Posts Tagged ‘Ники Русиновски’

CD: Al Di Meola – Pursuit Of Radical Rhapsody

12.04.2011

Лейбъл: Telarc/Дюкян Меломан

Дата на издаване: 15.03.2011

Формат: CD

Жанр: Jazz, World

Стил: Fusion, World Fusion

Перла в короната

Ал Ди Меола спечели световна популярност с класическите си първи солови албуми от периода 1975-81 година. После позаряза електрическата китара за сметка на акустичната, направи няколко интересни завои, утвърди се отново с поредица добри албуми през 90-те и продължи да поглежда в различни посоки през новия век.

За радост на феновете си от стари времена, в последните години той започна отново да хваща струните на електрическата китара, а сега им поднася и един хубав подарък. Новият му диск Pursuit of Radical Rhapsody (2011) е най-доброто, което е пускал от поне 10 години насам.

Разликата удря в ухото на ценителя още от първата композиция „Siberiana“ – осем минути и половина, пълни със свежест и инвенция, лирика и бързо темпо, майсторство и мелодия, обединени в едно по начин така характерен именно за легендарните му първи албуми.

Следващите две композиции са на абсолютно същото изненадващо пиково ниво и това вече говори за нещо повече от добър албум. Особено радва втората – „Paramour’s Lullaby“, с така любимия електрически звук и лека меланхолия. Надеждата за нова гениална класика обаче полека отстъпва мястото си в последващите пиеси на „просто“ задоволство от музицирането на един голям майстор.

Това всъщност е единственият недостатък (ако въобще има такъв) на албума – не е чак гениален. Но пък достойнствата му могат да се броят с дузини.

Ал Ди Меола е един разхвърлян композитор и китарист – свири и записва когато, където и кавото го кефи. Понякога успява да събере сесиите си в концептуален проект, понякога просто събира в диск каквото е записал напоследък. Този път сме във втория случай, но – изненада – той е с качеството на завършен концептуален проект.

Записите са правени в пет студия, включително в Будапеща. Темите включват вдъхновения от Сибир до Мароко, от бащата на китариста до близки негови приятели и колеги музиканти, кавъри от The Beatles и композитора Харолд Арлин. Няма начин всичко това да звучи хармонично и хомогенно, но истината е, че звучи точно така.

Дискът е записан от обичайния квинтет на Меола World Sinfonia. Сред гостите обаче са светила като Чарли Хейдън на баса, Питър Ърскин на ударните и Гонзало Рубалкаба на пианото.

Ритмите залитат към неизменната страст на латиното и фламенкото, потопяват се в меланхолията на тангото, смесват радост и тъга в кубински мелодии, добавят щипка афро екзотика и арабски привкус. Само голям, много голям музикант може да удържи целия този карнавал от настроения и етно цветове в тоналността на джаза и уърлд фюжъна и да вплете по безапелационен начин и себе си вътре. Е, Ди Меола го прави, дяволски добре го прави.

Тъжен до сълзи на моменти, радостен до екстаз, замислен в други мигове или просто весел, ту мелодичен, ту техничен, ту електрически, ту акустичен, Ал сменя емоциите си като хамелеон. Понякога е малко трудно да го следваш в умозрителното му пътешествие на виртуоз, но не и този път.

Pursuit of Radical Rhapsody е сред перлите в 35-годишната дискография на маестрото. Или казано в две думи – това е един страхотен албум. Няма да ви разочарова.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Morcheeba – Blood Like Lemonade

20.06.2010


Лейбъл: PIAS

Дата на издаване: 07.06.2010

Формат: CD

Жанр: Поп, Електроника

Стил: Trip Hop, Alternative Pop

Прошепнати мечти

„Дай на хората това, което искат” не е точно маркетингов принцип, но във всяка област има хора, които го следват.

След седем години повече или по-малко успешни експерименти братята Пол и Рос Годфри се вслушаха в гласа на почитателите си и се върнаха назад към корените и към Скай Едуардс. Легендарната им вокалистка беше такава органична част от магията на Морчийба, че мнозина просто отказваха да ги приемат без нея.

И ето ги Морчийба 2010 със Скай Едуардс… Какво повече може да иска един трип хоп фен?

Човекът обаче е странно живoтно. Както виеха от възторг, че Скай е пак тук, така сега мнозина мърморят, че това не било така, онова – иначе, музиката уж била същата, ама годината вече била друга, или обратното, или… какво ли не прочетох само за седмица от излизането на албума.

Затова забравяме критиката и феновете и ще разчитаме на най-верното ни – две уши, сърце и душа. В крайна сметка, музиката е за тях.

