Posts Tagged ‘Dance Pop’

Groove Armada – Black Light

18.06.2010

Лейбъл: OM Records

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника, Поп

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Dance Rock, Electro

Колко е важно 14 години да бъдеш сериозен

Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.

Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.

Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.

Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…

И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…

Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.

Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.

Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.

Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin'“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.

При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5336598/Groove_Armada_-_Black_Light(mp3_320kbs)ICM369

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Advertisements

Black Eyed Peas – The E.N.D.

28.07.2009

51Gt7MJuvxL._SS400_

Лейбъл: Interscope

Дата на издаване: 03. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: Dance Pop, Alternative Hip Hop, Electro Pop

Вечно подценени

Тази история има начало, но сякаш няма край.

Блек Айд Пийс са сформирани почти случайно и никой не е очаквал нищо особено от тях. След два изненадващо добри алтърнатив рап албума всички ги тупат по раменете („много сте готини”), но никой не вярва от това някой ден да излезе нещо сериозно.

Дори след като вторият им албум продава над милион екземпляра, правейки ги „най-популярната неизвестна група в света”, оригиналната им певица Ким Хил напуска, понеже не вижда никаква перспектива в цялата тази работа. Пожелават да я заменят с (неизвестната тогава) Никол Шерзинджър, но тя отказва заради тогавашната си група –за която и до днес никой не е чул.

Никол им води закъсалата Фърги и тя се съгласява да пее за Блек Айд Пийс, но при две важни условия – първо, да е само временно и второ, Уил Ай Ем да й продуцира соловия албум, на който тя от сума време отчаяно търси продуцент.

Нататък вече знаете – „Elephunk” (2003) става сензация, всички го харесват. За 15 минути всичко е диаманти и рози.

Но идва „Monkey Business” (2005) и пак почват едни коментари тип „абе не е толкова добър, колкото предишният”. След няколко месеца албумът има вече 4 страхотни сингъла и определено е сред 3-те най-значими поп албума на годината. След още няколко месеца печели и „Грами”, но критиците никога не си признават, че са сбъркали.

Соловият албум на Фърги „The Dutchess” (2006) също не е определен като особен връх, даже напротив, но дава 5 последователни хита в американския Топ-5. Което си е рекорд.

И идваме накрая до актуалния албум „The E.N.D.”, който е съвсем разбит и от критиците, и от феновете. Макар че бил по-добър от „Monkey Business” (2005), но пък не бил по-добър от „Elephunk” (2003), казват.

Хората понякога не знаят какво искат. „The E.N.D.” е първият албум на групата, достигнал номер 1 в САЩ, продава повече от предишния (във времена на криза и на тотален крах на музикалната индустрия), има един – малко е да се нарече успешен – тотален хит сингъл като „Boom Boom Pow”, престоял 12 седмици на първа позиция. И още какво ли не, доказващо с цифри и позиции, че мрънкалата пак са се объркали.

Но ние по традиция няма да говорим за цифри и статистики, а за музика.

Музикално „The E.N.D.” отново е много напред с материала. Много по-напред от предните албуми на „грахчетата”, които все бяха обявявани за алтернативни и авангардни.

Вместо страхотните семпли – чиято ера приключи отдавна – гениалният Уил Ай Ем този път е заложил на грубичък модерен електро звук. Наричат го даже електро хоп, макар че такова чудо още няма. Комбинирайте денс звученето с добри мелодии, интересни (в повечето случаи) аранжименти, поп вокалите на Фърги и вече бегло напомнящите рап речитативи на Табу и после моля нека някой с ръка на сърцето да излезе и да каже, че това е слаб албум…

Не че „The E.N.D.” е лишен от слабости. Той започва с два колосални хита, продължава колебливо с няколко повече или по-малко добри парчета и към средата постепенно губи креативност и става по-традиционен. Истината изисква да отбележим, че в „Monkey Business” (2005) нямаше нито едно слабо парче, докато тук това не е така.

