продукт с марката „Фрийдъм Кол“, защото тези жители на Южна Германия вече имат собствен почерк на музициране, въпреки преплетените си влияния и връзки с именитите хеви/пауър метъл строители Хелоуийн и Гама Рей. Което от само себе си осигурява многохилядна фен-база в широкообхватния пауър метъл стил.

За фена, който обича стремителен европейски пауър метъл с доста мелодия, притегателни, бомбастични хорове, чаровно пъстри елементи от наследството на Хелоуийн, оркестрални аранжименти,  няма никакъв проблем в поредната 6-та тава на Фрийдъм Кол. Тя преминава почти наведнъж, не че парчетата не могат да се слушат и поотделно, просто тук става дума за концептуална работа, осъществена разнообразно и емоционално.

Нищо ново под слънцето и луната – приятна пауър метъл банда да поднася къс преглед от историята на своята страна с чудесно музикално оформление. Да, веднага си спомням за нещо подобно: вихреният албум „Sons Of Thunder“ (2001) на италианците от Лабиринт, който възпяваше времето на Краля-слънце.

Текстовата страна на 14-те нови песни в „Legend Of The Shadowking“ се основава на историята на крал Лудвиг Втори. Хем познато – в предната им творба „Dimensions“ (2007) основната тема бе една футуристична история, хем по-така, защото изважда на показ част от историята на родната им Бавария. Други общи черти между двата албума са използването на услугите на миксатора и продуцент Томи Нютън, работил с величия като Хелоуийн, Ю Еф Оу, Камелът и Виктъри.

Получила се е една красиво звучаща пауър метъл работа, която е трудно да наречеш уникат, шедьовър или класика. По-скоро е над-посредствено осъществена, с шаблонна изработка и леко напъване на мозъчните клетки. Без нещо иновативно и блестящо, дори сякаш липсват първосигналните, сграбчващи песни, с които след време да се отбелязва присъствието на бандата и албума в дадения жанр.

Е, знам че не бива да се говори така за звуково дело на банда от калибъра на Фрийдъм Кол, но се налага – защото и десети преглед на темата „Legend Of The Shadowking“ не помага. Само едната тройка по-отчетливи, хитово очертаващи се парчета – „Out Of The Ruins“ / „Tears Of Babylon“ / „Under The Spell Of The Moon“ – никак не оправя положението.

Песента, откриваща албума „Out Of The Ruins“ е с много голям потенциал. Лее се вихрено ала Гама Рей, симпатично и мелодично, притежава детинска чаровност, припеви ала Куийн и впечатляващи хорове.

Следва по-забавеното като темпо, но раздвижено и весело парче „Thunder God“, което бъка от хитови черти тип „Уелкъм ту дъ шоу! йе-е-е!“ и леко набиване ала Менуоър 1987 година, груув пълнеж и известно напрежение.

Почти хитово сътвореното „Tears of Babylon“ се открива с фанфари, влиза като на парад с приятно галопиращо темпо, преминава с леки разсейки, епика и патос. Чувства се като нещо недовършено с пропукващата се звукова стена, което автоматично го изпраща на пазара за бутафорен метъл.

Определено „Merlin – Legend Of The Past“ не е част от концепцията (лирическа) на албума. Просто този трак е написан преди да се определи бъдещата посока на албума, но някак си много добре му пасва музикално. Дори му е простено, че звучи като далечен хелоуийн-ски грабеж с класическата си аранжираност, стремителност и силно съспенс ударение.

„Resurrection Day“ е приятен и кратък като времетраене скоростен пауър метъляк. В него се набляга на хоровете, забързаното темпо, силния позитивизъм ала ранния Хелоуийн.

Модерните подсилки „издигат“ глава в „Under the Spell of the Moon“ – след леките баладични настроения и лууп-странности, ала комерсовия метъл на Джудас Прийст от 80-те и 90-те или реципрочния такъв на Хелоуийн с Анди Дерис, се озоваваме в почти лайт версия на готик рокърите Дъ Систърс Ъф Мърси! Бая странен трак е това, но обогатява групата и албума, като евентуалното участие на един женски глас нямаше да е излишно.

Женското (за малко, все пак) присъствие си проправя път още в началото на следващата песен „Dark Obsession“, която разнообразява този диск. Симфоничното начало дава тон на известна опечаленост и лъха на старовремие, след което потича приятно насечен тежък метъл с частично прогресив отношение, тип Камелът и/или Ивъргрей.

Въпреки ала Кендълмас-овото начало „The Darkness“ е от типа модерно развити песни на Фрийдъм Кол. Мрачна в по-голямата си част, насечена, пълна с луупове, разнолик певец, вибриращо нанасяне на китарите и ритъма… Странна е и пак може да се сравни с нещо, сътворено от шведите Ивъргрей – без обаче да е така обсебваща като техните изпълнения…

Времето на галопиращото темпо, тип ранен Хелоуийн или Гама Рей настъпи отново с „Remember!“, което няма да се отърве от хилядно слушане от праволинейните пауър метъли фенове.

Оперната постановка на „Ludwig II – Prologue“ съзнателно съдържа немска реч върху мрачно-поддържаната клавирна атмосфера и предразполага към връхната точка на концепцията „The Shadowking“. Честно преведено като „Крал без власт“, израз, приписван на самия Лудвиг Втори след вливането на Кралство Бавария в Първата германска империя през 1871 година. Песента е среднотемпов метъляк, с хитови черти и химнова постановка, има модерни мрачни и насечени черти плюс класическо хеви отношение, в което вокалистът леко преиграва… Тоест, тази песен е добра.

За втората част на композицията, която е извън концепцията на този албум – „Merlin – Requiem“ – важат думите, споделени за първата. Акустично приятна и приспивно положена, тя е баладично нанесена и клавирно одухотворена.