„Blood Like Lemonade” е чудесен албум и не позволявайте на никой да ви твърди обратното. След първите три парчета става ясно, че Морчийба перфектно са уцелили дозата в смесицата от трип хоп, поп и соул. Допълнителното инжектиране идва от гласа на Скай, който също е безупречен – едновременно студен, слънчев и омагьосващ. Текстовете не са сила на Морчийба, затова не връзвайте кусур, че понякога приказките, които така опасно ви нашепва тази дама, са малко хорър или поне вампирски.

Албумът звучи хомогенно, но стиловото разнообразие не е жертвано за целта. Имаме го най-вече в двата инструментала, които са приятна интерлюдия, без да ни дърпат напълно встрани от общото преживяване. Фолк мотиви също не липсват, но са така деликатно вплетени, че може и да не ги забележите.

Майсторските аранжименти, изчистеният звук и точното чувство за мярка превръщат „Blood Like Lemonade” в един силен, много зрял албум на една добра група. Ако се върнем пак към мърморковците, дори и най-мрънкащите критици не отричат, че това е най-добрият албум на Морчийба от времето на „Big Calm” (1998) насам. На тях просто не им харесва, че „времето не е същото”, което трябва да се разбира, че ТЕ вече не са същите. Музиката обаче си върви…

„Това е албумът, който трябваше да направим след „Big Calm”, чух с известно разкаяние, примесено с гордост да казва единият от братята Годфри пред някаква медиа. Прав е.

И ето – този албум най-после е факт, музиката в него е прекрасна и става за слушане до скъсване. Толкова красота има в тези 10 парчета, че можете да ги слушате нон стоп, до пълно отравяне.

Ще откриете на-важният белег на един добър албум – колкото повече слушате, толкова повече ви хваща. Пристрастяването към „Blood Like Lemonade” е страшно.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5610228/Morcheeba_-_Blood_Like_Lemonade_%5Bmp3-256-2010%5D

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Groove Armada – Black Light

18.06.2010

Лейбъл: OM Records

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника, Поп

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Dance Rock, Electro

Колко е важно 14 години да бъдеш сериозен

Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.

Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.

Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.

Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…

И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…

Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.

Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.

Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.

Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin'“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.

При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5336598/Groove_Armada_-_Black_Light(mp3_320kbs)ICM369

Автор: Ники Русиновски

Видео:

New Generation – Via

09.05.2010


Лейбъл: Tokyo Records

Дата на издаване: 16.06.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Алтърнатив, Рок

Стил: Indie Electronic, Electro Pop, New Wave, Lounge

„Пътят е целта”

Когато наречеш албума си „Via”, хората неизбежно ще си задават въпроса за къде пътуваш. В случая на Ню Дженерейшън (някога Нова Генерация) отговорът е в будистката мъдрост „пътят е целта”.

Крайно време беше тези хора да издадат албум – минаха близо 20 години. Въпросът „ама как Нова Генерация без Димитър Воев, така не може, а ако може – не бива” сякаш е намерил отговор. Това не е Нова Генерация – не би и могла да бъде. Това са музикантите от Нова Генерация – в новото време и с незабележимо сменено на Ню Дженерейшън име.

Изненадата е в музиката – на пръв поглед малко е останало от някогашната нова вълна в тази Генерация (още дълго ще им викаме така по навик, спомените и белезите в душите ни са много силни, още кървят).

Парчетата в албума са меланхоличен електро поп, минаващ на моменти към мързелив електро фънк и отчетливо клонят към лаундж. Ню уейвът е главно в мелодиите – с малко фантазия можете да си ги представите звучащи съвсем „като едно време”. Даже басът е „димитървоевски”!

Модерният аранжимент обаче твърдо дърпа към 21-ви век. Не е лошо, само дето звучи като „Нова Генерация свирят Фючър Шок” и присъствието на Деси в част от вокалите още повече допринася за това натрапчиво усещане.

Причината за модерния саунд вероятно се казва Мишо Пешев. Очевидно той е лидерът на новата група. Това си казва думата – композициите може да са ню уейв, но звукът е просто от друга галактика и това надали ще се хареса много на старите фенове. В отсъствието на Митко, Пешев е развихрил характерната за него широка музикална култура, изящество и една идея претенциозност. За съжаление, второ „Черно танго” или нещо поне близко до него не се е получило.

Гледани под лупа, Ню Дженерейшън изненадват и с други новости. Кристиян Костов в края на 80-те беше убийствен китарист, без него звукът на ранната Генерация би бил просто немислим. В Ню Дженерейшън присъствието му се губи. Не е забравил характерните си уейв рифове с лек афинитет към джаза, но тук те са на втори план – някак почти може и без тях.

По-лошото е, че Костов е загубил агресивността и хъса си (или аз го бъркам с Мони Воев). От записите не е ясно, но на живо той поема баса на Митко, а соло китарата остава за Мони Воев – може да е заради това. Ясно е, че всички тези хора трябва да правят компромиси, за да свирят заедно – те са от поне три различни периода на Нова Генерация и никога не са свирили заедно докато Митко беше жив – но резултатът от това твърде често е направо слаб.

