Posts Tagged ‘Heavy Metal’

Ozzy Osbourne – Scream

17.08.2010

Лейбъл: Epic

Дата на издаване: 11.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Hard Rock, Heavy Metal, Industrial

Батман се завръща! „Scream“ – прилеповата песен на бащицата Ози

На 61 години Ози Осбърн е култова музикална фигура с мултиплатинени продажби и сума ти награди, която е вдъхновяващ пример за няколко поколения музиканти. Основната причина за всичко това е, че той е първата гласова емблема на хардрок/хеви метъл легендите Блек Сабат. Не е за подценяване и соловата му кариера от 80-те години до днес, дала тласък на хеви метъл жанра с очароваща музика и скандални изцепки (в които можем да включим и ТВ-риалити шоуто му „The Osbournes” 2002 – 2005) из Америка.

През 2010-та титанът се представя солово с извънредно добрата си десета студийна работа. За „Scream“ направо може да се каже, че е един вид лебедовата песен на Ози Осбърн. Нали се сещате – лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят.

В нашия случай обаче Ози никога не е мълчал през живота си, а и не показва силни признаци за умирачка, защото той все пак е нещо като безсмъртен (вече е истинско чудо на медицината, колко пиене и дрога е преработил…). И да, в песните му има повече мъка, отколкото щастие, но – има. Заради творчеството му пък го наричат не без основание „Принцът на мрака“ и една от причините за световната му пост-Блек Сабат известност е, че обичал да хапва живи прилепи в началото на соловата си кариера …

Какви са най-важните разлики и отлики на „Scream“ спрямо предходната Ози дискография:

А) В групата на мистър Джон Майкъл Осбърн има НОВ китарист. Нов китарист = нова енергия! Гръцкият китарен злодей Гъс Джи е известен отдавна на хеви метъл братството със собствената си пауър метъл банда Файъруинд и разните си прояви с банди като Мистик Профъси, Найтрейдж, Дрийм Ивъл, Арк Енеми. Той заменя най-дълго задържалия се и емблематичен китарист на Ози – Зак Уайлд (1987 – 2009).

Тази смяна, осъществена преди самите записи, е просто задължителна за времето и препокриващото се китарно и цялостно звучене на групата на Ози и паралелната собствена банда на Уайлд – Блек Лейбъл Съсайъти.

Наистина е трудно да се замени напълно характерното китарно звучене на Зак, но и това ще стане след време. Засега гостувалият на два пъти в България (с Файъруинд) Гъс Джи пълни новия диск с мелодични и къдрави сола, пауър метъл рифове и позната китарна постановка – най-малкото, защото китарните му партии (а и всичко останало по албума) са предварително написани от Ози и продуцента Кевин Чурко в домашното студио на роквеличието „The Bunker” в Ел Ей.

Б) Продуцентът. Както и предходния студиен албум на Ози – „Black Rain“ (2007) – продуцент е Кевин Чурко, а Ози е съпродуцент. Кевин е канадец – музикант, звукоинженер, композитор и продуцент, най-известен чрез работата си тъкмо с Ози, но има активи с добре познати имена като Шаная Туейн, Слаш, Ринго Стар. А-а, оказва се, че има и номинация за „продуцент на годината 2010″ заради работата си с групата на своя син – Модърн Сайънс и техния едноименен албум!

В) Звученето. То е плод на копулирането на звуците от „новото време“ (алтърнатив рок и метъл, индъстриъл, готик…) с досегашната соло дискография на вокалната икона. Може да се каже, че налице имаме модерен интензитет от леко тегавия „Down to Earth“ (2001) и индустриални темпа и елементи от уморено звучащата предна работа на Ози „Black Rain“ (2007) плюс някои запазени марки на Ози от 80-те (китарни арпежи, чисто пиано навлизане) и чувствени, но не силни частици от 90-ския му комерсиализъм.

А ако на това отгоре добавим увлекателна хорър атмосфера и неизменната мрачна романтика, която винаги блика от извадените на ултрапреден план гласови данни на Ози Осбърн и хоп – роден е албум като слънце! Който хем ще е интересен на най-младата част от публиката, хем ще придърпа пословичния интерес на огромната дай-хард фенска маса на тандема Ози + Блек Сабат.

Усеща се, че Кевин Чурко е озаптен в наблягането и прокарването на индъстриъл звуци в новия Ози материал. Кой има нужда от един нов и същевременно стар вариант на Роб Зомби – не че двама от хората му не блъскат настоящия ритъм на бащицата Ози!…

Просто „принцът на мрака“ все още си действа като един извънвремеви пълководец на рока и забавлението, тържествуващ над едрата маса рок звезди и редови мейнстрийм тълпи. Като се подпира на старата и сигурна тежка про Блек Сабат-ска рифовка и дори на яката про трашова интензивност още от самото начало на диска. Но за това по-късно.

Г) Нов барабанист = пълна лудница. За другото ново лице на бенда на Ози – Томи Клуфетос може да се каже, че е като събирателен образ на всички досегашни ударници на татко Ози: от първия му – Лий Кърслейк (Юрая Хийп) до предходния Майк Бордин (Фейт Ноу Мор)! Пичът е невероятен майстор на брейковете, пълни здраво парчетата и удря с характер и чувства, като между другото идва от редиците на Роб Зомби, но е свирил и с бандите на Тед Наджънт и Алис Купър.

Старите и добре познати страни на дядко Ози също са тук:

А) Хитово засилен материал, намирисващ на потенциална бъдеща класика.

Хм-м, не може да кажем, че тук е тъпкано или пък прелива от първостепенни и класически вече хитове, с които може да се похвали всеки по-стар Ози албум от последните две декади време: „No More Tears“ (1991) с „Mr. Tinkertrain“, едноименното, „Mama, I’m Coming Home“; „Ozzmosis“ (1995) с „Perry Mason“ и „I Just Want You“; дори още се колебаем дали да включим и „Down to Earth“ (2001) с откриващото „Gets Me Through“ в тази семпла подредба на силни класики…

Но-о, има няколко силни кандидата в „Scream“ (чието първоначално заглавие – „Soul Sucka“ не се е харесало на изпитаните фенове…), от които да ни настръхват кожите и да бъдат въртени и след година време по специализираните ефирни канали.

Впрочем, изберете сами:

Началният парчак е „Let It Die“ и се заиграва в едно доста дългичко времетраене от 6:05. Авторите Осбърн-Чурко-Адам Уейкмън (клавирист в албума и син на Рий Уейкмън от Йес) са заложили на леко странното и алтернативно, но и твърдорежещо начало с чудна прогресарска китара. След това бързо навлизане, се показва една богата аранжировка с няколко смени на скоростта, на чийто фон Ози-то се изявява само както си знае. Дори първите му дума са: „I’m a rock star“! Може да се каже, че сякаш тук имаме неуравновесено смесени първите му солови дела с днешното рок състояние. По някое време настъпва и бурна метълджийска сеч със свистящи китари.

Под номер две е първият сингъл от новия албум: „Let Me Hear You Scream“ (3:25 минути). Звучи нелошо заради познатите Ози-бразди, с хитовите си и дразнещо привличащи вокални линии. Има глем/хеви рок ритъм и пискливи, запълващи всяка дупка китари. Първосигнален хит е, но не радва достатъчно истинското фенско сърце.

„Soul Sucker“ е тежко падащо, осъвременено металическо парче, което хем е с потенциала на хитсингъл, хем може да се разглежда като обичаен албумен пълнеж със зъл южняшки китарен пасаж (заради което може да се приеме за отпаднал материал на старото острие Зак Уайлд!), преливащ в едно типично индустриално набиване, достигащо в кулминацията си до стабилна траш-стоманена стена. Не напразно с неговото име Ози е искал да кръсти новия си албум, но допитването сред феновете го отрезвява от тази идея.

Четвърти в новия албумен списък на Ози е „Life Won’t Wait“. Чудесна песен – пътуване към обичайната пауър Ози баладка, тип „Мамо, завръщам се у дома!“, обзаведена с по-здрави и правещи впечатления украси – на моменти ритъм секцията просто ще отнесе всичко по пътя си… Редуващите се акустик моменти радват още повече, а текстът в общи линии ни кара да не си пропиляваме времето.