Този факт, както и очевидно твърде авнгардният подход на Уил Ай Ем, неразбираем за част от аудиторията, която и до днес тайно слуша кънтри и не харесва тези модерни „фиу-фиу” и „бум-бум” електронни звуци, плюс традиционното подценяване са истинските причини за недоволството от албума. В музикалния бранш пилците се броят през януари, когато се отчитат годишните продажби и през февруари, когато пък се раздават наградите „Грами”, така че пак ще си говорим по темата.

Иначе „The E.N.D.” може наистина да е последният албум на Блек Айд Пийс, издаден на физически носител. Официално съкращението в заглавието означава „The Energy Never Dies” („Енергията никога не умира”), но за другото говорят членовете на групата.

В интервю за „Билборд” Уил Ай Ем каза в прав текст: „Опитвам се да избягам от концепцията за албум. Какво е албум, когато пускаш 12 песни в „АйТюнс” и хората могат да си изберат която поискат? Това не е албум. Албумът вече не съществува като такъв”.

В подкрепа на тази теза Блек Айд Пийс използват и иновативни маркетингови тактики, като към „нормалните” сингли добавят и само дигитални, които издават в три поредни седмици. Еминем също използва тази тактика за своя „Relapse” и и в двата случая експериментът се оказа много успешен.

Каквото и да казват критиците, Блек Айд Пийс са гиганти на съвременната поп сцена и няма никакъв шанс да слязат скоро от нея, защото са много пред останалите в бранша – творчески, иновативно и маркетингово.

А, и последно – правят (в повечето случаи) абсолютно страхотна музика. Достатъчно такава ще намерите и в „The E.N.D.”.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4929795/Black_Eyed_Peas_-_The_E.N.D_Japan_Edition_-_2009_KompletlyWyred_

Видео:

Vodpod videos no longer available.

Pet Shop Boys – Yes

29.05.2009

318iYcLsm9L._SS500_

Лейбъл: Parlophone

Дата на издаване: 23.03.2009

Формат: CD

Жанр:  Електроника, Поп, Денс

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Pop

Да! Да! и Да!, макар че те не са трио, а дуо

Около връчената им на тазгодишните награди „Брит’с” статуетка за изключителен принос в музиката, единият от двамата Пет Шоп Бойс коментира, че се чувстват леко неудобно, понеже това е награда, която би трябвало да отиде при Депеш Мод, от които те например са се учили. Прав е. Но ако оставим фалшивата скромност настрана, никой друг не заслужава повече тази награда от самите Нийл Тенънт и Крис Лоу.

Ако си поне над 30, сигурно можеш да си спомниш живота си по хитовете им – когато излезе това парче бях еди къде си и правех еди какво си. За целта не е задължително дори да си им бил фен, достатъчно е просто да си следял музиката сравнително отблизо. Пък и колко ли точно фена имат Пет Шоп Бойс с лигавите си, еднотипни и гейски синти поп парчета? (For the record – много, ужасно много: над 70 милиона продадени албума. И повечето от въпросните им фенове са си съвсем хетеросексуални. Пише го в Уикипедия, да.)

За последните 25 години тези двамата обаче превърнаха поп музиката в изкуство от много висока класа. Пребориха стотици клишета, направиха десетки златни хитове, направиха незабравими колаборации с други артисти, изпяха едни от най-добрите текстове в цялата история на модерната музика, поставиха мюзикъл, написаха музика към класическия ням филм на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин” и я изсвириха на живо и безплатно под огромни видеоекрани с филма на Трафалгар Скуер в Лондон под проливен дъжд и пред няколко десетки хиляди зрители и още, и още, и още толкова много!…

Крис и Нийл са вече над 50-те, затова още по-учудващото е че видимо преживяват творчески подем. Последният им студиен албум „Fundamental” (2006) бе посрещнат донякъде критично заради острите си политически и социални послания. Истината обаче е, че той съдържаше твърде разнообразна музика, за да бъде възприета тя наведнъж и едновременно, а и отделните парчета силно варираха като стойност. Това го превърна в един от най-подценените им албуми изобщо.