За „Kingdom Of Madness“ може да се произнесе тежката дума, че е като някакъв „турболовър“ на нашето време заради синтовите му китари в началото. Все пак е налице завихрящо се парче с ефекти и помпащ хеви ритъм, чийто вокал показва различни лица и накрая приканва слушателите към стадионно скандиране… И оценката на цялостния замисъл е поне за 5 и половина.

Веселбарската песен с пънк и готик влияния и наивен, но жизнерадостен текст „A Perfect Day“ завършва добре албума, но и предизвиква допълнителни спорове какво са искали да направят и кажат тези мъжаги…

Дали умопомрачителният вирус от наивност и фантазьорство на крал Лудвиг Втори, известен и като Лудвиг Безумни, не се е проявил в младите му сънародници Крис Бей (вокали, китара), Дан Цимерман (ударни), китариста Ларс Ретковиц и новия басист Сами Семан?!…

… кой знае. Все пак, исторически погледнато, въпреки че Бавария губи две войни и своята независимост при този крал, и дори по-късно потъва във финансова разруха, Лудвиг Безумни оставя зад себе си огромно културно наследство: известни замъци, концертни зали, стабилна подкрепа на големия гений Рихард Вагнер… и своята мистериозна смърт.

Рано е да се предрича кончината на Фрийдъм Кол, те все още не са сътворили лебедовата си песен. Дори на повечето места в новия диск си изглеждат направо като имитатори – не, но като първокласни копия на Хелоуийн и Гама Рей…

Обратното е малко вероятно, въпреки че на тази банда може да се гледа като на развъдник за качествени музиканти – само припомням, че бившият им китарист Саша Герстнер е в Хелоуийн, а доскорошният им барабанист и основател на бандата Дан Цимерман най-сетне за постоянно премина в Гама Рей.

Важното е, че не се е получил замисленият специфичен продукт на мелодичния метъл, предлагащ секващи духа забързани пейзажи, сътворени в позитивен и привлекателен маниер. И опитът за купчина хит-попадения с грандиозен саунд, вдигащи от раз емоциите, не е достатъчно успешен. Жалко.

Все пак, „Legend Of The Shadowking“ е чудесен диск за любителите на щастливо звучащия и мелодичен пауър метъл, които ще доловят продължаващата линия на поведение към може би печелившата симбиоза от традиционни и модерни компоненти. Истинските почитатели на Фрийдъм Кол обаче има опасност да посягат повече към предните дела на квартета като „Eternity“ (2002), „Circle Of Life“ (2005) и „Dimensions“ (2007).

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Автор: Боян Стойчев

Торент:

http://extratorrent.com/torrent/2177454/Freedom+Call+-+Legend+of+the+Shadowking+%5B2010%5D+Heavy+Metal.html

Burzum – Belus

22.03.2010

Лейбъл: Byelobog Productions

Дата на издаване: 08.03.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Black Metal

Пост-затворнически блек метъл култ от най-известния музикант на метъл-ъндерграунд културата

Противоречивата фигура на Варг Викернес, човекът-група-проект Бурзум, се завръща с Belus – семпъл, но магнетичен албум.

След стабилен, 16-годишен престой в затвора (осъден е на 21 години на 16 май 1994 заради признато убийство при самоотбрана на близък блек метъл съратник и непризнато изгаряне на три раннохристиянски църкви), норвежкият гражданин Кристиан/Варг Викернес излезе предсрочно на свобода на 4 май 2009 година.

Да, персоната Варг Викернес зае своето място в културната митология на нашето време още от буйните си пост-тинейджърски години, от които влезе директно в затвора… Той стана известен с музикалното си пионерство в едноличния си проект-група Бурзум, създаден в далечната 1991 година, като името Бурзум идва от Властелиновото творчество на Толкин, и преведено значи „мрак“ или „светлина“, всичко зависи от гледната точка!

Всъщност, по онова далечно време в началото на 90-те години на миналия век, Викернес е познат и като Каунт Гришнакх, сценичен псевдоним за някогашните му кратковременни подвизи с Мейъм (Mayhem), друго култово и все още живо име в норвежката блек метъл история.

Първите музикални творения на човека от Берген под логото на Бурзум дават основополагащи черти за цялото блек метъл движение, не само за местната норвежка сцена, въпреки и заради своя примитивен, но въздействащ стил. Това са „Burzum“ (1992), „Det som engang var“ (1992), „Aske“ (1993), „Hvis lyset tar oss“ (1994), „Filosofem“ (1996).

Отказът на Варг да твори зад решетките Бурзум-ни епопеи датира от 2000 година, малко след излизането на бял свят на седмата му и втора изцяло клавирно-синтезаторна творба „Hliðskjálf(1999). Така че след изминалите 11 дълги години, най-сетне доживяхме завръщането на живия култ Бурзум. И то какво завръщане – с нов, лидерски, истински, сериозен, жив блек метъл албум, при това записан на свобода и с истински инструменти в култовото за жанра студио „Grieghallen“.

„Belus“ е осмият студиен албум на Бурзум. Той звучи монолитно, пестеливо и почти еднообразно, като при това изразява чаровно лукава привлекателност, замърсен е небрежно с шаманистични шумове и звуци, осъществен е първично и самобитно. Основната му движеща сила са творящата магични мелодии и заплашителни рифове китара, както и съпортът на деструктивно действащите барабани. Вокалите са нормално изразителни, като са предимно чисти и речитативни. Идващите веднага на преден план основни съпоставки спрямо саунд и музика са към четвъртия албум на Бурзум „Hvis lyset tar oss“ (1994) и към следващия в дискографията му „Filosofem“ (1996) заради ярката и магнетична атмосфера.