Чудесно и много разнообразно парче музика е „Diggin’ Me Down“. За шест минути време се преминава от баладично настроение с арпежи и пиано намеса в типичната материя от предните два албума на Ози с китарните номера на Зак Уайлд. Понякога вокалите звучат като тройно нанесени, а в сърдечни моменти култовият гласец разчувства костите с въпросите си към Джийзъс Крайст („Where are You father, why don`t You save us?“). Дори и въпреки тежките си части, „Diggin’ Me Down“ ще се възприеме като комерсиално и здраво парче музика.

„Crucify“ е от странните и модерни мелези на нашето време. Държи се странно провлачено, снабдено е с дребни хитрини, но и навлиза в познатите Ози канони. Чертите на алтернативната балада се загубват от темпото и китарно пилещите контури. Текстът визира лъжливите политици, а цялата песенна картина те кара да припяваш и ритмуваш в помощ на рехавата спрямо предните парчета звукова стена.

Друг модерен парчак с раздвояващо мнение е „Fearless“. Притежава южняшки нотки на влизане (ех, този Зак Уайлд!), звучи си през цялото време прекалено модерно, психарски и страховито дори заради задължителната раздяла с тежкото минало: „I’d rather die on my feet than live a life on my knees“. Има и една коренна рок ен рол Ози-жилка от началото на 80-те (ала “Flying High Again” примерно) и духа на евентуално добрите стадионни реакции. По-изчистената китарна игра се отчита и с добри солажи.

Под номер 8 е чаровната пауър балада „Time“ (5:31 минути). Тя действа много приятно с вокалните топлини от гласа на татко Ози, нежните китари и клавиши, и ще има доста радио въртене насам-натам. Може да се разглежда като достойна смяна, заедно с „Dreamer“ (2001), на силни баладик Ози класики като „Goodbye to Romance“ (1980) и „Road to Nowhere“ (1991).

Парче пълнеж е „I Want It More“ въпреки интересната си структура: стабилно южняшко рок настроение, бодро парадиращо темпо, фокусни напомняния за началото на 90-те години плюс облитаща хорър атмосфера. Забележителна китарна работа на нашия съсед Гъс Джи.

Друг интересен и много качествен трак с провокативна лирика е „Latimer’s Mercy“. То е написано по действителен случай за един канадски фермер, принуден от съдбата да се превърне в баща-убиец на собствената си дъщеря. Откроена ритъм сеция, набиваща здравина, индъстриъл нотки, зарибяващи вокали, акумулирана сумрачно-приятелска атмосферата и обстановка ала „Ozzmosis“ (1995).

Краят на този албум е красивата едноминутна клавирна чувственост на „I Love You All“, която е по-скоро посвещение към почитателите, отколкото отделна песен.

Б) Текстове.

Лириките на Ози дълбаят предимно в традиционните мрачни теми като лошите страни на религията (“Crucify”, “Diggin’ Me Down”), духовността (“Life Won’t Wait”, “Time”), поправяне на грешките от старите дни („Fearless“).

В) Вокалите. Както винаги те се по-експонирани, извадени на преден план, замазани леко и машинно подпряни.

Г) Басистът. Роб „Бласко“ Никълсън е деен от началото на 80-те с откачените кросоувър трашъри Криптик Слоутър. В края на 90-те оказва 9 годишно съдействие в соло кариерата на Роб Зомби. От 2003 г. заема мястото на басиста Робърт Трухильо (днес в Металика) в групата на Ози, участник в „Black Rain“ (2007).

Д) Клавиристът. Адам Уейкмън е син на Рик Уейкмън, кийбордистът на прогресив гениите Йес. Работил и работи с Блек Сабат, с баща си – имат цели 6 албума под името Уейкмън Уит Уейкмън, Ани Летъкс, Виктория Бекъм… В „Scream„, 5 (или 6 – според различните източници) от новите песни на Ози са композирани с негова помощ.

В заключение:

„Scream“ – съвременно звучащият и богато напластен нов албум на Ози, налага сигурни реминисценции към огромния му музикален каталог в съпровод на водещите, различни и модерни рок звуци.

За силното въздействие на албума спомага и забележимата китарна игра на новия китарист Гъс Джи, която на моменти си е доста напомняща и типично звучаща за бившето китарно острие на Ози – Зак Уайлд.

Всичките десет песни в „Scream“ са свежо звучащи, изработени извън праволинейна формула и са приятелски настроени към модерния ефир. Малко е несигурно дали ще зарадват целокупното братство от последователи на Ози… Но поне тези, които безрезервно му вярват, ще намерят своята истина в прилеповата песен на бащицата – „Scream„!

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5635216/Ozzy_Osbourne_-_Scream_CDRip_2010_%5BCov_CD%5D%5BBubanee%5D

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Advertisements

Big Mama Scandal – By You

11.04.2010

Лейбъл: BG Music Company

Дата на издаване: 17.08.2009

Формат: CD

Жанр: БГ, Рок

Стил: Melody Rock, Hard Rock, Pop Rock, Glam Rock, Heavy Metal

Компилационен материал от  ветерани на българската рок сцена. Средна хубост

Биг Мама Скендъл са една от малкото български рок банди, които започнаха да свирят в началото на 90-те години на миналия век, веднага след или около демократичните промени, и оцеляха през годините. Е, с известни пикове, спадове и откровени почивки в кариерата си. „By You“ е новият, четвърти албум на квартета около симпатичния и активно блъскащ се в шоубизнеса фронтмен Иво Гочев.

„By You“ е резултат на активната работа на бандата в последните няколко години (концерти, компилации, конкурси), като пикът е през миналата година. Тогава Биг Мама Скендъл загряха публиката на рок феста в Ловеч пред обиграните ветерани на хард рок сцената Кингдъм Кам и Бонфайър, а през есента издадоха и този диск.

Той звучи приятно и минава на един дъх, защото е пипнат, разнообразен и неангажиращ. Дори това, че е изпят на английски, не дразни – при положение, че предният албум на „скандалджиите“ „Искаш ли…“ (1999) имаше добри попадения с цялостното си представяне на български език и излезе по времето, когато се случи (не)преднамереното възраждане на БГ рока покрай бума на БТР, Сленг, Д-2.

В днешно време Биг Мама Скендъл предлагат добър, приятен и чаровен мелодичен хард рок с минимално глем рок отношение (нещо познато ала Пойзън и/или Бон Джоуви) и лека американска алтернативност (ала Сайгън Кик и Джейнс Адикшън).

Началото на албума отваря потенциалният хит „She“ – приятен и мелодичен хард рок с добро „вдигащо“ темпо, с хармонични вокални линии, почти незабележими електронни пинизи, силно накъдрено соло и ударни инструменти, звучащи с типичния бг-саунд, сякаш от кварталната репетиционна.

От първосигналното изслушване като силен ефирен удар се очертава и “I’ll Take You” с въвеждащ клавир, буен фон, силни хармонии, насечени мелодии и грапав „хеви метъл“ фон.

„You’re My Angel“ нещо не се връзва с предните и като саунд (по-приглушено звучи), и стилово, защото има лека глем нишка, известна британска рок-алтернативност и разтеглени вокали, така типични за Бейбифейс Клан на Насо Русков. Все пак и двете банди започнаха да свирят в началото на 90-те, когато тези влияния оказваха въздействие върху всички.

Едноименният трак „By You“ е със синтово надъхано начало и последващо поп-рок поведение. Има мерак за хит заради баладик-настроението си и парадиращата епичност. Дори е бил финален участник в конкурса “United Song Contest” 2009, ако за някого това има голямо значение.

Стереотипната за късното глем рок движение балада Мy Love Is For You е последвана от живата веселба и протопънковата енергичност на „Sаturdаy Night.

В пълен противовес на тях е “All This Time”. Началото й от епичен размах и електро-заигравки не се връзват с последвалите „лигави“ (в добрия смисъл на думата) постановки на залитащия мелодичен рок, така типичен през годините за Биг Мама Скендъл. Всъщност с тази хващаща някакви емоции песен бандата се класира за полуфинал и финал на конкурса “Евровизия” 2006.

От същата година произхожда и повече от приличната балада „Love“, която има приз “Специална награда на журналистическата гилдия” на пролетния конкурс на Националното радио през 2006-а. Шаблонното и игриво мелодик радио рок парче „Аnother“ пък дори е стигнало до полуфинала на конкурса в Нешвил “International Songwriting Competition” в категорията“Rock” през 2008 година.

По-твърдото и леко изсечено „Two Eyes Of A Hunter“ притежава приятни извивки, хорово опаковано е и създава усещане за нещо светло и свежо, каквото преди години Сленг предлагаха на родния музикален пазар.

Разнообразието продължава с игривото и весело „Come With Me“, което дори изпада извън рамките на деведесетарския рок и е опит да звучи в архаичен стил ала 70-те. С него бандата участва през 2007 година на конкурса за “Евровизия”.

Поредната баладична песньовка е „Lаy Down – тя притежава аромата на късния период от Ел Ей-ската глем рок сцена. Парцаливото настроение продължава с веселите подскоци на „On My Own”, но трябва да се отбележи различното звуково ниво на това парче спрямо предното… не че толкова дразни, но прави впечатление.

Атмосферното начало, изкусните кухарки и глас на баладичната „Same Old Song“ се увиват около слуха като чаровен трак на позабравената култова банда Сайгън Кик, но нашенци не са чак толкова омайни и притегателни. Затова пък предлагат бонус материя в края на своя диск: две парчета, записани на живо през 2005 година, а именно Two Eyes Of A Hunter и Say You Love Me“.

В опит за заключение: “By You” е разнообразен и модерен български рок албум, който е изпят на английски и е събиран през последните няколко години. Той блести и с „куц“ саунд и нива на записа, но затова пък продължава по свой собствен начин (композиционен почерк, приблизително близко звучене, отличителен вокалист) предните дела на Биг Мама Скендъл въпреки големите времеви разлики. Дали дава или ще даде нещо ново на родната сцена е трудно да се каже…

Всъщност, какво й трябва на родната сцена?!…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян СтойчевОфициален сайт: http://www.bigmamascandal.com/

Видео:  

Freedom Call – Legend Of The Shadowking

05.04.2010

Лейбъл: SPV Records

Дата на издаване: 01.02.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Melodic Metal

Раздвоени чувства красят новия диск на Фрийдъм Кол

„Legend Of The Shadowking“ е шестият студиен албум на Фрийдъм Кол за дванайсет години съществувание. Той е лесно разпознаваем продукт с марката „Фрийдъм Кол“, защото тези жители на Южна Германия вече имат собствен почерк на музициране, въпреки преплетените си влияния и връзки с именитите хеви/пауър метъл строители Хелоуийн и Гама Рей. Което от само себе си осигурява многохилядна фен-база в широкообхватния пауър метъл стил.

За фена, който обича стремителен европейски пауър метъл с доста мелодия, притегателни, бомбастични хорове, чаровно пъстри елементи от наследството на Хелоуийн, оркестрални аранжименти,  няма никакъв проблем в поредната 6-та тава на Фрийдъм Кол. Тя преминава почти наведнъж, не че парчетата не могат да се слушат и поотделно, просто тук става дума за концептуална работа, осъществена разнообразно и емоционално.

Нищо ново под слънцето и луната – приятна пауър метъл банда да поднася къс преглед от историята на своята страна с чудесно музикално оформление. Да, веднага си спомням за нещо подобно: вихреният албум „Sons Of Thunder“ (2001) на италианците от Лабиринт, който възпяваше времето на Краля-слънце.

Текстовата страна на 14-те нови песни в „Legend Of The Shadowking“ се основава на историята на крал Лудвиг Втори. Хем познато – в предната им творба „Dimensions“ (2007) основната тема бе една футуристична история, хем по-така, защото изважда на показ част от историята на родната им Бавария. Други общи черти между двата албума са използването на услугите на миксатора и продуцент Томи Нютън, работил с величия като Хелоуийн, Ю Еф Оу, Камелът и Виктъри.

Получила се е една красиво звучаща пауър метъл работа, която е трудно да наречеш уникат, шедьовър или класика. По-скоро е над-посредствено осъществена, с шаблонна изработка и леко напъване на мозъчните клетки. Без нещо иновативно и блестящо, дори сякаш липсват първосигналните, сграбчващи песни, с които след време да се отбелязва присъствието на бандата и албума в дадения жанр.

Е, знам че не бива да се говори така за звуково дело на банда от калибъра на Фрийдъм Кол, но се налага – защото и десети преглед на темата „Legend Of The Shadowking“ не помага. Само едната тройка по-отчетливи, хитово очертаващи се парчета – „Out Of The Ruins“ / „Tears Of Babylon“ / „Under The Spell Of The Moon“ – никак не оправя положението.

Песента, откриваща албума „Out Of The Ruins“ е с много голям потенциал. Лее се вихрено ала Гама Рей, симпатично и мелодично, притежава детинска чаровност, припеви ала Куийн и впечатляващи хорове.

Следва по-забавеното като темпо, но раздвижено и весело парче „Thunder God“, което бъка от хитови черти тип „Уелкъм ту дъ шоу! йе-е-е!“ и леко набиване ала Менуоър 1987 година, груув пълнеж и известно напрежение.

Почти хитово сътвореното „Tears of Babylon“ се открива с фанфари, влиза като на парад с приятно галопиращо темпо, преминава с леки разсейки, епика и патос. Чувства се като нещо недовършено с пропукващата се звукова стена, което автоматично го изпраща на пазара за бутафорен метъл.

Определено „Merlin – Legend Of The Past“ не е част от концепцията (лирическа) на албума. Просто този трак е написан преди да се определи бъдещата посока на албума, но някак си много добре му пасва музикално. Дори му е простено, че звучи като далечен хелоуийн-ски грабеж с класическата си аранжираност, стремителност и силно съспенс ударение.

„Resurrection Day“ е приятен и кратък като времетраене скоростен пауър метъляк. В него се набляга на хоровете, забързаното темпо, силния позитивизъм ала ранния Хелоуийн.

Модерните подсилки „издигат“ глава в „Under the Spell of the Moon“ – след леките баладични настроения и лууп-странности, ала комерсовия метъл на Джудас Прийст от 80-те и 90-те или реципрочния такъв на Хелоуийн с Анди Дерис, се озоваваме в почти лайт версия на готик рокърите Дъ Систърс Ъф Мърси! Бая странен трак е това, но обогатява групата и албума, като евентуалното участие на един женски глас нямаше да е излишно.

Женското (за малко, все пак) присъствие си проправя път още в началото на следващата песен „Dark Obsession“, която разнообразява този диск. Симфоничното начало дава тон на известна опечаленост и лъха на старовремие, след което потича приятно насечен тежък метъл с частично прогресив отношение, тип Камелът и/или Ивъргрей.

Въпреки ала Кендълмас-овото начало „The Darkness“ е от типа модерно развити песни на Фрийдъм Кол. Мрачна в по-голямата си част, насечена, пълна с луупове, разнолик певец, вибриращо нанасяне на китарите и ритъма… Странна е и пак може да се сравни с нещо, сътворено от шведите Ивъргрей – без обаче да е така обсебваща като техните изпълнения…

Времето на галопиращото темпо, тип ранен Хелоуийн или Гама Рей настъпи отново с „Remember!“, което няма да се отърве от хилядно слушане от праволинейните пауър метъли фенове.

Оперната постановка на „Ludwig II – Prologue“ съзнателно съдържа немска реч върху мрачно-поддържаната клавирна атмосфера и предразполага към връхната точка на концепцията „The Shadowking“. Честно преведено като „Крал без власт“, израз, приписван на самия Лудвиг Втори след вливането на Кралство Бавария в Първата германска империя през 1871 година. Песента е среднотемпов метъляк, с хитови черти и химнова постановка, има модерни мрачни и насечени черти плюс класическо хеви отношение, в което вокалистът леко преиграва… Тоест, тази песен е добра.

За втората част на композицията, която е извън концепцията на този албум – „Merlin – Requiem“ – важат думите, споделени за първата. Акустично приятна и приспивно положена, тя е баладично нанесена и клавирно одухотворена.

За „Kingdom Of Madness“ може да се произнесе тежката дума, че е като някакъв „турболовър“ на нашето време заради синтовите му китари в началото. Все пак е налице завихрящо се парче с ефекти и помпащ хеви ритъм, чийто вокал показва различни лица и накрая приканва слушателите към стадионно скандиране… И оценката на цялостния замисъл е поне за 5 и половина.

Веселбарската песен с пънк и готик влияния и наивен, но жизнерадостен текст „A Perfect Day“ завършва добре албума, но и предизвиква допълнителни спорове какво са искали да направят и кажат тези мъжаги…

Дали умопомрачителният вирус от наивност и фантазьорство на крал Лудвиг Втори, известен и като Лудвиг Безумни, не се е проявил в младите му сънародници Крис Бей (вокали, китара), Дан Цимерман (ударни), китариста Ларс Ретковиц и новия басист Сами Семан?!…

… кой знае. Все пак, исторически погледнато, въпреки че Бавария губи две войни и своята независимост при този крал, и дори по-късно потъва във финансова разруха, Лудвиг Безумни оставя зад себе си огромно културно наследство: известни замъци, концертни зали, стабилна подкрепа на големия гений Рихард Вагнер… и своята мистериозна смърт.

Рано е да се предрича кончината на Фрийдъм Кол, те все още не са сътворили лебедовата си песен. Дори на повечето места в новия диск си изглеждат направо като имитатори – не, но като първокласни копия на Хелоуийн и Гама Рей…

Обратното е малко вероятно, въпреки че на тази банда може да се гледа като на развъдник за качествени музиканти – само припомням, че бившият им китарист Саша Герстнер е в Хелоуийн, а доскорошният им барабанист и основател на бандата Дан Цимерман най-сетне за постоянно премина в Гама Рей.

Важното е, че не се е получил замисленият специфичен продукт на мелодичния метъл, предлагащ секващи духа забързани пейзажи, сътворени в позитивен и привлекателен маниер. И опитът за купчина хит-попадения с грандиозен саунд, вдигащи от раз емоциите, не е достатъчно успешен. Жалко.

Все пак, „Legend Of The Shadowking“ е чудесен диск за любителите на щастливо звучащия и мелодичен пауър метъл, които ще доловят продължаващата линия на поведение към може би печелившата симбиоза от традиционни и модерни компоненти. Истинските почитатели на Фрийдъм Кол обаче има опасност да посягат повече към предните дела на квартета като „Eternity“ (2002), „Circle Of Life“ (2005) и „Dimensions“ (2007).

Оценка: 5 от 10 – по-скоро добър

Автор: Боян Стойчев

Торент:

http://extratorrent.com/torrent/2177454/Freedom+Call+-+Legend+of+the+Shadowking+%5B2010%5D+Heavy+Metal.html

Gamma Ray – To The Metal

06.03.2010

Лейбъл: earMUSIC / Edel Music

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal, Power Metal, Speed Metal

Нищо като ново начало, нещо като добре позната картина

Бърз исторически поглед към Гама Рей: Тази мелодична пауър метъл банда е създадена от Кай Хансен (китарист, певец, продуцент) след като той напуска пионерите в германската и световна хеви/пауър метъл сцена Хелоуийн в края на 80-те години на миналия век. След 9 разкошни, бодри, бързи, красиви и важни за пауър метъл стила албуми, видните представители на това движение Гама Рей се завръщат с по-първичен, ударен, леко пестелив, но все така завладяващ метален диск, чието заглавие говори от и за само себе си: “To The Metal”!

Десетият студиен подвиг на дружината около лидера Хансен е сътворен в хамбургското му студио миналата есен. Част от дванайсетте нови парчета леко изненадват сетивата, други пък са някак си познати и близки. Трети са си все така типични за квартета, включващ още китариста-клавирист Хенджо Рихтер, басиста Дирк Шлехтер (миксатор и ко-продуцент на новия албум) и барабаниста Дан Цимерман.

Като цяло може да се твърди, че “To The Metal“ е наистина силен и енергичен албум на все така бързо разпознаваемите Гама Рей, който прави звучен поклон към по-стария хеви метъл от 80-те и 90-те години на миналото столетие.

Всъщност, тази посока е някак си лесно предвидима предвид предните дела на групата – характерната и дори шаблонно сътворена предна студийна творба “Land Of The Free II” (2007) и последвалия двоен концертен диск „Hell Yeah – The Awesome Foursome. Live In Montreal“ (2008). Няма накъде другаде да се тръгне – освен да се прави албум с кавъри или да се постъпи по-здраво, по-хедбенгърски, по-олд скуул!… Или пък да се пресова една хитроумна и продаваема смес и от двете – което е най-добре! „To The Metal“, така да се каже.

Без загуба на характерните си белези (саунд, скорост, хорове, инструментално майсторство) пичовете карат през повечето време в коловозите на директно влизащия мелодичен пауър метъл. Най-добрият пример е „Time To Live“, но и „Rise“ и „Shine Forever“ стават за цитиране. За отбелязване е леко „замърсеното“ или по-то казано, затъмнено звучене – което си е опит да се добие по-небрежна старовремска автентичност, дори в нейна услуга вокалите са по-ниско поставени в цялостната звукова картина.

Към изненадите може да причислим някои индъстриъл наченки в отварящата ударна композиция “Empathy” и известни готически влияния, налични в парчетата „Mother Angel” и “All You Need To Know”. Впрочем, в мощната и брилянтна песен “All You Need To Know” участва Майкъл Киске, някогашния другар на Хансен от времето в Хелоуийн, когото всички помним с емблематичните му вокали в двата тома на класиката “Keeper Of The Seventh Keys” (1987 и 1988).

Епически и по-популярни настроения, както и про-хелоуийнски черти владеят богатото и забързано парче „Time To Live“. В пълен противовес е заглавната композиция „To The Metal“, една тържествено преминаваща хитова постановка, която напомня по своята постройка за „Metal Gods“ – химна на Джудас Прийст от далечната 1980. Кратката заигравка с Айрън Мейдън в началото на „Rise“ пък набързо е претупана в един характерен, над средно темпово владеещ трак с марка Гама Рей, където изпъкват някои по-мрачни щрихи в средата.

Сякаш направеното на майтап и за майтап „Shine Forever“ е от рода на директно влизащите под кожата парчета, с пищящи вокали ала много добър Роб Халфорд от ерата му „Painkiller“, а са добавени и ред други чаровни номера, които навяват приятни и далечни съпоставки с хитрината „Money“ от дебюта на Гама Рей „Heading For Tomorrow“ (1990). Траш-бунтарство, стакато ритмите и олд скуул солата в „Deadlands“ не могат да размият цялата му Гама Рей идентичност, която може да се търси в някой по-стар албум на бандата като „Powerplant“ (1999) или пък „Somewhere Out In Space“ (1997).

Пореден чудесно навлизащ в сетивата шедьовър е „Chasing Shadows“, обзаведен с излизащи от рамката кийбордни орнаменти и някак прозаичен патос, така типичен за „кралете на метъла“ от Менуоър. Завършекът на „To The Metal“ е типичен по метълски – с пауър баладата „No Need To Cry“ (написана от басиста Дирк след смъртта на баща му) – дори и средната акустична част не я спасява от бутона „некст трак“ на второ слушане.

Опит за мъдро заключение: „To The Metal“ рано или късно ще намери своето място в сърцата ни. Настоящата оценка е плод на разкъсващо сетивата усещане за нещо… нещо като опит за преломно и ново в творчеството на групата; нещо като едновременно разбулване/забулване на старите и познати номера на Гама Рей.

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.picktorrent.com/download/ae/4159051/%5Brequest%5D-gamma-ray–to-the-metal-(2010)/

Видео:

Six Feet Under – Graveyard Classics 3

11.02.2010

Лейбъл: Metal Blade

Дата на издаване: 19.01.2010

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Death Metal, Groove Metal, Heavy Metal

Класики от гробището № 3! Просто, ясно и въздействащо.

Определено бандата от Тампа, Флорида, Сикс Фийт Ъндър е институция в дет метъл жанра още от самото си основаване през 1993 година като небрежен проект между Крис Барнс и Алън Уест – китариста на Обичъри. Най-вече заради гениалния й предводител Крис Барнс, бивш ревач и фронтмен на легендарните екстремни метъл машини от Ню Йорк Кенибъл Корпс и по-малко заради яката доза груув, внасяща очебийно разнообразие в тежката дет метъл музика, както и заради наблягането и на социално-критически текстове в творчеството на бандата.

Новият диск на Крис Барнс (вокали), Стив Суонсън (китари), Тери Бътлър (бас) и Грег Гал (ударни) “Graveyard Classic 3” е поредният им приятен излет извън обичайното им пътуване като редова дет метъл машина, позната от предните им работи като „13“ (2005) или “Death Rituals” (2008). Не е обаче и нищо извънредно ново, за което да ги наградим с медал или да ги отчетем с огромна татуировка на десния си бицепс.

Както се вижда от самото заглавие, това е трета част на отдаването на силна почит от СФЪ-отбора към част от вдъхновилите ги към музикални подвизи метъл и рок класики. И докато във втората си кавър-драматизация „Graveyard Classics 2“ (2004) пичовете бяха претворили с ентусиазъм абсолютно целия албум „Back In Black“ (1980) на австралийските рок динозаври ЕйСи/ДиСи, то през 2010 се завръщат към подхода си от първата част на „Graveyard Classics“ (2000), където налице бяха декомпозирани класици като Блек Сабат, Дийп Пърпъл, Джими Хендрикс, Венъм.

Принципът на десет „пресни“ и модерно аранжирани постановки на стари и не толкова стари класически рок и метъл песни, познати на доста поколения, е доста комерсиално печеливш. По-голяма част от тези класики са вдъхновили хората от квартета да грабнат китарите, други парчета пък са ги „принудили“ да ги държат все така здраво и качествено до ден днешен. Няма начин, навсякъде в “Graveyard Classic 3” стои впечатляващият щемпел на СФЪ, а именно – здравата им, благоразумна хеви груув дет метъл обработка с предимно наблягане на вокалното представяне и уеднаквено, примерно казано, разпределение на „къртещата“ ударна тежест и на „изпилващата“ китарна работа.

Началото на третите „гробищни класики“, които са всъщност 11-то студийно творение на СФЪ, стартира с класиката „A Dangerous Meeting“ на датските хеви метъл легенди около Кинг Дайъмънд – Мърсифъл Фейт от 1984 година. Това си е приятна и поносима бруталистична звукова сеч, при коятo е позволено на основните марки на песента да се веят на воля. Eдинствено излизащия сякаш от фуния глас на фронтмена Барнс стресира съзнанието, долавя се като новост и известно задвижване в преходите, ритъма и жилещата соло китарна сила на Суонсън.

Новият прочит на хеви пауър маршировката „Metal On Metal“ от едноименния албум от 1982 година с автори винаги подценяваните канадски хеви метъл герои Енвил е приятно въздействащ. Тя върви доста равномерно, каквато е и истинската й същност. Сега е наблегнато на чаровните избухвания на барабаните и на вокалния ексхибиционизъм плюс няколко приятни китарни старания.

„The Frayed Ends Of Sanity“ е от класическия по-праволинеен метъл период на Металика и по-точно от албума „… And Justice For All“ (1988). Не е от най-известните парчета на Хетфийлд, Улрих и компания в днешно време, но затова пък е интересен като музика и лирика. Той дава възможност за импровизиране и доказване на инструментални способности, а текстът, разглеждащ теми като параноята и размиването между реалността и фантазията, е сякаш като намек за известните пристрастия на Крис Барнс към… марихуаната.

С резачката „At Dawn They Sleep“ СФЪ най-сетне се престрашиха да обърнат хастара и на парче на Слейър, тоест директното влияние на Крис и компания най-сетне е претворено и на запис. Наблегнато е на вокалите и ударната работа, не че басът и китарите не се долавят… Това е и любимото парче на слейърския барабанист Дейв Ломбардо от втората класика на американските траш гиганти „Hell Awaits“ (1985).

„Not Fragile“ на Бакмън-Търнър Овърдрайв (или БТО) е интересно решение. Едноименният албум на тези рок канадци от 1974 година е повратен и много силен в тяхната история. Новият прочит на пичовете от Флорида ще напъне доста музикални маниaци да се разтърсят из дебрите на рока за БТО, защото беднияt, архивен саунд от едно време е напълнен със зрялост, мощ и леки пъклени очертания, като има и лиричен епизод с красиви къдрещи китари от 70-те ала Тони Айоми.

Парти-настроението надига високо глава чрез шумно изреваната версия на „On Fire“ – последната песен в дебютната тава на Ван Хален от 1978 година. М-да, веселяшкото настроение не се губи, въпреки гласовата дрезгавост и цвилещите вокали на Крис, както и от всеобщата музикална грубавина.

Доста известната по някое време метална (траш) класика „Pounding Metal“ на третите канадски представители в този диск – Иксайтър, стои напълно стабилно позиционирана в тази компилация заради така чудесното й напасване от СФЪ: праволинейно темпо с доста насечки и редови словоизлияния. И определено, вдъхването на нов живот не е само обичайна реклама – за да си припомним един класически метъл албум, какъвто е „Violence & Force“ (1984).

Пореден повод за веселба е провлачената и пълна с леко напрежение класика „Destroyer“ от дебюта „Under The Blade“ на гримираните хеви рок герои Туистъд Систър. Освен че приляга на обичайния стил на СФЪ, тя е обработена и представена просто и въздействащо – с необходимата мощ и обуздана бруталност, която чак преминава в ироничност, плюс въздействащата чаровно пилеща соло-китара.

„Psychotherapy“ от класическия албум „Subterranean Jungle“ (1983) на легендарните американски пънк рок бандити Дъ Рамоунс по-скоро звучи като Мотърхед-ски кавър на Дъ Рамоунс, отколкото… Все пак, Крис се разтяга една степен отвъд обичайната дрезгавост на Леми, тупалките са учестени, китарите са мръсни и въздействащи и… веселбата е гарантирана!

Последният преразказ на СФЪ „Snap Your Fingers, Snap Your Neck“ по оригинала на ню йоркските хардкор юнаци Пронг сякаш нещо не ми се връзва с цялостната картина. Поне като стилистичен избор и времево вдъхновение на компанията около Бърнс. Все пак това е най-широко известната, вдъхновяваща и емблематична работа на Пронг, издадена през недалечната 1994 в албума „Cleansing“. Всъщност много добре се е оформил кавърът на СФЪ с точното подчертаване на пред-индъстриълните наченки, обзели впоследствие творчеството на Пронг. И не бих отказал една бъдеща „гробищна“ работа на отбора около Крис Барнс с подобни индъстриъл и машинизирани преработки!…

В крайна сметка третото издание на „Graveyard Classics“ от дет метъл силата Сикс Фийт Ъндър е нелош компилационен албум с основно предназначение за ударни парти веселб. Той определено ще донесе сигурен успех на бандата сред феновете и в някои европейски класации. Новите преработки на титанични класики на герои като Металика и Слейър чрез яките аранжименти и необичайните вибрации получават приятно нови визии!

Обаче сякаш бандата от Флорида навлиза в едно обичайно русло (въпреки по-тежкото си и „кръвожадно“ собствено творчество), което води до… хм-м, творческа стагнация. И след първооткривателското посягане към нов прочит на чуждо авторство – да приемем за пионери в този жанр Металика заради тяхното EP-и от 1987: „The $5.98 E.P.: Garage Days Re-Revisited“ – са интересни първите десетина подобни сборници. После става просто едно блатнисто положение, в което доста екстремно настроени фенове могат (и задължително) тешат своята краста…

Оценка: 6 от 10 – добърАвтор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3683731/Six-Feet-Under-Graveyard-Classics-3-(2010)

Kiss – Sonic Boom

15.01.2010

Лейбъл: Universal/Roadrunner

Дата на издаване: 06.10. 2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл

Стил: Hard Rock, Heavy Metal

Вълнуваща възстановка на класическия Кис образ от средата на 70-те до края на 80-те

Отмина повече от декада време без албум на Кис! Доста спорният „Psycho Circus“ (1998) отстъпва своето актуално място в сърцата на заклетите Кис-фенове на „Sonic Boom„.  И днес американските рок емблеми за шокиращи забавления и супер секси живот се разгръщат в познатото си амплоа да забавляват с песни, послания и чар.

Тоест, това което видяхме на живо през 2008-а в София. Затова новият им диск „Sonic Boom“ (19-и студиен) е още по-скъп и ценен – току-виж дошли отново на „Академик“ през 2011-а. Цели 11 нови парчета, посветени на средностатистически американски теми (включително хубави, много хубави момичета)., и-хаааа… Нека купонът започне след малко, защото историята е по-важна!

Най-влиятелната рок ен рол банда на всички времена има зад гърба си повече от 100 милиона продадени албума и тежка дискография от близо 40 класики (студийни и концертни). Започнали в началото на 70-те години на миналия век в Ню Йорк, активното дуо Пол Стенли и Джийн Симънс продължава до ден-днешен да твори и работи с известни паузи в кариерата си.

Предната работа на Кис – „Psycho Circus“ излезе през 1998 и бе първият съвместен студиен продукт на класическия състав Стенли-Фрейли-Симънс-Крис от 19 години насам. След което историята пак се повтори или потрети (няма голямо значение) – Ейс Фрейли и Питър Крис за пореден път бяха натирени от „кацата с мед“, Пол Стенли отиде на солотурне, а Джийн Симънс (отново) се заигра с Холивуд… В забравата на времето са потънали и соловите творби на Стенли и Симънс от предните лета, респективно „Live To Win“ (2006) и „Asshole“ (2004), та какво да говорим за времето на „Psycho Circus„…

„Sonic Boom“ е албум с две лица. Хем звучи като римейк на истински стар рок (ен рол) албум на Кис от далечните седемдесетарски години, хем в същото време е готов да засенчи и най-обичните спомени за тези маскирани (в последствие размаскирани) герои със скрития си потенциал.

Разбира се, той предизвиква повече от разнопосочни чувства, включително и отрицателни – примерно, че е като кърпеж от преработен неизползван стар материал от коя и да е ера на нюйоркските рокенролъри… Или че… Всъщност, всеки има правото да е… прав! Включително самият мистър Джийн Симънс (бас, вокали и съосновател на трупата), който твърди че това е „най-доброто дело на Кис от „Destroyer“ (1976) насам“.

Това налага и една пълна дисекция на „Sonic Boom“:

1.) Първо е стратегическата точка на образа, тоест обложката на албума. Изградена е в най-подходящата продаваема точка за старите почитатели – защото от нея струят четирите маскирани физиономии: тотален тип ала „Rock and Roll Over“ (1976). Създател и на двете всъщност е дизайнерът-художник Майкъл Доре.

2.) Втората точка – песенният материал – е най-важната. Налице е качество, което минимум от второ-трето изслушване вдига на крака и залежалия вследствие на дългогодишен артрит връстник на Джийн Симънс и Пол Стенли, родени някъде далеч във времето (за да сме по-точни – 1949 и 1952!).

Парчетата, реколта Кис 2009, стават. Без никакво съмнение от тях струи мощна жизнена радост и са първосигнални рок химни.

2.1.) Започвайки от модерно звучащата и отваряща албума песен “Modern Day Delilah”, която блести с ласкавите и дори съблазняващи вокали на Пол Стенли (негова запазена марка). Това е здрав, леко забързан хард рок с доста разложени и въртеливи моменти, познати от близкото минало. Оформен е в съвсем хитов трак с аранжимент ала 80-те и е обвит в съвременно модернистично звучене.

2.2.) Създадената от Симънс и изпята от него „Russian Roulette“ изглежда като остатък от сесиите на „Creatures Of The Night“ (1982) и придава допълнително впечатление за богатство след изслушването на тавата. Усеща се, че е като пълнеж поради неравномерния й състав: пружиниращи, забавени части и кратки насрещни бързи сола. С още малко работа е щяло да се превърне в по-откровен хит.

2.3.) „Never Enough“ е най-влизащия рок химн в албума, тъй като предлага гъвкав рок от едно време с танцувални елементи. Пол пее с типичната си сила, а пълните стадиони ще веят гривите си (ако още ги имат, естествено).

2.4.) „Yes I Know (Nobody’s Perfect)“ е най-близката като звучене до 70-те песен. Напомня леко за постановката на „Christine Sixteen“ от тавата „Love Gun“ (1977).  Цялостната й настройка е игрива и рокаджийска, но все пак си е средностатистически пълнеж.

2.5.) Дуетно изпълнение на Стенли и Симънс – „Stand“, е чудесно и ще послужи за бомбастично бомбардиране на стадионите, въпреки, а и заради остарялата си (гръмък рок с лирични отклонения) поза! Към плюсовете му може да сложим и лириката, подкрепяща единството и упоритостта.

2.6.) Отново Джийн дере гърло в „Hot And Cold„. Чудесно размятащо се парче с ненатоварващо фънки отношение, типичен класически Кис трак от 70- те, с рефрен за „подпомагане“ на певеца и веселяшко настроение.

2.7.) Една от изненадите в албума е „All For The Glory„, една от „тежките“ песни в диска, изпята от барабаниста Ерик Сингър – негов първи соло вокален принос за Кис, въпреки спорадичното му присъствие от 1991-а. Типичен ритмично поклащащ се парчак в познатия от векове Кис ритъм, който се отличава и с по-особеното соло на китарата, тип Брайън Робъртсън от времето му с Мотърхед. Сдвоените, дрезгави, не така отчетливо разпознаваеми вокали на Сингър също водят до разнопосочно мнение по въпроса: „Радва ли ме новият албум на Кис?!!“.

2.8.) Поредният пълнеж в албума е „Danger Us“ – провлачва се в и около средното темпо с изпипана подложка и силна соло китара. Но можеше и да бъде разработено усилено и мощно ала „Detroit Rock City“. Можеше…

2.9.) Втората „тежка“ песен е I’m An Animal„, която звучи в допустимо съкрушителен маниер на гръмотевичен рок, станал отличителна марка на Джийн Симънс през годините. Радва леко провлаченото средно темпо, напълнено с извиващи се бас линии и впечатляваща китарна работа, плюс „сърдитите“ стихове. Отново предизвиква противоречиви мнения. Обаче плюсовете са в повече.

2.10.) Първото вокално участие на китариста Томи Тайър е в „When Lightening Strikes„, което идва сякаш директно от края на 80-те, има груув доза и сексуално очарование. Приятен експеримент.

2.11.) Краят на диска е със „Say Yeah“, сякаш създадена през далечната 1988 година, когато членовете на Кис напълно нормално стояха редом до яките мацки… Чаровни хармонии и як саунд, подканващи хитови вокални провиквания и кратка, но запомняща се лирична част.

3.) Точка номер 3 – продукцията. Дело е на Пол Стенли и ко-продуцента Грег Ролинс, работил с Мачбокс Туенти и Гуен Стефани сред много други. Аналоговото решение за запис на албума е много добро. „Sonic Boom“ звучи живо, директно, гъделичкащо спомените с класическите си настройки ала Destroyer“ (1976), Love Gun (1977) и Rock And Roll Over“ (1976) плюс „Crazy Nights“ (1987) и „Hot In The Shade“ (1989). Албумът е леко „грапав“ в звученето си подобно на „Psycho Circus“ (1998), но, за радост, не е така модерен и пестелив в цялостното си решение.