На този фон новият „Yes” е голям успех за дуото. Първо, изключително влиятелната награда „Брит” за цялостен принос и трите номинации за „Грами”, които в крайна сметка им донесе „Fundamental” (2006), омекотоха мнението на критиката и дори най-големите им критици днес ги хвалят.

Второ, двамата изненадващо наеха за съпродуценти модните в момента поп законодатели Ксеномениа, работили с Гърлс Алауд, Шугърбейбс, Сент Етиен. Резултатът е, че всички днес казват: „Е, най-после Пет Шоп Бойс звучат съвременно”.

И накрая третото – самата музика. С ръка на сърцето можем да заявим, че „Yes” е много по-хомогенен албум от „Fundamental”. От началото до края нивото е много високо.

Стартовото парче „Love Etc.” е лирично електро с убийствен текст – грабващ, масивен хит, типично по петшопбойовски, въпреки леко различния звук. То е едно от трите, в което Ксеномениа са и съкомпозитори. В другите парчета, продуцирани от тях, участието им е по-малко забележимо, макар и осезаемо. „Love Etc.” обаче е удар в десетката и като музика, и с позитивните си („I believe that we can achieve the love that we need / I believe, call me naive, but love is for free”), но така саркастично цинични строфи („Don’t have to be beautiful but it helps”).

„All Over The World” продължава с фанфарно начало и умерен танцов синти поп звук. Ако не се заслушате внимателно, това си е отново як, леко помпозен хит. Ако пък се заслушате – с изненада чувате Чайковски (прилежно упоменат като съкомпозитор) и поприкрит, но ясно различим бангра бийт! Поне аз не познавам друга група, която да прави толкова елементарна, хитова музика, вплитайки в нея такава чудовищна музикална култура – от класическа романтика до пакистански фолклорни ритми – и да получава толкова добър и лесно смилаем за средния слушател резултат.

„Beautiful People” е ретро намигване в стил „Being Borring”. Зад непретенциозния звук отново се крие какво ли не – сериозна доза поетичен сарказъм, китарата на Джони Мар (екс Дъ Смитс) и класическият оркестър на „Аби Роуд”, който прави брилянтен естетски финал на парчето, напомнящ за бароковите експериментите във „Fundamental”.

„Did You See Me Coming?” е вторият сингъл от албума. Отново типичен Пет Шоб Бойс гига хит. Перфектна, лека, запомняща се, лееща се сама, грабваща мелодия, съчетана с другия чудесен текст в албума. Няма по-заразен позитивизъм от този на Тенънт и Лоу, когато те ти казват, че любовта те чака тук и сега, на минута разстояние.

Няма и по-болезнени и по-уязвими строфи от техните, когато трябва да те предупредят, че любовта може да бъде и катастрофа, трагедия („Vulnerable”, „King Of Rome”). Към тази група можете да включите донякъде и „Pandemonium” и „The Way It Used To Be”. Останалите парчета са твърдо към хитовите химни.

Грандиозният финал с „Legacy” напомня повече „Fundamental” като форма и аранжимент, но стои добре към „Yes” като съдържание и ниво. Куплетите на френски и три четвърти ритъмът по средата на парчето служат само за да ви напомнят за пореден път, че това не средният албум на една средна поп или денс група.

И той наистина не е. „Yes” е един от по-добрите албуми на една невероятно интелигентна група в своята ярка творческа зрялост. И, да, накрая ми се откъсна от сърцето – по-добър е даже от „Fundamental” (2006). Повече няма какво да говорим.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: (2CD Special Edition) http://thepiratebay.org/torrent/4794897/Pet_Shop_Boys.Yes%5B2009%5D%5BSpecial_Edition%5D2CD.MP3.VBR.NeRoZ

Автор: Ники Русиновски

Видео: