Posts Tagged ‘Lounge’

Gotan Project – Tango 3.0

16.06.2010

Лейбъл: XL Recordings

Дата на издаване: 19.04.2010

Формат: CD

Жанр: Уърлд

Стил: Tango, Nuevo Tango, Fusion, Dub, Downtempo, Lounge

Завръщане в бъдещето

“Tango 3.0” е наистина много подходящо заглавие за този албум на Готан Проджект. Версия три нула – подобрена, ала все пак версия. Новият диск на танго революционерите е нов, но далеч не революционен – просто една добра (даже много) вариация на тема „Готан”.

С версия 1.0 – „ La revancha del tango” (2001) Едуардо, Кристоф и Филип създадоха сензация, смесвайки аржентинско танго с електроника и яхнаха гребена на вълната, която сами предизвикаха. „Lunatico” (2006) бе обявен от мнозина за връх в кариерата им, изследващ корените на тангото, с повечко джаз и все така авангарден.

Сякаш след него групата, която бе дала тон на цяла кохорта копиращи и подражаващи й формации, нямаше с какво да продължи. Но след 4-годишно мълчание и несигурност около проекта на бял свят се появи “Tango 3.0”.

Този път фокусът пада най-вече на танго нуево. Гласът на Кристина Вилялонга и бандонеонът на Нини Флорес са ни познати от „Luncatico”, но тук създават атмосфера, повече подобна на тази от „La revancha…” Записан с традиционното високо качество, „Tango 3.0” подслонява много гост музиканти, стилове и инструменти – кларинет, хармоника, валдхорна, акустична и слайд китара, пиано, перкусии.

Органичната смес от танго и електронна музика е поднесена под формата на по-бавни парчета, вплитащи интересни хрумвания. В „Rayuela” например има детски хор, а аржентинският поет Хулио Кортасар чете своето едноименно произведение. „La Gloria” – първият сингъл – пък е прорязван от гласа на футболния коментатор Виктор Хуго Моралес.

Отварящото „Tango Square” подсказва тона на целия албум – бавно темпо, отчетливо присъствие на бандонеона, олекотена мелодия, подчертана ритмичност. „Peligro” се обръща към тангото от 30-те години на миналия век. „Mil Millones” пък е поставено точно в средата, като фокална точка, есенцията на албума, едно от най-отличаващите се парчета. „Panamericana” се втурва в увличащ забързан ритъм, а “De hombre a hombre” е мини саундтрак с мотиви от спагети уестърните и филм ноар.

Финалът “Erase una vez” е изключително силен – много красива композиция с пиано акценти и кадифения глас на Вилялонга, която се разгръща с нотки на носталгия.

“Tango 3.0” се чувства чудесно както сред приглушените светлини на пиано бара, така и като музика за милонга. Със завладяващата си атмосфера настанява удобно тангото сред най-новото в съвременната музика, докато от музикантска гледна точка групата се връща към началото си като идеи и работи върху себе си.

Ако Готан Проджект са (или бяха?) бъдещето на тангото, то тогава новият им албум е своебразно завръщане в бъдещето.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5518641/Gotan_Project_-_Tango_3.0 (във формат FLAC)

Видео:

Advertisements

New Generation – Via

09.05.2010


Лейбъл: Tokyo Records

Дата на издаване: 16.06.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Алтърнатив, Рок

Стил: Indie Electronic, Electro Pop, New Wave, Lounge

„Пътят е целта”

Когато наречеш албума си „Via”, хората неизбежно ще си задават въпроса за къде пътуваш. В случая на Ню Дженерейшън (някога Нова Генерация) отговорът е в будистката мъдрост „пътят е целта”.

Крайно време беше тези хора да издадат албум – минаха близо 20 години. Въпросът „ама как Нова Генерация без Димитър Воев, така не може, а ако може – не бива” сякаш е намерил отговор. Това не е Нова Генерация – не би и могла да бъде. Това са музикантите от Нова Генерация – в новото време и с незабележимо сменено на Ню Дженерейшън име.

Изненадата е в музиката – на пръв поглед малко е останало от някогашната нова вълна в тази Генерация (още дълго ще им викаме така по навик, спомените и белезите в душите ни са много силни, още кървят).

Парчетата в албума са меланхоличен електро поп, минаващ на моменти към мързелив електро фънк и отчетливо клонят към лаундж. Ню уейвът е главно в мелодиите – с малко фантазия можете да си ги представите звучащи съвсем „като едно време”. Даже басът е „димитървоевски”!

Модерният аранжимент обаче твърдо дърпа към 21-ви век. Не е лошо, само дето звучи като „Нова Генерация свирят Фючър Шок” и присъствието на Деси в част от вокалите още повече допринася за това натрапчиво усещане.