Усеща се липсата на откровена балада (каквато се очаква при достолепната възраст на музикантите) или поне на повече романтични нишки, няма и биещи на слух клавишни и синтове… Типично мачистко решение за култовите покорители на женските сърца Стенли и Симънс.

И ако оставим настрана първоначалния успех на този диск – дебют на 2-ра позиция в чарта на „Билборд“ (което е най-голямото постижение на Кис в цялата им  дълголетна кариера), то „Sonic Boom“ доказва, че Кис са си… Кис!

Имаме актуално звучащ албум с добри песни за купони, секс и себеутвърждаване, химново припяване и припомняне на великия и славен дух на Кис от средата на 70-те (предимно) и 80-те! Без никакво следване на модните тенденции.

Това е истинското Кис лице – експлозия от рокенрол със запомнящи се китари, мелодични вокали и хармонични линии от майсторите Стенли и Симънс.

Оценка: 7 от 10 – много дибър

Автор: Боян Стойчев

Торент:

http://www.torrentreactor.net/torrents/3394882/KISS-(USA)-Sonic-Boom-(2009)-mp3@192-Hard-Rock

Видео:

U.D.O. – Dominator

01.11.2009

dom

Лейбъл: AFM Records

Дата на издаване: 21.08. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Heavy Metal

Металната икона Удо Диркшнайдер отново реже яка ламарина с гласа си, все едно току-що ще настъпи новата 1985-а година

За болшинството почитатели на класическия хеви метъл Удо Диркшнайдер е лицето на великата икона на жанра Аксепт. Факт, който не се отрича.

Друг такъв е, че нов албум от тях (Удо плюс Аксепт) няма да видим – въпреки че вторият реюниън на легендите от Солинген и истинския им фронтмен завърши с финално шоу в Каварна, тоест в самата България (!) през август 2005 г.

Всъщност, поредният реюниън на легендите отдавна се пече някъде в Америка от басиста Петер Балтес и китариста Волф Хофман плюс наетия певец Марк Торнило – бивш такъв на ТиТи Куик, така че по-добре да замълчим минута в нечия памет…

Все пак Удо периодично, през година-две, удря на тезгяха качествено изкован продукт. Е, недоближаващ на 100% калибрите и законотворчеството на осемдесетарски класики като „Balls To The Wall“ (1984) и „Metal Heart“ (1985), но всяко нещо с времето си! Между другото, винаги можем да изброим минимум 3 солови албуми на Удо, с които се е представил повече от достойно през периода 1987 – 2009: „Faceless World“ (1990), „Holy“ (1999), „Mastercutor“ (2007)…

Сега му е времето да се представи с „Dominator“ – плод на истинския метъл дух от 80-те и известна малка част от днешните технологични умения! Тоест, какъвто си го знаем от поне дузина години насам.

12-ти поред в студийната дискография на групата U.D.O., „Dominator“ е добър албум, спор няма. Разнообразен като състав (бързи, по-укротени, под среднотемпови парчета, че дори и властваща пиано балада има), но песен – да не казвам хит, че някак не се връзва – която да те завладее напълно, липсва.

Друго, правещо впечатление, е укротената твърдост, чиято суровост жегваше под лъжичката и доста населяваше предходния албум „Mastercutor (2007). И пак там бяха налични повечко надъхващи бойки парчета. А иначе гласът на старият (57 години са това!) майстор си е пак толкова нисък, режещ, познат, любим и неподвластен на изминалите години, че аха-аха да кажеш: „Аксепт ме изненадват отново, боже мой!…“, но не би…

Всъщност, традиционен хеви метъл с не много модерна, но технически съвременно подкована опаковка – това е търговското лице на групата на Удо от години и такова ще остане во веки веков. Прекалено „наточени“ със съвременни средства са отварящия трак „The Bogeyman“, „Heavy Metal Heaven“, „Doom Ride“, „Infected“… Няма как – защото трябва да се върви напред с времето!

Основен отговорник за звученето е Щефан Кауфман, който за пореден път продуцира, миксира и мастерира албум на U.D.O.. Той е стар приятел на певеца и някогашен негов боен другар в Accept, а като китарист в тази група е най-старият й участник след самия фронтмен!

Има известни прилики с някои от последните дела на други тевтонски метъл майстори – Грейв Дигър. Неволни са май, но всъщност колко му е да сътвориш лашкащ хеви ритъм с хитова наточеност и дрезгав глас, в средата да поставиш известни чувствителни нотки и заиграване със синт-а и соло китарата. Какъвто пример може да се даде с комерсиално-оркестровата композиция “Stillness Of Time”.

При заглавната песен се забелязват повече китарни мелодии и праволинейност, новост са обаче масивните, разляти вокали. Що се отнася до лириките, както е обичайно за хер Диркшнайдер, той се занимава с теми от съвремието: глупавите ТВ игри, глупавите ток-шоута, глупавите политици и т.н.

И както е тръгнало на изброяване, аплодиращо споменаване от новия диск на Удо и компания заслужават отличителни парчета-трепачи като “Devil’s Rendezvous”, силно напомнящата на някои „разложени“ стари дела на Аксепт „Black And White“ и бонус трака в диджипак-изданието “Pleasure In The Darkroom”. Някъде под тях се нареждат “Dominator” и “Speed Demon”. Баладата в края на диска “Whispers In The Dark” също ляга на металическото сърце.

И след, може би, достатъчно прилежно и многократно изслушване на самия албум „Dominator“ той ще получи доминиращ прием сред радушните почитатели на целия спектър на хеви метъла.

Оценка на албума: 6 от 10 – добър

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://www.torrentdownloads.net/torrent/402049/u.d.o.+-+dominator+%282009%29+mp3@320

Видео:

Powerwolf – Bible Of The Beast

19.06.2009

powerwolf_2009

Лейбъл: Metal Blade Records

Дата на издаване: 27.04.2009

Формат: CD

Жанр: Метъл

Стил: Power Metal, Heavy Metal, Epic Metal

Вълците отново в атака! Еншулдиген зи бите, да попеем с тях на воля качествени пауър метъл химни

Мултинационалната пауър метъл дружина се завръща с третия си албум – естествено, най-добрият им досега! Тези любители на вълците са изковали грамотен и привличащ диск, чиято концептуална история се върти около ролята на Дявола в Библията, дрън-дрън глупости… Добре че звукът мачка здраво, хоровете те карат да пееш с цялото си гърло, а съседите блъскат по стените… Въобще – голям купон!

Погледнато хм-м,  исторически, Пауъруулф са създадени през 2003 г. от братята (колко са братя, само те си знаят) Чарлс и Матю Грейуулф, френския барабанист Стефан Гембала (по-късно прекръстен на Фунебре!) и шваба клавириста и органист Фалк Мариа Шлегел. Всъщност и четиримата дотогава работят в една от първите банди на германската стоунър рок сцена – Ред Ейм.

Ясно е до колко хора може да достигнеш с интелигентен стоунър рок, така че на нашите хора им трябва нова насока и съответно печен хеви метъл вокалист. Една ваканция на „батята“ в братска нам Румъния го осигурява: той се казва Атила Дорн и учи опера в музикалната академия на Букурещ. Атила донася в групата любовта си към легендите за румънските върколаци, с които тя се заиграва текстово още в дебюта си „Return In Bloodred“ (2005). Силен албум е това.

Втората тава „Lupus Dei“ (2007) показа съществено развитие и една концептуална история с главен герой вълка, кой друг. Последвалите турнета като съпорт на живите металически легенди Кендълмас и Грейв Дигър изведоха Пауъруулф на по-преден план на метъл сцената, за да достигнат до знаменателното си участие на грандиозния фестивал „Уакен Опън Еър“ през 2008-ма.

Истината обаче е в троицата – тоест, в третия албум на Пауъруулф „Bible Of The Beast“. От раз се набива на слух и сетива,  че епичните момци са направили красива работа, която с известно уточнение може да наречем шедьовър (спрямо предните им албуми и спрямо многохилядните сходни издания по белия свят).

Албумът е стегнат, в ултранабиващо темпо. Почти всички парчета имат хитов потенциал, няма излишни лигавщини, а обичайните китарни сола са сведени до леко притеснителен минимум, но пък вокалните аранжименти са „върхът на сладоледа“! Супер пример за последното е „Seven Deady Saints”.

Вокалите и хоровете са създадени така хипнотизиращо и властващо („Resurrection By Erection“), че да припяваш колкото ти душа иска и колкото гърлото ти може даде… За това спомага и интересното решение за сътрудничество с хора (тоест хората, 25 на брой, от хора) на консерваторията в Саарбрюкен – родния град на групата, в болшинството нови песни. Пак там, в графата „изненади“ се поставят и записите на автентичния орган, осъществени в някакъв параклис в Северна Франция. Иначе, металното сърце лудва и от употребата на ясно доловимите латински слова („Raise Your Fist, Evangelist“, “Werewolves Of Armenia“), и от заиграващите руски влияния тук-там (“Moscow After Dark“).

Това е втори концептуален албум след предходния „Lupus Dei“, като тук се разправя примерно за ролята на Дявола в Библията (май го споменах в началото, но нищо…), неизменно шестват неизбежните вълци и върколаци, които всъщност са запазената марка на групата. Тримесечно интензивно писане на бандата през миналата година е създало „рулиращи“ парчета с известна клишираност („Wolves Against The World“) – кое ли не е клиширано в металния свят!!! – и приятна бомбастичност („Panic In The Pentagram“).

Звуковата покривка (микс и мастеринг) на албума е направена в легендарното метално студио Studio Fredmann от не по-малко легендарния продуцент Фредрик Нордстрьом (познат от работата си за Ин Флеймс, ХемърФол, Арк Енеми) и Патрик Джей Стен (полирал по-твърди банди от рода на Дъ Хоунтид и Ат Дъ Гейтс).

Така великата швабска школа в пауър метъла вече има своите нови герои и спокойно можем да кажем: нека Хелоуийн и Гама Рей се развиват колкото и накъдето си искат… Всъщност, по показателите вокали, настъпателна мощ и здравина имаме известни препратки/прилики и с други отдавна замряли немски герои – Айрън Сейвиър, но това е само за протокола – нищо лошо.

Като краен резултат се е получил грамотно сътворен диск с черти на хеви метъл (най-общо казано) опус и отличителни хитови парчета, с чиято помощ да пееш бясно и да въртиш глава и крайници до откат. Грандиозните вокални аранжименти, игривото темпо и солидната, мачкаща всичко продукция са доста силни и естествено те надъхват за хм-м, житейски подвизи…

Без съмнение, „Bible Of The Beast“ ще затвърди групата сред челните имена на европейскиата метъл сцена. Поне за мен.

Оценка: 6 от 10 – добър

Торент: http://www.seedpeer.com/download/powerwolf_bible_of_the_beast_2009_mp3_220/f7a32031c33e619f6a7bf4e885cda025d305c2f8

Автор: Боян Стойчев


Tim ‘Ripper’ Owens – Play My Game

18.05.2009

Tim_Ripper_Owens_solo1

Лейбъл: Steamhammer

Дата на издаване:18.05.2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Алтърнатив

Стил: Heavy Metal, Groove Metal, Modern Metal, Thrash Metal

The Ripper is back! Нема нищо страшно – този филм сме го гледали

Тим „Рипър“ Оуенс е известно име в хеви метъл бранша, все пак е държал микрофона за именити хеви метъли като Джудас Прайст, Айсд Ърт, Ингви Малмстийн. „Play My Game“ е първата му самостоятелна соло крачка, която изненадва най-вече с (не)преднамереното вокално трибютиране към Рони Джеймс Дио от периода му с Блек Сабат и която не изненадва никой с „етикета“ си – модерен метъл.

Всяка от 12-те песни е оборудвана с излишно количество „груув“ (м-да, този термин спестява 2-3 изречения с излишното оправдаване, че авторът не разбира нищо от разглежданата материя…) и с такъв екип от звездни хард ен хеви съавтори-приятели на певеца-американец, че ако трябва да се описват поотделно, току-виж мястото за ревюто свършило, ха-ха…

И все пак, твърдата база автори се гради около самия Тим (вокали) и Джон Комприкс (китарист на Бийонд Фиър – друга една от дейните банди на нашия пеещ герой). Активен барабанен ударник е Саймън Райт (ЕйСи/ДиСи, разбира се), а Руди Сарзо („работник“ на Дио, Ози Озбърн, Куайът Райът) е майсторът на „дебелите струни“ в повечето парчета.

Иначе не пречи да напудрим текста, че в своя дебют Тим Оуенс си е партнирал с музиканти от групи като Уайтснейк, Кис, Куинсрайк, Дио, Мегадет, Блек Сабат, Корн, Роб Халфорд… Да, това изречение преди 2-3 петилетки време щеше да продаде 200-300 кила касетки повече от обичайното, но днес – едва ли!…

Всъщност, нещата не са се променили чак толкова драстично. Дори рекламната игра „аз на тебе, пък ти после на мене“ още върши работа далеч-далеч на Запад. Че редовно стига и Япония, където лъскавите „етикети“ и бонус-траковете се кльопат с неистово настървение вече десетилетия…

Дори тук, в милата ни татковина, открай време „името определя… покупката!“ Така че соло дебютът на бившия глас на Джудас и все още актуален такъв на маестро Малмстийн ще получи адекватен вот във финикийски знаци.

И без да се напъва човек, силната „игричка“ на Тим и компания разкършва всяка лесно податлива снага още с първата тройка парчета: улегналите „Starting Over“ и „Believe“ и доста по-агресивното „The Cover Up“, които са и евентуалните претенденти за сингли. Чисто и просто валцуващата машина на Тим смазва мощно сетивата с първоначалното си навлизане от редово метълско излагане на позициите. Което прави този албум да е като над-посредствена хедбенгърска ударна машина от една страна. Наложено е едно стегнато темпо в бърз и среден ход почти до самия край, като добрите примери за това са „The Light“, заглавната песен и впечатляващата хеви метъл епопея (каква блага думичка) „The Shadows Are Alive“.

От друга страна пък „Play My Game“ е като „дъ бест“ от предните събития на фронтмена (съжалявам за повторението: Джудас, Айсд Ърт, Ингуи). И когато това е „обкантено“ със саунд, типичен за модерната американска сцена, например тип Дистърб, положението никак не е… хеви метълско! Но защо ли не? Всичко тече,  всичко се променя и такова е (част от) новото лице на съвременната метъл музика.

Третата страна на албума касае вокалите. Те са предимно сравними и повлияни от Рони Джеймс Дио от годините му с Блек Сабат (добър пример за което е „To Live Again“) и не малко от Роб Халфорд – ясно защо. За непросветените – защото Тим още като пост- „юноша бледен“ е ревал кавъри на Джудас с трибют-бандата си Бритиш Стийл, преди да бъде забелязан и „дръпнат“ в легендарната група на Глен Типтън и Кей Кей Даунинг.

Да-а, този филм – „Rock Star“ с Марк Уолбърг като певеца-метълист, сме го гледали, което не пречи да го пуснем отново. Това с ръка на сърцето може да направим и с „Play My Game“ – албумът си е впечатляващ, мелодичен, разнолик, изпъстрен с китарни техники и къдреници. Предвиден е най-вече за смачкващо влияние върху публиката на летните фестивали.

Точно там, където скоро соло бендът на Тим – включващ барабаниста Саймън Райт, басиста Дейв Елефсън (екс – Мегадет), китаристите Крис Кафъри (Саватейдж) и Джон Комприкс – ще загрява европейските дати на Хевън Енд Хел, тоест новата табела на „бащиците“ Блек Сабат!

Оценка: 6 от 10 – добър

Торент: http://rockbox.psychocydd.co.uk/details.php?id=ea01f3540000f5c3b16bb95d88df12719e4b228c

Боян Стойчев