И определено това е най-доброто творение на Викернес. Приятно нанесеното и полу-интензивно темпо на „Belus’ Doed“ дава последващ почти еднообразен песенен тертип, който никак, ама никак не отегчава. Норвежките лирики доста често звучат заклинателно и шаманистично („Morgenrøde„), а другаде са много старовремски, като например в „Glemselens Elv“.

Цялостният дух на албума е митично орелефен и повестователен, с една героична окраска, сякаш постоянно си на бойна нога – всичко това, дори и много повече, се намира във водещата, магична композиция на албума „Kaimadalthas Nedstigning“. Контрастът от едноразовата монотонност, добит чрез първото изслушване на „Belus“, отпраща към последваща многопластовост, която и про-архаичната мрачност на „Keliohesten“ и автентичния блек метъл римейк „Sverddans“ могат да потвърдят.

Формулата е два-три водещо циклещи рифа, имагинерно вдъхновена хипнотична сила, речитативни вокали, красиво суров саунд – мехлем за душите на старите блек метъл ентусиасти… Всичко това върши чудесна работа в шестте композиции, а късия пролог и епилога, извършен в провлачена ембиент атмосфера, завършват цялостно контрастно-сграбчващата картина на албума.

Най-важното на „Belus“ е, че притежава силна мисия, послание, история, приказка или концепция – както искате го наречете. Този албум е посветен на Бел – древноевропейското слънчево божество на светлината и невинността, което е аналог на Аполон, Бел, Балдур, Белия бог, Ярило, Белобог, Белен, Браги… Тоест, става дума отново за добре познатия (бог) Балдур, „възпят“ в затворническата клавирно нанесена сага „Dauði Baldrs“ (1997).

Авторът Варг, известен и с прикритите си крайнодесни симпатии, прави музикално и лирическо описание на смъртта, отвъдното пътуване и величественото завръщане на това божество. Бел е най-старото му познато име, пан-европейско е и същевременно е като намек за идентифициране с Обединена Европа. Дори работното заглавие на този диск е „Den Hvite Guden“ (разбирай „Белия бог“), но то отпада поради възможни опасения от първично свързване с някакви расистки идеологии. Символиката с времето на издаването на този албум е, че в периода март-април въпросното божество традиционно се завръща от тайния свят на сенките.

„Моята амбиция с „Belus“ е да създам нещо, което да се слуша в продължение на години наред, без да предизвика отегчение; и чрез него искам да споделя с моята публика преживяванията си от запознаването с Бел както той може би е бил възприеман от древните европейци. Сега просто излагам преданията за митовете такива, каквито са били до момента преди да се превърнат в митове, донасяйки останки от магиите и религиите на древна Европа“, казва авторът.

Наистина е трудно да се разшифрова мисълта на Варг – дали тук иде реч за нещо важно, което прави или ще играе важна роля във формирането и очертаването на Европа; дали това е (анти-)религиозен албум или пък е политически некоректен такъв, дали човекът просто си драска писателски измислици на воля под заснежените дървета?… Един бог знае това…

Belus“ е монументална блек метъл работа, някак си различна по своему и съвременно отстояваща правата си на СИЛА със щемпела Бурзум. Тя е сътворена в типичната стилистика от първите четири дела на Бурзум, като най-вече поддържа основната линия на „Hvis Lyset Tar Oss„, притежава сумрачната светлина на „Filosofem“ и се носи навред с всепроникващо просто, но омагьосващо рифово пикиране. Тоест, осъществена е в една много очаквана и жадувана от мнозинството последватели на Бурзум музикална посока, а митологичното й текстово съдържание води до извода: култ, истински култ е тя!

Оценка: 8 от 10 – страхотенАвтор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3757006/Burzum-2010-Belus

Immolation – Majesty And Decay

22.03.2010

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 05.03.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal

Новият Имолейшън: Забранено за хора с нестабилна нервна система!

В повечето случаи животът в някой мегаполис отключва неподозирани умствени отклонения от редовата човешка линия на съществуване и поведение. Едно силно и ударно доказателство за това е почернената дисхармонична дет метъл банда Имолейшън, родител на качествените дет метъл злини “Here In After” (1996), “Failures for Gods” (1999), “Close To A World Below” (2000).

Създадена в Ню Йорк през 1988 година, бандата все още продължава да върви по своя трънлив път, развивайки и утвърждавайки специфичния си стил от дисонантни хармонии, дуелиращи китари, усложнени ритми и полуразбираеми гърлени вокали, декламиращи гръмко антирелигиозни текстове, като например „Burn With Jesus“.

Новата творба на ветераните “Majesty And Decay” е много далеч (като технически параметри) от култовия дебют на квартета „Dawn Of Possession“ (1991), но пък е достатъчно силна и агресивна, бърза и интензивна, мрачна и подтискаща за своето (и наше) време – все задължителни качества с които нюйоркските мъжаги се доказаха и оцеляха през годините и се различават от своите съседи по стил и гражданство като Съфъкейшън и Кенибъл Корпс.

Четиримата творци: Рос Долън (вокали, бас китара), барабаниста Стив Шалати и дуото китаристи Робърт Виня / Бил Тейлър за пореден път показват несъмнените си музикантски възможности. И за пореден път извънканонично издевателстват над останалия свят с технически изжулен дет метъл.

„Majesty And Decay“ активно и дейно продължава линията от предната им студийна работа „Shadows In The Light“ (2007) с безспирно ъ-ъъ… изнасилване на сетивата от мрачната, изродена в тъмните мозъчни дебри атмосфера на спираловидно-завъртян дет метъл. Той е съставен от запазените марки на Имолейшън: сложна и разчленена рифовка, полудяла китарна оркестрация, масивна басова работа, поносими гърлени вокали и директно влизаща, солидна звукова стена. И всичко това грижливо подбрано в стегната, величава и стабилна цялостна продукция.

Албумът започва с интро, идващо сякаш от далечни и мрачни подземия, което е последвано незабавно от „The Purge“ – веднага начеващ постъпателно-възвратен дет метъл-апокалипсис, подкрепен от пилещи китарни атаки и здраво настъпващи масивни звукови подкрепи. В средната му част кратък лиричен пейзаж набързо омилостивява грешната душица и отново я подемат адските напъни на четиримата рогоносци (в добрия смисъл на думата – не онзи другия…).

Втората гневна ода в диска „A Token Of Malice“ е степенувана на втора степен (спрямо предния си събрат) относно звуковата жестокост и енергичния пренос на база данни, има и временна смяна на темпото в по-бавно, която усмирява за кратко помислите за бягство от албума…  Но-о такова малодушие може да бъде извършено заради „помощта“ на завършващото песента соло.

Композицията, носеща гордото име на албума – „Majesty And Decay“ – парадира с известна величествена жилка. Двукасовата трепанация върши основната работа тук, но и насечките, и благото разгъване на соло китарата в средата са изпипани. След това имаме на ход интересно осъществено усложняване, но тази, да кажем, прогресивност води към едно двоумение, защото всичко се повтаря и потретя без значимо развитие.

Явен намек за старите злини и дела на щатските пичаги е „Divine Code“ с леко разложеното навлизане и после с активното си центриране върху здравината на централната нервна система, пък който издържи – издържи… Обаче оцелелите ще се кефят неимоверно благо на зловещо отпечатващите се китарни сола и периодично подновяващите се нападения на квартета. Това парче завладява неимоверно силно.

По-укротената форма на последвалата композиция „In Human Form“ сякаш продължава предното (въз)действие, като в разложеното му туловище изникват малки екземи, в които се вихрят адските дейности на квартета.

Следващата „A Glorious Epoch“ бухва с по-величествено навлизане и е обзаведена с чудесни въртеливи моменти. Тя много радва и заради отвличащата вниманието меланхолична разходка и последвалата стоварваща се бавнодействаща преса.

Второто интро в средата на албума леко озадачава, може би трябва да се разглежда като сигнал за… атака! „A Thunderous Consequence“ е сякаш още по-ярък и сблъскащ сетивата парчак от предходните си събратя и сестри, със стаена и сподавена енергийност, все едно бандата нюйоркчани ни напръсква със своята злост и бързина на почти пълна мощност. Сред силните му качества са неравноделното ритмиране и последващото смазващо набиване на слушателското „канче“ с безмилостни обемни вълни.

Най-дългата композиция в албума“The Rapture Of Ghosts“ лъска с показване на инструменталните умения и едно видимо укротено навлизане в материята. В развитието й има отново завъртяна и мачкаща сетивата усложненост. Заради това нервната система трябва да е „на шест“, защото не всеки може да издържи периодично настъпващите и насложените една връз друга мизантропични тупалки.

Най-екстремната и показваща ярост работа е „Power And Shame“, чийто скромен и укротен метъл пасаж също дейно смила нервите. За финал е избрано въздействието на „The Comfort Of Cowards“ – с разкривени и надлъгващи се китарни стенания, които предразполагат към месомелачно страдание под стегнатата ударна подредба и неукротената музикална фантазия.

М-да, повече от ясно е че „Majesty And Decay“ – осмата дългосвиреща, адска тресня на Имолейшън прелива от чудесни  контролирани атаки и последващ опустошителен хаос. Тя доказва, че все още хората около фронтмана Рос Долън са едни от основните движещи сили в екстремната дет метъл-сцена, които продължават да действат по наложените си предходни стандартни творби и подобрено усъвършенстват специфичния си стил, начин на работа и звук.

“Majesty And Decay” е албум – всичко най-… за Имолейшън: най-силен, най-добре продуциран, най-съкрушителен! Наистина, този диск не донася нещо съвсем ново и квалитетно към стила на самата група и цялостната дет метъл-сцена, обаче е много добре осъществен, изпипан и тежко нанесен. Тъй че при евентуално изслушване със затворени очи създава саундтраково впечатление за току-що изгледан извратено-ужасяващ трилър. С други думи, налице е солиден, динамичен, смазващ дет метъл шедьовър.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3726168/Request-Immolation-2010-Majesty-And-Decay

Видео:

Gamma Ray – To The Metal

06.03.2010

Лейбъл: earMUSIC / Edel Music

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Speed Metal

Нищо като ново начало, нещо като добре позната картина

Бърз исторически поглед към Гама Рей: Тази мелодична пауър метъл банда е създадена от Кай Хансен (китарист, певец, продуцент) след като той напуска пионерите в германската и световна хеви/пауър метъл сцена Хелоуийн в края на 80-те години на миналия век. След 9 разкошни, бодри, бързи, красиви и важни за пауър метъл стила албуми, видните представители на това движение Гама Рей се завръщат с по-първичен, ударен, леко пестелив, но все така завладяващ метален диск, чието заглавие говори от и за само себе си: “To The Metal”!

Десетият студиен подвиг на дружината около лидера Хансен е сътворен в хамбургското му студио миналата есен. Част от дванайсетте нови парчета леко изненадват сетивата, други пък са някак си познати и близки. Трети са си все така типични за квартета, включващ още китариста-клавирист Хенджо Рихтер, басиста Дирк Шлехтер (миксатор и ко-продуцент на новия албум) и барабаниста Дан Цимерман.

Като цяло може да се твърди, че “To The Metal“ е наистина силен и енергичен албум на все така бързо разпознаваемите Гама Рей, който прави звучен поклон към по-стария хеви метъл от 80-те и 90-те години на миналото столетие.

Всъщност, тази посока е някак си лесно предвидима предвид предните дела на групата – характерната и дори шаблонно сътворена предна студийна творба “Land Of The Free II” (2007) и последвалия двоен концертен диск „Hell Yeah – The Awesome Foursome. Live In Montreal“ (2008). Няма накъде другаде да се тръгне – освен да се прави албум с кавъри или да се постъпи по-здраво, по-хедбенгърски, по-олд скуул!… Или пък да се пресова една хитроумна и продаваема смес и от двете – което е най-добре! „To The Metal“, така да се каже.

Без загуба на характерните си белези (саунд, скорост, хорове, инструментално майсторство) пичовете карат през повечето време в коловозите на директно влизащия мелодичен пауър метъл. Най-добрият пример е „Time To Live“, но и „Rise“ и „Shine Forever“ стават за цитиране. За отбелязване е леко „замърсеното“ или по-то казано, затъмнено звучене – което си е опит да се добие по-небрежна старовремска автентичност, дори в нейна услуга вокалите са по-ниско поставени в цялостната звукова картина.

Към изненадите може да причислим някои индъстриъл наченки в отварящата ударна композиция “Empathy” и известни готически влияния, налични в парчетата „Mother Angel” и “All You Need To Know”. Впрочем, в мощната и брилянтна песен “All You Need To Know” участва Майкъл Киске, някогашния другар на Хансен от времето в Хелоуийн, когото всички помним с емблематичните му вокали в двата тома на класиката “Keeper Of The Seventh Keys” (1987 и 1988).

Епически и по-популярни настроения, както и про-хелоуийнски черти владеят богатото и забързано парче „Time To Live“. В пълен противовес е заглавната композиция „To The Metal“, една тържествено преминаваща хитова постановка, която напомня по своята постройка за „Metal Gods“ – химна на Джудас Прийст от далечната 1980. Кратката заигравка с Айрън Мейдън в началото на „Rise“ пък набързо е претупана в един характерен, над средно темпово владеещ трак с марка Гама Рей, където изпъкват някои по-мрачни щрихи в средата.

Сякаш направеното на майтап и за майтап „Shine Forever“ е от рода на директно влизащите под кожата парчета, с пищящи вокали ала много добър Роб Халфорд от ерата му „Painkiller“, а са добавени и ред други чаровни номера, които навяват приятни и далечни съпоставки с хитрината „Money“ от дебюта на Гама Рей „Heading For Tomorrow“ (1990). Траш-бунтарство, стакато ритмите и олд скуул солата в „Deadlands“ не могат да размият цялата му Гама Рей идентичност, която може да се търси в някой по-стар албум на бандата като „Powerplant“ (1999) или пък „Somewhere Out In Space“ (1997).

Пореден чудесно навлизащ в сетивата шедьовър е „Chasing Shadows“, обзаведен с излизащи от рамката кийбордни орнаменти и някак прозаичен патос, така типичен за „кралете на метъла“ от Менуоър. Завършекът на „To The Metal“ е типичен по метълски – с пауър баладата „No Need To Cry“ (написана от басиста Дирк след смъртта на баща му) – дори и средната акустична част не я спасява от бутона „некст трак“ на второ слушане.

Опит за мъдро заключение: „To The Metal“ рано или късно ще намери своето място в сърцата ни. Настоящата оценка е плод на разкъсващо сетивата усещане за нещо… нещо като опит за преломно и ново в творчеството на групата; нещо като едновременно разбулване/забулване на старите и познати номера на Гама Рей.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.picktorrent.com/download/ae/4159051/%5Brequest%5D-gamma-ray–to-the-metal-(2010)/

Видео:

Iron Mask – Shadow Of The Red Baron

23.02.2010

Лейбъл: Lion Music

Дата на издаване: 19.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Power Metal, Speed Metal, Neo-Classical Metal, Symphonic Metal

Айрън Маск почти се разделиха с девиза си „Умри за маестро Малмстийн!“

Айрън Маск направиха впечатление на метъл наблюдателите, вперили поглед към нео-класическия метъл жанр, още с дебюта си „Revenge Is My Name“ (2002), отдаващ почит към първите дела на маестро Ингуи Малмстийн от „Rising Force“-ерата му.

Вторият албум на белгийците (официално се водят такива заради гражданството на своя лидер Душан Петроси и главната им квартира в Брюксел) „Hordes Of The Brave“ (2005) отбеляза успех в развитието им и показа известно навлизане в руслото на типичния европейски пауър метъл.

Днес, в третата си студийна работа „Shadow Of The Red Baron“ Айрън Маск продължават напред и нагоре. Вдъхновени за името си от класиката на Александър Дюма „Мъжът с желязната маска“, те мераклийски продължават и развиват както нео-класическата си линия, така и евро-пауър метъла си. Бойци на два фронта!…

Когато към това прибавим и опита да концептуализират диска, набиващ се на очи още с впечатляващия червен цвят на корицата, с изтория, визираща реална историческа личност от Първата световна война – немския въздушен ас Манфред фон Рихтхофен, познат и като Червеният барон…

… то нещата се понареждат донякъде, въпреки че има още какво да се желае от Айрън Маск. Примерно чуйте „The Divine Wings Of Tradegy“ (1997) на Симфъни Екс или „Long Live The King“ (1999) на Нарниа и ще доловите продукционните разлики въпреки изминалите годинии.

Все пак от пръв поглед и слух личи, че душата на отбора, нейният главен композитор и китарист Душан Петроси е дал най-доброто от себе си – концептуална история, сграбчващи и изпипани композиции, излъскана и поносима помпозност плюс бляскави и немного натрапващи се китарни екстраваганции… и накрая – приличен интернационален метъл тим.

Интернационалната дружина се състои от немския певец Гьоц Море с божествения псевдоним Валхала Джуниър, басиста руснак Василий Молчанов (участник в другия по-симфоник пауър проект на Петроси – Меджик Кингдъм), новия клавирист шведът Андреас Линдал (известен с краткото си присъствие в Нарниа) и барабаниста холандец Ерик Стаут, работил с друг сръчен мъчител на китарата като именития Джо Стъмп.

Айрън Маск са напипали успешната пропорция от привличаща динамичност, недосадна епичност и открояваща се музикантско-инструментална индивидуалност. А с повторното привличане на резервния помощен вокалист Оливер Хартман (с основна роля във втората песен от албума „Dreams“ и епизодични участия нататък) до известна степен оправят проблема с колебливия тук-там основен вокалист.

Той – Гьоц Море – се разкъсва често и мелодраматично между Греъм Бонет и Джо Лин Търнър (например в “Sahara” ), но иначе умело си дерзае в диапазона неокласика-мелодик метъл. Какво да се прави като човекът няма участие или принос в по-сериозен проект или банда досега.

Едноименната композиция „отваря“ албума с обичаен симфо обзаведен пауър метъл, който леко досажда след 4-та минута. Безспорно най-силната песен обаче е среднотемповия мелодик метъл „Forever In The Dark„. Това е хеви хит на 100% със сграбчващи хорове и клавирно подчертан мотив, отдалечаващ бандата от обичайно амплоа ала Ингуи, и обзаведен накрая с нек’ви „кражби“ ала Рони Джеймс Дио от 80-те.

Мрачното и провлачено „Resurrection„, по-светлото и комерсиално „Sahara“ (със соло участие от самия бос на лейбъла „Лайън Мюзик“ Ларс Ерик Матсон) и срещата на Рънинг Уайлд и Айрън Мейдън в „Black Devil Ship“ оформят един разнолик пълнеж, без който не може всеки един над-посредствен метъл албум.

Силна хит закваска притежава и “We Will Meet Again“ с и заради лирическите пропуквания на величавата картина. То, както и следващия го „Universe“ определено поддържат вярата в маестро Малмстийн. Ангелогласното женско вокализиране в началото на нелошата балада „My Angel Is Gone“ е новост за Айрън Маск, тук и певецът показва част от своите възможности. Лириките на баладата, както и на “Forever In The Dark” и на “We Will Meet Again“ разказват за емоционалните преживявания на Душан след смъртта на майка му.

Only The Good Die Young“ предлага редови евро метъл със закваска стар Рейнбоу и малко Ингуи – как да не му се радваш?!… Същото може да се каже за инструменталната композиция, с която завършва албумът –  „Ghost Of The Tzar„, която разполага със силна оркестрация, превзето Ингуи струнно пикиране и едно мрачно, дори дразнещо дет метъл гърлено суфлиране.

Музикалното ниво на композиране и съвместното сътрудничество между музикантите прави нужното впечатление на тезгяха за елементарно въздействаща метъл музика. „Shadow Of The Red Baron“ е повече от препоръчителен както за почитателите на шведския ваятел на китарни благини Ингуи Малмстийн, така и за феновете на Стратовариъс, Ивъргрей, ХемърФол…

Определено се е получил силен албум над средното метъл ниво, който е приятно красив и спечелва сърцата ни от раз-два.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Боян СтойчевТорент:

http://www.torrentreactor.net/torrents/3612014/request-Iron-Mask-Shadow-Of-The-Red-Baron-(2009)

Видео:

Six Feet Under – Graveyard Classics 3

11.02.2010

Лейбъл: Metal Blade

Дата на издаване: 19.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal, Groove Metal, Heavy Metal

Класики от гробището № 3! Просто, ясно и въздействащо.

Определено бандата от Тампа, Флорида, Сикс Фийт Ъндър е институция в дет метъл жанра още от самото си основаване през 1993 година като небрежен проект между Крис Барнс и Алън Уест – китариста на Обичъри. Най-вече заради гениалния й предводител Крис Барнс, бивш ревач и фронтмен на легендарните екстремни метъл машини от Ню Йорк Кенибъл Корпс и по-малко заради яката доза груув, внасяща очебийно разнообразие в тежката дет метъл музика, както и заради наблягането и на социално-критически текстове в творчеството на бандата.

Новият диск на Крис Барнс (вокали), Стив Суонсън (китари), Тери Бътлър (бас) и Грег Гал (ударни) “Graveyard Classic 3” е поредният им приятен излет извън обичайното им пътуване като редова дет метъл машина, позната от предните им работи като „13“ (2005) или “Death Rituals” (2008). Не е обаче и нищо извънредно ново, за което да ги наградим с медал или да ги отчетем с огромна татуировка на десния си бицепс.

Както се вижда от самото заглавие, това е трета част на отдаването на силна почит от СФЪ-отбора към част от вдъхновилите ги към музикални подвизи метъл и рок класики. И докато във втората си кавър-драматизация „Graveyard Classics 2“ (2004) пичовете бяха претворили с ентусиазъм абсолютно целия албум „Back In Black“ (1980) на австралийските рок динозаври ЕйСи/ДиСи, то през 2010 се завръщат към подхода си от първата част на „Graveyard Classics“ (2000), където налице бяха декомпозирани класици като Блек Сабат, Дийп Пърпъл, Джими Хендрикс, Венъм.

Принципът на десет „пресни“ и модерно аранжирани постановки на стари и не толкова стари класически рок и метъл песни, познати на доста поколения, е доста комерсиално печеливш. По-голяма част от тези класики са вдъхновили хората от квартета да грабнат китарите, други парчета пък са ги „принудили“ да ги държат все така здраво и качествено до ден днешен. Няма начин, навсякъде в “Graveyard Classic 3” стои впечатляващият щемпел на СФЪ, а именно – здравата им, благоразумна хеви груув дет метъл обработка с предимно наблягане на вокалното представяне и уеднаквено, примерно казано, разпределение на „къртещата“ ударна тежест и на „изпилващата“ китарна работа.

Началото на третите „гробищни класики“, които са всъщност 11-то студийно творение на СФЪ, стартира с класиката „A Dangerous Meeting“ на датските хеви метъл легенди около Кинг Дайъмънд – Мърсифъл Фейт от 1984 година. Това си е приятна и поносима бруталистична звукова сеч, при коятo е позволено на основните марки на песента да се веят на воля. Eдинствено излизащия сякаш от фуния глас на фронтмена Барнс стресира съзнанието, долавя се като новост и известно задвижване в преходите, ритъма и жилещата соло китарна сила на Суонсън.

Новият прочит на хеви пауър маршировката „Metal On Metal“ от едноименния албум от 1982 година с автори винаги подценяваните канадски хеви метъл герои Енвил е приятно въздействащ. Тя върви доста равномерно, каквато е и истинската й същност. Сега е наблегнато на чаровните избухвания на барабаните и на вокалния ексхибиционизъм плюс няколко приятни китарни старания.

„The Frayed Ends Of Sanity“ е от класическия по-праволинеен метъл период на Металика и по-точно от албума „… And Justice For All“ (1988). Не е от най-известните парчета на Хетфийлд, Улрих и компания в днешно време, но затова пък е интересен като музика и лирика. Той дава възможност за импровизиране и доказване на инструментални способности, а текстът, разглеждащ теми като параноята и размиването между реалността и фантазията, е сякаш като намек за известните пристрастия на Крис Барнс към… марихуаната.

С резачката „At Dawn They Sleep“ СФЪ най-сетне се престрашиха да обърнат хастара и на парче на Слейър, тоест директното влияние на Крис и компания най-сетне е претворено и на запис. Наблегнато е на вокалите и ударната работа, не че басът и китарите не се долавят… Това е и любимото парче на слейърския барабанист Дейв Ломбардо от втората класика на американските траш гиганти „Hell Awaits“ (1985).

„Not Fragile“ на Бакмън-Търнър Овърдрайв (или БТО) е интересно решение. Едноименният албум на тези рок канадци от 1974 година е повратен и много силен в тяхната история. Новият прочит на пичовете от Флорида ще напъне доста музикални маниaци да се разтърсят из дебрите на рока за БТО, защото беднияt, архивен саунд от едно време е напълнен със зрялост, мощ и леки пъклени очертания, като има и лиричен епизод с красиви къдрещи китари от 70-те ала Тони Айоми.

Парти-настроението надига високо глава чрез шумно изреваната версия на „On Fire“ – последната песен в дебютната тава на Ван Хален от 1978 година. М-да, веселяшкото настроение не се губи, въпреки гласовата дрезгавост и цвилещите вокали на Крис, както и от всеобщата музикална грубавина.

Доста известната по някое време метална (траш) класика „Pounding Metal“ на третите канадски представители в този диск – Иксайтър, стои напълно стабилно позиционирана в тази компилация заради така чудесното й напасване от СФЪ: праволинейно темпо с доста насечки и редови словоизлияния. И определено, вдъхването на нов живот не е само обичайна реклама – за да си припомним един класически метъл албум, какъвто е „Violence & Force“ (1984).

Пореден повод за веселба е провлачената и пълна с леко напрежение класика „Destroyer“ от дебюта „Under The Blade“ на гримираните хеви рок герои Туистъд Систър. Освен че приляга на обичайния стил на СФЪ, тя е обработена и представена просто и въздействащо – с необходимата мощ и обуздана бруталност, която чак преминава в ироничност, плюс въздействащата чаровно пилеща соло-китара.

„Psychotherapy“ от класическия албум „Subterranean Jungle“ (1983) на легендарните американски пънк рок бандити Дъ Рамоунс по-скоро звучи като Мотърхед-ски кавър на Дъ Рамоунс, отколкото… Все пак, Крис се разтяга една степен отвъд обичайната дрезгавост на Леми, тупалките са учестени, китарите са мръсни и въздействащи и… веселбата е гарантирана!

Последният преразказ на СФЪ „Snap Your Fingers, Snap Your Neck“ по оригинала на ню йоркските хардкор юнаци Пронг сякаш нещо не ми се връзва с цялостната картина. Поне като стилистичен избор и времево вдъхновение на компанията около Бърнс. Все пак това е най-широко известната, вдъхновяваща и емблематична работа на Пронг, издадена през недалечната 1994 в албума „Cleansing“. Всъщност много добре се е оформил кавърът на СФЪ с точното подчертаване на пред-индъстриълните наченки, обзели впоследствие творчеството на Пронг. И не бих отказал една бъдеща „гробищна“ работа на отбора около Крис Барнс с подобни индъстриъл и машинизирани преработки!…

В крайна сметка третото издание на „Graveyard Classics“ от дет метъл силата Сикс Фийт Ъндър е нелош компилационен албум с основно предназначение за ударни парти веселб. Той определено ще донесе сигурен успех на бандата сред феновете и в някои европейски класации. Новите преработки на титанични класики на герои като Металика и Слейър чрез яките аранжименти и необичайните вибрации получават приятно нови визии!

Обаче сякаш бандата от Флорида навлиза в едно обичайно русло (въпреки по-тежкото си и „кръвожадно“ собствено творчество), което води до… хм-м, творческа стагнация. И след първооткривателското посягане към нов прочит на чуждо авторство – да приемем за пионери в този жанр Металика заради тяхното EP-и от 1987: „The $5.98 E.P.: Garage Days Re-Revisited“ – са интересни първите десетина подобни сборници. После става просто едно блатнисто положение, в което доста екстремно настроени фенове могат (и задължително) тешат своята краста…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3683731/Six-Feet-Under-Graveyard-Classics-3-(2010)

Overland – Diamond Dealer

01.02.2010

Лейбъл: Escape Music

Дата на издаване: 26.10. 2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл

Стил: AOR, Melodic Rock, Hard Rock, Classic Rock

Втори соло албум от един класически глас на британската рок музика

Обичам да избърсвам от прахта незаслужено пренебрегнати и/или непознати групи и певци. Случаят на Стив Оувърленд (много е възможно да сте го се чули дори необявен по някое рок-радио) е точно такъв – незаслужено пренебрегван или тотално непознат певец, поне в България. Той е като сборен образ от ред класически гласове: Глен Хюс, Майкъл Болтън, Пол Роджърс… Неговото стабилно певческо отношение от много години повдига духа и реномето на британската AOR аудитория. Образно пояснено – AOR е мелодично-твърда рок музика, предназначена за по възрастни почитатели.

Задължителното изброяване на групо-графията на Стив Оувърленд е повече от впечатляващо за човек, отбиращ от музикална рок история. Той си е направо име-легенда в британската рок музика.

Първите му изяви са някъде в края на 70-те години, а първият му важен запис е в дебюта “Burning” (1980) на хард рок бандата Уайлдлайф. Вторият албум на групата – „Wildlife“ (1983) – излиза от лейбъла на самите Лед Цепелин – Swan Song Record, продуцент е Мик Ралфс от Бед Къмпани, а в записите взема участие и колегата му Саймън Кърк (ударни). Някъде по онова време и от този състав на Уайлдлайф (включващ басиста Фил Сюзън) се появава и първата версия на една песен, 3 години по-късно превърнала се в огромен хит за Ози Озбърн: „Shot In The Dark“!

Само година по-късно, през 1984, Стив формира култовата британската мелодик рок група ЕфЕм (FM), която създава много силни албуми през 80-те и 90-те години и съпортва големи звезди в музиката като Бон Джоуви, Тина Търнър, Мийт Лоф. Тяхната популярност винаги е надничала от челните редици на британския хард рок, дори и след края на ЕфЕм през 1995.  Още първото им парче „That Girl“, оглавяващо дебюта на бандата „Indiscreet“ (1986) е „кавърирано“ от самите Айрън Мейдън в сингъла им „Stranger In A Strange Land“ (1986).

Дебютният соло албум на певеца “Break Away” излезе на пазара през 2008 от издателите Escape Music, с които Стив си сътрудничи от години насам по проекти като Дъ Ледър (The Ladder) и Шедоумен. Това бе един хубав, красив, грамотен, много достъпен AOR албум, който обаче представи певеца и музиката му в една по-различна перспектива. Не много далеч от обичайното му амплоа като предводител на ЕфЕм, но достатъчно впечатляваща, че да предизвика и противоречиви мисли от рода на: „Да, това е Стив, но нещо не е наред с музиката…“.

Тези мисли бяха породени най-вече от по-различната постройка на композициите, които носеха впечатления и спомени за типично „скандинавска“ разпознаваемост на материята. Долавяха се и леко необичайни, но модерно влияещи настроения, идващи от основата на песните, подплатени с електронна подложка. Причината за това бе композиторът – мулти инструменталист Андерс Ридхолм, участник в сума ти шведски банди като Промоушън, Гранд Илюжън и Коуд.

Не сме осведомени за продажбите, но навярно това е една от причините новият, втори солов албум на Стив – “Diamond Dealer” да бъде осъществен в друг творчески колектив и съответно да показва по-друго развитие и творчески идеи. Други, колко да са други… Просто от него струи чаровен класически мелодичен рок с богати емоционални настроения.

За този албум Калил Тюрк (съоснователят на Escape Music) запознава Стив с норвежкия китарист и композитор Тор Тале. И определено двамата са решили материала в една по-класическа и предвидима посока на мелодичния рок, с яки и чувствени песни. Може да се каже, че албумът се движи в посока, много близка до миналото на ЕфЕм, но без да повторя тяхното наследство.

Самият Стив пее с цялата си душа, дълбоко и пламенно. Това се усеща веднага от много силното начало на хита „Train Train“; чаровната умереност на „You Lift Me Up“; увличащата романтика на „Where Is The Love“; баладичната красота на „Brave New World“; китарната напомпаност на решената в седемдесетарски стил перла „Roll Back The Years“; завладяващата романтика на „City Of Dreams“; чувствителната игривост на “I’m Still Breathing”; балансираната контрапунктност (балада-срещу-тежък рок) на „Rise“ и „Hearts Don’t Lie“, богато натруфената показност на „After The Storm“; скоростната здравина и мелодика на „Bring Me Water“, както и в заключителната сила на втората балада в албума „Coming Home“.

Всичките 12 песни покосяват с максимален ефект от красота и достъпност. Достатъчно далеч (но не съвсем) от миналото си с ЕфЕм, както и осезаемо настрана от предходната си творба “Break Away”, Стив и новата му компания от музиканти е създала един богат, контрастен, силен и жизнерадостен албум в най-добрите традиции на класическия мелодичен рок!

Между другото, с отворени обятия очаквам в началото на февруари и „Metropolis“ – първият студиен албум на ЕфЕм от 15 години насам!…

Оценка: 7 от 10 – много добър.

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.kickasstorrents.com/overland-diamond-dealer-2009-mp3-320-t3166844.html#