Причината за модерния саунд вероятно се казва Мишо Пешев. Очевидно той е лидерът на новата група. Това си казва думата – композициите може да са ню уейв, но звукът е просто от друга галактика и това надали ще се хареса много на старите фенове. В отсъствието на Митко, Пешев е развихрил характерната за него широка музикална култура, изящество и една идея претенциозност. За съжаление, второ „Черно танго” или нещо поне близко до него не се е получило.

Гледани под лупа, Ню Дженерейшън изненадват и с други новости. Кристиян Костов в края на 80-те беше убийствен китарист, без него звукът на ранната Генерация би бил просто немислим. В Ню Дженерейшън присъствието му се губи. Не е забравил характерните си уейв рифове с лек афинитет към джаза, но тук те са на втори план – някак почти може и без тях.

По-лошото е, че Костов е загубил агресивността и хъса си (или аз го бъркам с Мони Воев). От записите не е ясно, но на живо той поема баса на Митко, а соло китарата остава за Мони Воев – може да е заради това. Ясно е, че всички тези хора трябва да правят компромиси, за да свирят заедно – те са от поне три различни периода на Нова Генерация и никога не са свирили заедно докато Митко беше жив – но резултатът от това твърде често е направо слаб.

Това жестоко пролича, когато на живо в Парти център „Четвърти километър” миналата година Васил Гюров пое баса, а Кристиян Костов си взе соло китарата – ето това вече беше група, при това яка група и (плюйте ме за това, но го твърдя убедено) беше истинска Нова Генерация, макар и без Димитър Воев.

Разликата между албума и живото му представяне на сцена въобще е леко изненадваща. В диска като цяло малко липсва „атака”, суинг, хъс, звучи лежерно, но на места тромаво. На живо обаче повечето тракове добиват адреналин, докато по-мудните парчета някак не се връзват с публиката пред сцената.

Вокалистите са друга болка на групата. Ролята на Тери от Ейлиън Индъстри като гост вокал е да придаде малко мъжественост на Ню Дженерейшън, но присъствието му оставя противоречиви впечатления. Деси е перфектна и на живо, и на запис, но това пък е Фючър Шок, дори Майнд Трипс – просто друга бира. Алина и Кристиян на китарите са топлата връзка към уейв миналото – за радост на феновете. Катя (вокал и клавишни) и Мони Воев са толкова на втори план, че направо се губят.

Ню Дженерейшън страда от сериозна липса на баланс между членовете си, което се отразява и на музиката й. Гост вокалистите са успех, но задълбочават този проблем.

Изненадващо обаче „Via” е диск, който звучи почти хомогенно. Средното ниво на парчетата е високо, има немалко добри попадения, няма голям хит, но и няма провали или пълнеж. Единствено римейкът на „Бездействие”, носталгично лепнат в края на албума като мост към пост пънк миналото на групата, стои нелепо. И не защото е единствената песен на български. А защото, ако Ню Дженерейшън иска да има бъдеще, трябва да се откаже от миналото си. То няма как да се върне.

Засега музикантите показват, че са твърдо решени да вървят напред. „Пътят е целта”. А накъде ще ги отведе той – надяваме се да видим и чуем всички. Още една добра група на българската сцена днес никак, ама никак не ни е излишна.

Оценка: 7 от 10 – много добърАвтор: Ники Русиновски

Видео: http://vbox7.com/play:87b6aff9

Candy Dulfer – Funked Up & Chilled Out

19.05.2009

Candy Dulfer - Funked Up And Chilled Out - Front

Лейбъл: Heads Up/Concord Music

Дата на издаване: 06.04.2009

Формат:  2 CD

Жанр: Джаз, R&B, Поп

Стил: Smooth Jazz, Funk, Funky, Lounge, Instrumental

Сакс и секс, да. Плюс размазваща музика

Всички свързават холандката Кенди Дълфър с прословутия инструментален дует с Дейв Стюарт „Lily Was Here”, с дебютния й албум „Saxuality” (1990), номиниран за „Грами” и с музика в леко денс ориентиран смуут джаз стил. Блондинката е духала на Принс, Мадона, Пинк Флойд, Ван Морисън, Арета Франклин и кой ли още не. Ако предните ви се виждат твърде поп, да добавим и един фънк джаз гигант като Мейсио Паркър, за да прекратим съмненията дали е просто лека жена или истинска джаз дама.

Новият й проект „Funked Up & Chilled Out” е двоен – по замисъл и в оригиналната си версия. Уточнението е важно, защото той има деривативна версия на 1 CD, наречена „Funked Up”. Повечето отзиви и ревюта, които ще срещнете в мрежата, по навик са именно за единичната версия.

В днешно време е обичайно един изпълнител да запише двайсетина парчета, да избере от тях 10 за албума си, а за най-запалените фенове да пусне бонус издание на два диска с всичките парчета. Но тук случаят е точно обратният и това е важно, защото сериозно се отразява на оценката на продукта.