Това жестоко пролича, когато на живо в Парти център „Четвърти километър” миналата година Васил Гюров пое баса, а Кристиян Костов си взе соло китарата – ето това вече беше група, при това яка група и (плюйте ме за това, но го твърдя убедено) беше истинска Нова Генерация, макар и без Димитър Воев.

Разликата между албума и живото му представяне на сцена въобще е леко изненадваща. В диска като цяло малко липсва „атака”, суинг, хъс, звучи лежерно, но на места тромаво. На живо обаче повечето тракове добиват адреналин, докато по-мудните парчета някак не се връзват с публиката пред сцената.

Вокалистите са друга болка на групата. Ролята на Тери от Ейлиън Индъстри като гост вокал е да придаде малко мъжественост на Ню Дженерейшън, но присъствието му оставя противоречиви впечатления. Деси е перфектна и на живо, и на запис, но това пък е Фючър Шок, дори Майнд Трипс – просто друга бира. Алина и Кристиян на китарите са топлата връзка към уейв миналото – за радост на феновете. Катя (вокал и клавишни) и Мони Воев са толкова на втори план, че направо се губят.

Ню Дженерейшън страда от сериозна липса на баланс между членовете си, което се отразява и на музиката й. Гост вокалистите са успех, но задълбочават този проблем.

Изненадващо обаче „Via” е диск, който звучи почти хомогенно. Средното ниво на парчетата е високо, има немалко добри попадения, няма голям хит, но и няма провали или пълнеж. Единствено римейкът на „Бездействие”, носталгично лепнат в края на албума като мост към пост пънк миналото на групата, стои нелепо. И не защото е единствената песен на български. А защото, ако Ню Дженерейшън иска да има бъдеще, трябва да се откаже от миналото си. То няма как да се върне.

Засега музикантите показват, че са твърдо решени да вървят напред. „Пътят е целта”. А накъде ще ги отведе той – надяваме се да видим и чуем всички. Още една добра група на българската сцена днес никак, ама никак не ни е излишна.

Оценка: 7 от 10 – много добърАвтор: Ники Русиновски

Видео: http://vbox7.com/play:87b6aff9

Sting – If On A Winter’s Night

02.03.2010

Лейбъл: Deutsche Grammophon

Дата на издаване: 21.10.2009

Формат: CD

Жанр: Уърлд, Класика

Стил: Traditional Songs

Човекът във високия замък

С предишния си албум “Songs From The Labyrinth” Стинг ядоса феновете си. С настоящия обаче вече сигурно е загубил 80% от тях.

Това е едно определено лошо начало за представянето на един горе-долу добър албум. Но пък и дали “If On A Winter’s Night” е добър албум?

Поне от първо слушане не личи такова нещо… освен ако не сте останали във възторг от “Songs From The Labyrinth”. Усещането за редовия Стинг фен е разочарование, голямо разочарование. Това ли е човекът, който промени представите ни за модерна рок и поп музика между 1985 и 2000-та година? Това ли е фронтменът на Полис, които направиха революция в поп културата на ръба на 70/80-те? Ами… това е, да.

Нека да погледнем на нещата и от гледната точка на Стинг обаче. Той смята, че е отдал дан на почитателите си, като се съгласи на огромното световно реюниън турне на Полис в последните години. Връщането в онова време, при онези хора, при онези проблеми и кавги, които беше оставил зад себе си преди повече от 20 години, за него беше мъчително. И евентуалните милиони приходи от турнето надали са били мотив да го направи – Стинг е милионер вече повече от четвърт век. Направи го за феновете.

Пък и Стинг си е саможивец и е вече на възраст. От години живее в мрачния си замък в Уилтшир. Тресе го убеждението, че може да прави абсолютно каквото си иска и никой не може да му държи сметка. Затова и направи албум като “Songs From The Labyrinth”, съдържащ стихове и мадригали в съпровод на лютня. Както той обясни, това си е средновековна поп музика, писана от придворния хитмейкър номер 1 на кралица Елизабет номер 1…

При това положение е ясно, че Стинг не е човек, на който можеш просто да се обадиш и да го помолиш да направи примерно коледен албум… а неговият лейбъл получил точно такава задача. И затова разговорите започнали малко отдалеч – дали може да направи нещо по-така, албум със зимни песни например и ако може да е преди Коледа. И Стинг ги разбрал, обаче буквално…

По същество “If On A Winter’s Night” е доста близо до “Songs From The Labyrinth”. Съдържа традиционни песни за зимата, снега… тези три работи. Фолклорното звучене е смесица от хм, традиционен средновековен поп, келтска и даже донякъде ирландска традиция. Познахте, страхотно върви с уиски!

На първо слушане ухото, очакващо рок звук или поп аранжименти и плътен вокал, остава толкова разочаровано, че е склонно да приравни камерното звучене на “If On A Winter’s Night” до порнографски разголения саунд на предшественика му.

Ако обаче преодолеете разочарованието и послушате на спокойствие албума повече от веднъж, нещата могат да ви се сторят и малко по-различни. Нека не са всички, но повечето песни имат богата оркестрация или поне аранжимент.

Освен това, сред изпълнителите на отделните партии виждаме както верния спътник на Стинг, китариста Доминик Милър, така и имена като Крис Боти (тромпет), Джак ДеЖонет (ударни), Дийн Паркс (китара и мандолина), познатият ни вече Един Карамазов и неговата лютня, както и други именити духачи, изпълнители на екзотични фолк инструменти и класически музиканти. Сред последните откриваме и българска следа – пловдивската цигуларка Светлана Цонева, макар и с изписано погрешно име.

На места този ансамбъл звучи доста добре и почти припомня за един познат, макар и много отнесен в експерименти със стилове и жанрове Стинг. Уви, това са редки моменти. В останалите оркестрацията в най-добрия случай звучи приглушено до камерно. Оттук идва и фалшивото усещане за един полуакапелен албум. А гласът на Стинг – пак на моменти – пази някогашната страст, но в други звучи ниско, глухо и безстрастно, сякаш предната нощ притежателят му доста е злоупотребил с уискито, за което споменахме по-горе, но никой от останалите е нямал куража да му каже, че не е във форма за записи.

Ето как въпреки изяществото в аранжиментите, добрите музиканти и проблясъците тук-там стигаме до факта, че “If On A Winter’s Night” е посрещнат и от феновете, и от критиците даже и по-зле от “Songs From The Labyrinth”.

От друга страна, припомнихме кой беше този Стинг. Както каза някой, това е точно музика, която бихме очаквали да прави човек на възраст, живеещ в средновековен замък. Уви, тази констатация изчерпва наистина всичко, което би могло да се каже за последния албум на Стинг.

Оценка: 2 от 10 – слаб

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3451196/Sting-If-On-A-Winters-Night-(2009)

Видео:

Air – Love 2

05.02.2010

Лейбъл: Virgin

Дата на издаване: 30.09. 2009

Формат: CD

Жанр: Електроника

Стил: Electro Pop, Ambient, Chill Out, Lo Fi

Във въздуха тази вечер

Еър са от онези артисти, които имат нещастието с първия си гениален албум да са разбили света. Оттук нататък каквото и да направят, те все опитват да повторят себе си – или да избягат от себе си – и и в двата случая все чуват мрънкане на недоволни фенове.

Положението с последния им алабум „Love 2 е доста ясно и може да го обобщим в няколко основни точки.

Първо, „Love 2” не е “Moon Safari” и не би могъл да бъде – минаха 11 години оттогава. Това си го знаехте, нали?

Второ, „Love 2” е до голяма степен завръщане към корените – светло, мечтателно, „напушено” ембиънт поп електро. Това е само за добро. Някои ще кажат, че това било много ретро днес, но не ги слушайте – какви фенове са те? Музиката не е стара и нова, а добра и… друга.

Именно това е третото – „Love 2” е определено добър Еър албум. Няма много нови идеи, но реализацията на старите е на високо ниво. Има темпо, има душа, има чувство. Има го онзи нереален, романтичен „филм”, чиито саундтрак са Еър с цялата си дикография.

Четвърто, Жан-Беноа Дункел и Никола Годен са еклектици по душа, няма да се лъжем, но „Love 2” се е получил по-цялостен и хомогенен албум. Няма екзотични японски свирки като в предхождащия го „Pocket Symphony” (2007) – тук нещата са по-прости, по-равнички, даже лоу фай на моменти. Но и средното ниво на „Love 2” е забележимо по-високо от джобната им симфония.

А в добрите си моменти Еър са… ех, защо няма повече такива групи! Тази меланхолична и замаяна, но светло позитивна музика е сякаш саундтрак на рая… или резултат от натравяне с твърде много кислород вследствие на хипервентилация. Това беше петото.

Шесто, музиката на французите е ненатоварваща, лека. Ако щете, наречете я и донякъде лековата – малко е измамно, но не е невярно. Дванайсетте парчета лежат/звучат добре на много места, в много часове/настроения и в много дейности, бездейности и безидейности. Да не споменавам за трети път думата саундтрак…

Та ето ви шест сериозни основания този албум да получи сериозната оценка 6 (добър).

Ако пък сте просто фен, възприемате музиката на Еър с една октава реалност по-високо от останалите и настоявате, че албумът е направо много добър (7), аз няма да възразя, ще се присъединя. Така е. Любовта е необяснима за останалите. Трябва да я усетиш сам и тогава ще видиш и онова, което иначе остава невидимо за очите/ушите/сетивата. Точно един французин беше казал, че то е всъщност най-същественото…

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5108376/AIR_-_Love_2_%5B320kbps%5D

Madonna – Celebration

26.11.2009

Лейбъл: Warner

Дата на издаване: 29.09. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Поп, Компилации

Стил: Pop

Madonna mia…

„Една перфектна колекция от рециклирани издъхнали стари хитове…”. Нещо подобно бях писал преди около 19 години като начинаещ музикален журналист по повод на „The Immaculate Collection” (1990), първият сборен албум на Мадона.

Уви, същото може да се каже и за втория.

За изключително продуктивен артист като Мадона издаването на сборен албум веднъж на десетилетие е някак задължително. В нейния случай обаче имаме 20 пропуснати години и да, това е проблем, за съжаление – не единственият.

Невъзможно е да се съберат всички нейни хитове през годините наедно дори в двоен диск. Друг проблем е, че и резултатът от това би бил ужасяващ, защото над половината от тях са откровено слаби, невпечатляващи с нищо песни.

В резултат имаме селекция. Като всяка селекция, тя е спорна.

Сред 36-те сингъла в „Celebration” липсват определено добри парчета като например „Rain” (и тук можем да добавим още поне няколко заглавия). За сметка на това са ни спестени бози като кавъра на „American Pie” (и тук можем да добавим още поне 10-20 заглавия, ако сме злопаметни).

Песните не са подредени хронологично, което е минус. Освен това са във всякакви версии – от сингли, от албуми, едити, съкратени версии и даже от „The Immaculate Collection”, където – едва ли помните – всички хитове бяха ремиксирани (всъщност ремастерирани) в новаторската тогава Q Sound технология, която забележимо съживи звука им.

Но хайде да си говорим за музика. Колекцията е ужасяваща компилация от парчета във всякакъв стил и с всякакъв ритъм, при това – от последния четвърт век. Миш-маш.

Дори и след 25 години на сцената приносът на Мадона към музиката е спорен, да не кажем – несъществуващ. Към модата, към музикалния бизнес, към съвременната култура, към обществото дори – да, приносът й тук е огромен. Но към музиката…

Фактът, че Мадона всъщност не може да пее, отдавна не смущава никого. Но тук той се набива на очи „като въшка на чело” (Реймънд Чандлър). Лесно могат да се проследят ранните й напъни от 80-те, съдържащи повече желание и ентусиазъм, отколкото вокални възможности. Личи и средният период през 90-те, когато огромната амбиция и желанието за самоусъвършенстване я довеждат до нещо като вокално съвършенство, предвид повече от скромните й заложби. Обаче личат ушевадно и записите й от последното десетилетие – до един правени със софтуер за вокални корекции.

И ако все пак се върнем на музиката, първият диск е малко по-слушаем, защото в него са относително по-добрите – или по-новите (и двете е вярно) – песни. Вторият, заровен доста повече в 80-те, с малки изключения е вехт, остарял, ненужен, на моменти нетърпим. Скука, скука…

Дори самата Мадона не се притеснява да признае, че днес вече не може да понася старите си песни. Що се отнася до единствената нова в този диск – „Celebration”, тя не е нищо особено, просто става.

При това положение е трудно да си представим кой, ако не е заклет фен на мадам Чиконе, би дал куп пари за тази двойна „де лукс” колекция. Тя е просто сбор от мимолетни, в повечето случаи дори не особено добри песни, отбелязващи предимно кой авангарден продуцент е наемала певицата през годините, за да се задържи на ръба на популярността за момента.

Накрая, откровено казано, сборът от всичко дотук ни води до едно доста съкрушително финално прозрение – комерсиална, брутална, безсрамна и бездарна, от естетическа гледна точка Мадона е нещо като чалга в поп музиката. Ни повече, ни по-малко…

Оценка: 2 от 10 – слаб

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/134886005/madonna?tab=summary

Видео:

George Benson – Songs And Stories

21.10.2009

George_Benson_Songs_and_Stories
Лейбъл: Concord

Дата на издаване: 25.08. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Джаз

Стил: Soul, Smooth Jazz, Pop

45 години не стигат!

По-предният албум на Джордж Бенсън „Irreplaceable” (2004) беше пълна катастрофа. Последният – „Givin’ It Up” (2006) постигна огромен успех, но беше в дует с Ал Жаро. Така че почитателите на китарния маестро трябваше дълго да почакат за нещо ново и добро от него.

Бенсън обаче не им изневери. За 45-тата годишнина от началото на своята звукозаписна кариера той пусна нов диск. И макар да носи подозрителното заглавие „Songs And Stories, той е с изцяло нова продукция.

Някои казват, че Джордж Бенсън никога няма да успее да издаде албум, който да се хареса на всичките му фенове. Просто защото аудиторията му е много разнообразна и се състои от две основни групи фенове. Едните харесват поп и соул музиката му. Другите пък боготворят джаз китарата му. На която и страна от творчеството си да наблегне великият майстор, все ще има недоволни и разочаровани.

„Songs And Stories страда от същата дилема. Той започва като поп албум, но по някое време се появява малко китара, после пак се връща към соул музиката, след това прави неуверен завой към инструменталния джаз и накрая твърдо остава там.

На първо слушане това е един хаотичен албум, сбор от каквото е записвал напоследък човекът, когато е бил на кеф да влезе в студио (той все пак е на 66). Но второто и последващите го прослушвания убеждават, че Бенсън е в отлична форма като музикант и творец и е извадил един страхотно добър албум, пълен с бисери и диаманти в почти всяко парче.

Бенсън започва лежерно и мързеливо със соул кавър на Джеймс Тейлър – „Don’t Let Me Be Lonely Tonight”. Тук му партнира като контрапункт акустичната китара на бразилеца Тониньо Хорта, а на ударните е ветеранът Паолино Да Коста.

В същото темпо остава и джаз поп композицията „Family Reunion”, която ни връща в началото на 80-те. Нищо чудно, тъй като тя е дело на гениалния фънки маестро от онези години Род Темпъртън – автор на уникални хитове, сред които например вездесъщия „Thriller” на Майкъл Джексън.

Следва „Show Me The Love” – първият бляскав диамант в албума. Бързичкото парче е дело на Стив Люкадър и Дейвид Пейч от Тото и на басиста Маркъс Милър, който е и съпродуцент на целия албум. На китарата е поредната фънк легенда – Рей Паркър Джуниър, а Бенсън демонстрира блестящата си техника и прословутото си скат пеене в унисон с бързите си пръсти. Прекрасният аранжимент на духовите и щрайха абсолютно връща в края на 70-те и неизбежно подсеща за невероятния връх „Give Me The Night (1980).

Темпото успокоява „A Telephone Call Away”, нова песен на соул легендата Бил Уитърс, която Бенсън прави в дует със златния глас на Лола Хатауей, подкрепен от саксофона на Джералд Олбрайт.

Последващата „Someday We’ll All Be Free” е кавър на старо парче на бащата на Лола – Дони Хатауей. Джази версията на Бенсън показва, че джазът в пръстите му по грифа още пари, а гласът му е в невероятна форма – мек като кадифе.

„Nuthin’ But A Party” е рискован опит за леко ърбън, хип хоп ритъм – там, където китаристът се провали преди години в албума „Irreplaceable”. Този път парчето е трепач с участието на извънземния бас на Маркъс Милър, акомпаниран от дуела между китарите на Бенсън и по-младия му джаз колега Норман Браун.

„Come In From The Cold” е още една лежерна Мотаун соул балада, макар да е дело на съвременен композитор. Отбелязваме поредното звездно участие – този път на саксофониста Том Скот.

И ето ти я „Exotica” на Маркъс Милър – огромен подарък за феновете на седемдесетарския смуут джаз инструментален звук на Бенсън. Общо взето, непретенциозно парче, което обаче спокойно може да влезе в топ 10 или 20 на най-доброто, излязло изпод ръцете на феноменалния китарист.

Следващата е класиката „Rainy Night In Georgia”, която сменя темпото, но запазва настроението от онези велики бенсънови албуми от средата на 70-те. Без да се напъва особено, китаристът прави чисто своя, доста различна от оригинала версия.

Същото важи и за следващия радио френдли смуут джаз кавър – „One Like You” на Смоуки Робинсън.

И отново – диамант. „Living In High Definition” е модерна, бърза инструментална версия на парче от Мотаун ветерана, композитора Лемънт Дозиър. Страхотен аранжимент, страхотни музиканти, страхотен Бенсън от най-висша класа. Точно заради смазващи изпълнения като това мнозина вярват, че Джордж Бенсън е най-великият жив джаз китарист, макар че по-добри техничари от него не е трудно да се намерят.

Албумът свършва все така меко, лежерно, привидно небрежно и разпускащо, както е започнал, с кавър и по „Sailing” на Кристофър Крос – поредното доказателство за безупречния вкус на божествения китарист.

Малко са албумите, в които се изсипва такава благодат за ухото на слушателя, изсвирена при това от десетки топ музиканти, почти всеки от които – сам той звезда в своя бранш. Нека споменем още няколко имена – Стив Поркаро и Грег Филингейнс (клавишни), Уа Уа Уотсън, Пол Джаксън Джуниър и Лий Ритенаур (китари), Пати Остин (вокал), Джери Хей (аранжимент на духовата секция).

Изненадващо в този звезден кастинг откриваме и едно българско име – Тодор Пелев. Живещият днес в Америка български цигулар е завършил Софийската консерватория, а в годините зад океана си е създал бледстяща кариера и реноме на перфектен концертен и студиен музикант. Освен с Джордж Бенсън, записвал е и с Тийна Мари за тазгодишния й доста успешен албум. Участвал е и в записите на албума на Рей Чарлз „Genius Loves Company”.

„Songs And Stories може би не е сред най-великите албуми, но е най-доброто, което китаристът е издавал от поне десет години насам. Сравнително успешният баланс между поп, соул и джаз от една страна, и между песни и инструментални изпълнения от друга, прави албума силно комерсиален за ценителите на перфектно изпълнени композиции от музиканти виртуози. Няколкото блестящи изпълнения от висша класа в духа на най-добрите записи на Бенсън от 70-те и 80-те пък го правят безусловно желан и задължителен подарък за всеки истински фен.

Джордж Бенсън не е кой да е и не издава албуми всеки ден. Дано е жив и здрав да ни радва още много години с таланта, присъствието и музикалността си!

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5040182/George_Benson_-_Songs__amp__Stories_(Advance_2009)_-_Jazz

Видео: 

David Guetta – One Love

16.09.2009

David_Guetta_-_One_Love_(Official_Album_Cover)

Лейбъл: Astralwerks, EMI

Дата на издаване: 24.08. 2009

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника

Стил: Electro, Vocal House, Euro Disco

Любов, звезди и още нещо

Хитрец е Давид Гета.

Следвайки каноните в бранша, през май и началото на юни цяла дузина световни топ диджеи пуснаха новите си албуми с надеждата те да станат саундтрак на лятото. Вместо това се получи пренасищане на пазара и те се неутрализираха един друг, като дори наистина добрите от тях не успяха да пробият.

Давид Гета предпочете да изчака на макси сингли и пусна своя албум в края на август, когато сезонът отиваше към приключване. В резултат на това след двумесечната лятна суша, когато никой не издава нищо свястно, неговият албум на секундата влезе във всички възможни класации. Маркетингът не е каквото беше…

Не че мястото в класациите гарантира качество на материала. И именно Давид Гета е поредният/последният, който доказва това.

Не че пък той не се е постарал, тъкмо обратното. Само вижте какви звездни гости от суперкласа е поканил.

Да започнем например с Уил Ай Ем от Блек Айд Пийс и с Ни-Йо. Това са точно двама от тези едва трима-четирима привилегировани гении, които Майкъл Джексън приживе бе поканил да запишат предстоящия му нов албум-завръщане. Направо се усеща брилянтната мисъл на Давид Гета: „Което е добро за Майкъл Джексън, е достатъчно добро и за мен”.

Но Гета не спира дотук. Сред неговите гост-вокалисти са още Кели Роулънд, Ейкън, младата надежда Кид Къди, британската сензация Естел, Дърти Саут, прословутия Крис Уилис, и още, и още…

Всяко от 15-те парчета е с претенцията да бъде хит и всяко от тях малко или много заслужава това. Нещо повече, поотделно те звучат съвсем приемливо, даже от добре нагоре. Заедно обаче формират един тооолкова отегчителен, досаден и познато звучащ албум, че чак не е за вярване.

Наистина, французинът не е велик иноватор и в последните години непрекъснато се опитва да се самоповтаря. На този фон новият му албум е дори нещо необичайно ново за него. Но явно – твъъърде закъсняло, след като звучи така предвидимо.

Дискът е тъпкан с първокласни хитове, при това за всеки вкус. За най-масовата аудитория са „When Love Takes Over“, ремиксът на „I Gotta Feeling” на Блек Айд Пийс, парчетата с Крис Уилис. За по-изтънчени вкусове пък са например заглавната „One Love” с брилянтната Естел и химнът „How Soon Is Now” с участието и на колегата Себастиян Ингросо, но спокойно могат да ви харесат и съвсем други неща. Накрая, има и версия от два диска, като вторият съдържа клубни ремикси на материала в първия.

Давид Гета смело и с лекота заличава границите между електро, диско, хаус, поп и дори хип хоп – това не може да не му го признаем. Освен това, „One Love” е и един от най-амбициозните албуми тази година, при това не само в денс жанра. Остава само и да го харесате… но лично аз имам проблем с това. Пък вие – както си решите.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://www.fulldls.com/torrent-albums-1905954.html

Видео:

 


Oakenfold – Perfecto: Vegas

19.08.2009

oak_

Лейбъл: Thrive

Дата на издаване: 07.07. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Електроника, Денс, Компилации

Стил: Progressive House, Progressive Trance, Electro

Модерност и класика в Лас Вегас

Пол Оукънфолд е сред онези велики майстори на електрониката, които превърнаха компилациите с денс музика в нещо интересно и дори слушаемо. От години обаче чуваме мрънкане, че големият маестро станал твърде комерсиален и позагърбил старите си прогресив корени.

И да е вярно това, въпреки всичко една (коя да е) компилация, направена от Пол Оукънфолд все още носи неговия неповторим почерк и вкус. Онова вълнуващо изживяване, което никой друг не може да ви предложи. Онези парчета или ремикси, които се чудиш откъде ги е изкопал.

А ето че този път маестро Оукънфолд изненадващо ни предлага нещо, което твърдо ще се хареса и на по-старите му почитатели „от онова време”.

„Perfecto: Vegas” е резултат от успешната му резиденция в клуб „Рейн” в комплекса „Палмс” в Лас Вегас. Оукънфолд е започнал кариерата си първо в Америка преди двайсетина години (за онези, които не знаят) и отлично познава тамошната публика. Човек би предположил, че специално за американците DJ-ят ще предложи нещо по-достъпно и по-комерсиално… и донякъде ще сбърка.

Достъпното и познатото се изчерпва с една авангардна версия на „Let The Music Play” на Шанън и с версия на „Sleeping Satellite” (в оригинал на Тасмин Арчър), изпълнена от любимката на Оукънфолд Jan Johnston (как ли точно се произнася името на тази жена?).

За останалото Пол разчита главно на свои хора от лейбъла „Перфекто” като Кенет Томас, Адам Уайт, Бари Джей, Ди Фракшън, Нат Мънди и Робърт Вадни, включени с по 2-3 трака или ремикса.

Първият диск започва доста сдържано и продължава сравнително минималистично, което не подсказва какво следва по-нататък. Основно имаме прогресив хаус, електро и прогресив транс без никакви залитания към комерсиалност. Музиката е приятна за слушане в слушалки или за тихичък фон без да надувате басите.

И ето че към 35-тата минута сдържаната дотук енергия избива в едно ярко и хващащо парче – „Tease” на Ди Фракшън и Кори Крофт, което е на такова ниво, че спокойно би могло да бъде част от шедьовъра „Global Underground 007: New York” (1998). В същото настроение е и следващият трак на Нат Мънди, което води до неудържимото желание да усилиш всичко докрай, да скачаш в ритъм до безкрай и даже да отидеш малко отвъд края като си разбиеш главата от кеф в стената например…

За оживелите краят на първия диск настъпва с още един майсторски прогресив химн на Аутър Сънсет, ремиксиран убийствено от Адам Уайт.

Нищо обаче не може да ви подготви за началото на втория диск. Откриващата „симфония на падналия ангел” на Робърт Вадни е класически, мощен, епичен, пищен прогресив транс от онези, които веееече не прааавят, уви. Можеш да се закълнеш, че сме 1999-та…

Огромната вълна от положителна енергия полека спада в следващите 20 минути (качеството обаче – не!) и после отново опираме в един чутовен, магически вокален трак на Робърт Вадни – „Away From You”. Запомнете това име – Вадни е новата звезда. След още 20 минути безкомпромисно качествени и учудващо старомодни – в добрия смисъл – парчета, миксът приключва пак с негов, при това фирмен трак – „Club Perfecto”. За статистиката – в диска има и два немиксирани бонус трака, които също не са за изпускане.

Когато накрая трябва да теглим чертата, откриваме, че Пол Оукънфолд отново ни е „излъгал”. Сдържан и модерен в първата четвърт на микса, в другите три четвърти той предлага смачкващо първокласни парчета, които са предимно вокални и учудващо добре следват неговия прогресив стил отпреди десетина години. Така той успява хем някак да е модерен, хем да е безогледно комерсиален и да се хареса практически на всички.

Завръщането му – поне за малко – към корените и към звука, който го направи официално номер 1 диджей на планетата, е голяма радост за старите му фенове, пък дори и с риск някои от парчетата да звучат твърде старомодно.

„Perfecto: Vegas” е сигурно стотното поред доказателство, че този човек дава най-доброто от себе си – не само когато си подготвен и го очакваш, но и когато не очакваш да ти предложи кой знае какво.

Оукънфолд вероятно никога повече няма да се изкачи на номер 1 в официалната DJ класация. Но в очите и ушите на обикновените слушатели и фенове той ще си остане Най-големия, Най-обичания, Най-… – завинаги. Някой трябва да му вдигне паметник…

Преди обаче да е заел достойно мястото си до Цар Освободител и Левски, имаме възможност да видим Пол съвсем на живо да подгрява Мадона в София. Оукънфолд на националния стадион – ето ТОВА е шоу, което непременно трябва да се види! За феновете има и бонус – същата вечер DJ-еят ще е в „Ялта”. Ако не сте се усетили, пада се точно срещу 30 август – с други думи, човекът ще празнува 46-ия си рожден ден…

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5028215/Paul.Oakenfold-Perfecto.Vegas-House.2009.

Видео:  Robert Vadney – Club Perfecto