Кенди започва записите за този албум непосредствено след издаването на много добре приетия „Candy Store” (2007) и първите парчета са в същото динамично темпо на предшественика. Междувременно обаче тя получава покана от холандския режисьор Фред ван Дийк да запише музиката към документалния му филм „Kissed by the Grape”, посветен на производството на органично вино. Композициите за него се получават по-ембиънт и по-лаундж и се оказва, че идеално контрастират на бликащите от енергия вече записани преди филма теми. Оттам се ражда идеята за един албум в два диска и с две настроения.

„Funked Up” предлага енергичен смуут и фънк джаз в най-добрите традиции на Кенди, обогатен с вокодери в интрото на „First In Line”, доза рап и тежък уличен ритъм в „My Funk”, бесен синкоп бийт в „Be Cool” плюс щипка ска/латино в „Step Up”, ярка поп емоция в „Don’t Go”, мелодично радио френдли фънки на три скорости в „CD 101.9”, „Cruise Control” и „Finger Poppin’”. „True & Tender” пък е дъб реге, което помага да си вземеш дъх преди да се върнем обратно в играта с поредния динамичен трак „On & On”.

Бисерите обаче са оставени за края. „Roppongi Panic” е най-хитовото парче в албума, тропосано върху лек денс бийт, който може да изкара на дансинга и управителния съвет на Съюза на инвалидите, при това последните ще скачат с лекотата на Сергей Бубка. Финалната „N.J. Turnpike” е импровизация върху българска (или поне балканска) фолк мелодия с леко ориенталски и леко ембиънт бекграунд на моменти.

„Chilled Out” е другото лице на Кенди. Лаундж, ембиънт, поп балади и по-„студени” теми носят едно релаксиращо настроение, блажно галещо слуха и нервите след тежък ден. „Винените” теми звучат доста кинематографично, а една-две от тях стоят малко незавършено в композиционно отношение, но това не намалява удоволствието от слушането. Двата диска „Funked Up & Chilled Out” вървят заедно като черно и бяло, като ден и нощ, на края на която идва пак изгрев („Sunrise”) и започва нов ден.

Истината е, че дори и само първият диск щеше да е достатъчен, за да определим албума като перфектен. Единичната версия на „Funked Up” съдържа друга селекция на парчета, подбрани от двойния диск, но това не обяснява сравнително ниските оценки, които албумът получи от някои места.

Обвиняват Кенди, че залита към денс ритмика и използва дръм машина, което за някои изглежда несериозен подход към джаза, пък бил той и смуут джаз. Обвиняват я, че стилът й не еволюира и си остава женски еквивалент на Дейвид Санборн, предлагащ повече сексапил отколкото музика. Накрая трябва да отбележим и твърденията, че музиката на холандката е твърде неиновативна и предвидима след толкова години.

В последното може да се открие частица истина. Но само частица: за сравнение, миналата години ни донесе не повече от 5 добри смуут джаз албума и според мен нито един не беше на това ниво, което Кенди Дълфър предлага днес. И определно никой от тях не можеше да се нарече иновативен.

За дръм машината ще трябва да напомним на пуристите, че с такава е записвал дори колос като Би Би Кинг – и то още преди 20 години – и резултатът от това е един от най-интересните му албуми: „King Of The Blues”(1989). Ако „разбирачите” бяха българи, щях да ги посъветвам да си изслушат пак и дискографията на Дейвид Санборн и после да ми се обадят в колко от албумите си той НЕ използва дръм машина.

Сходството между Санборн и Дълфър пък е колкото явно, толкова и несериозно като тема за дискусия. Всеки от двамата има своя индивидуалност и носи своята собствена автентичност. Кенди Дълфър свири с такъв хъс, енергия и емоция – както на живо, така и в студийните си записи, – сякаш прави любов и нищо чудно че тази любов й се връща безрезервно обратно от феновете й. А ако сравним последния й албум с последния албум на Дейвид Санборн, то този на Дейвид – при цялото ми уважение – отстъпва чувствително.

В заключение, „Funked Up & Chilled Out” вероятно ще е един от най-подценените албуми тази година – просто защото е записан от жена и тази жена е още секси въпреки 39-те си години. Което за някои е по-важно от това има ли талант и какъв музикант е тя..

Добрата новина е, че Кенди Дълфър ще свири на 11 август на джаз фестивала в Банско (пише го на сайта й). Рядко удоволствие, което очевидно за нищо на света не трябва да се пропуска.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4833273/Candy_Dulfer_-_Funked_Up__amp__Chilled_Out_%5B2CD%5D_(2009)_%5Bmp3_224%5D

Ники Русиновски

Видео: