Posts Tagged ‘Progressive Rock’

ФСБ – FSB.

07.06.2010

Лейбъл: Kontrapunkti

Дата на издаване: 06.05.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Поп, Рок

Стил: Pop Rock, Progressive Rock, Ballads, Art Rock

Ветераните отново в перфектна форма

Пак се срещнахме след двайсет и три години. Сякаш не е изминало толкова време от последната студийна работа на ФСБ „Обичам те дотук“ (1987). Не, че те, законодателите и вдъхновители на качествената родна музика от средата на 70-те до ден днешен, мълчаха кротко в някой ъгъл през това време на демократични промени… Доказателства за това са донякъде прозаичните и времеутвърдителни химни „Времето е наше“, „Последният човек“, „Иде вятър“, „Вълче време“.

Новата студийна работа на ФСБ е семпло и стилно озаглавена „FSB.“, като същевременно е направена и звучи в типичния за тази група радиофоничен стил и супер успешно влиза под кожата и мозъчните гънки на всеки слушател.

Всяка една от 15-те композиции плюс една интерлюдия заслужават суперлативи в различни размери. Различни, защото поне две-трети от тях притежават мощен потенциал на хитове и бъдещи БГ класики. Нещо, което е повече от обичайно за досегашното творчество на Румен Бояджиев, Константин Цеков, Иван Лечев. Впрочем, това е днешният състав на ФСБ, оцелял през времето и неговите капризи.

ФСБ, създадени през далечната 1975 година под гордо звучащото име Формация Студио Балкантон от Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, са една от най-популярните, вдъхновяващи, креативни и законодателни рок-групи на България. И едва ли има човек, който да не е преживял поне една от вечните им класики като „След десет години“, „Репетиция“, „Пъпеш“, „Завръщане“, „Високо“, „Пак ще се прегърнем“…

Осмото им студийно творение е основно дело на креативното дуо Бояджиев – Цеков, чиято е музикалната основа, а г-н Лечев е съучастник в аранжиментите. Красивите текстове, друга съществена част от отличителните черти на ФСБ, са на Живка Шопова и Даниела Кузманова.

Първите бели дни на албума „FSB.“ бяха съпроводени с (не)съзнателно инспирирани скандали, което си е жива реклама отвсякъде: липса на издател, отсъствие на помощ от държавата, директното подаряване на 2/3 от новата материя от официалната страница в Интернет пространството, а дискретното отстраняване на дългогодишния им бас-съратник Ивайло Крайчовски вече си е съществен факт от 2-3-4 години…

„FSB..“ е в най-типичния стил на групата като вокали, текстове, музика, цялостна визия. Всичко това, естествено, пречупено през днешната времева и звукова призма. От което следва да се каже, че ФСБ са все така съвременно звучащи, музикално зрели и най-главното – лесно разбираеми и влизащи в употреба от страна на всеки.

Началото на албума е с „Параграф“ – много силно и здраво парче, което хем е типично за групата, хем е напоено със сума ти модерни елементи от последните две десетилетия, а-ха да го категоризираш като прогресив (рок) и – размисляш. Алтърнатив също може да се каже, че е – защото е алтернатива на всичко заобикалящо ни.

Баладата с хит потенциал и запазени черти ала миналото на ФСБ „Нищо не взимай с теб“ разполага със силен текст, иначе като музика протича доста елементарно и изглежда като римейк на стар ФСБ хит.

„Далече“ е интересен, почти футуристичен трак за групата – силно казано, но има и малка доза истина в това твърдение. Осъществен е в комерсиална поп-посока, което със сигурност ще му донесе успех. Независимо дали ще звучи през час-два от ефира или ще бъде използван за реклама на прах на пране (о, суета!). Примерно.

„Както преди“ е отново хладно направена, но емоционално втъкана балада – символ на нашето (без)времие. Тя отново е лесно предвидима, но все така върши чудесна работа. Ще бъде предстоящ хитов удар на старите ветерани с и заради чудесно провиращата се китара на Лечев и унасящите, леко ръбати вокали.

Началото на „Изповед“ удря почти като римейк на стар рок гигант, лъха на прогресив отношение и даже пулсира с една академична Йес настройка. Впоследствие има силни рок кадри, нашептяни и казани силни слова, здравеещо соло и вихрена цигулка.

„Черти“ е първата песен, липсваща в началното Интернет предлагане на албума „FSB.“. Тя притежава приятно осъществено спокойствие и е с черти на типичен роден поп арт парчак, също така е снабдена с типичните ФСБ черти. В крайна сметка основната тема те отнася мислено надалеч.

„Две“ си е типична и редова ФСБ пауър балада въпреки началото й с ритми, сякаш от детска игра а ла Супер Марио. Баладичната (раз)връзка се издига напред и нагоре, една от причините за това е силния текст.

„Няма“ е поредният представител на сорта „балада“ в този диск. Албумът е доста разводнен заради това, но все пак за този трак „Няма“ даже може да се каже, че отива в ар ен би полетата.

Нищо неочаквано не е и „Ти не си от тук“ – отново като предните си сестри (балада – женски род!) се носи и с полузаспали намерения нашепва с доволен апломб любовно-романтични слова. Звуковият екран е изпълнен от признати прог синтове и умерено бързо развитие, настроение и темпо.

Отново по-твърди ритми и жици идват от „Религия“, което върви среднотемпово в повечето време. Но има и приятно прогресив отношение и изтънчена рок естетика, плюс далечен паралел със трийсетгодишното минало на групата.

Единствената в този диск чужда авторска композиция е „Не бързай, Слънчо“ по музика на композитора Стефан Кънев и текст на проф. Николай Кауфман. Тя внася чудесно разнообразие и звучи интересно с хоровите женски вокали. Като пак е пречупена през призмата на ФСБ – за добро, разбира се.

„На дъното“ е още една от „липсващите“ в Интернет песни от новия ФСБ. Тя предлага елегантна работа, сякаш предвидена за чудесен филм с романтика, драма и любов – може и в не този ред. Звучи модерно, но блести и с куп архаични черти от арт рока на миналия век.

Краткото, но стилно баладично размахване на любовни трепети „Навярно“ щеше да стои по-добре след резачките „Параграф“ или „Изповед“, но и тук, към края на самия диск блести със символичните си 2 минути и 20 секунди.

Определено „А там не бяхме“ е по-разнолико от предните, но все така познато звучащо парче, което навява мисли за танци от рода на регето и има фънкоподобно наслоение. Осезаемо му липсва по-силна доза звукова заразителност, макар че пак влиза под кожата на всеки слушател. Леко е странно, което може да се дължи и на суровия му саунд.

Интерлюдията „Сам съм с вятъра“, описана в обложката като „(piano solo)“ въвежда към заключителната едноименна композиция. „Сам съм с вятъра“ се саморазбужда в опит за нещо по-така, сбор от обрана епичност и интелигентна елегичност.

Като сбит преразказ на по-горното, „FSB.“ е красиво нанесена смесица от преобладаващ баладичен материал плюс два-три рок удара и още толкова модерни парчета-странници. Тази смес влиза очарователно приятно, има стабилен радиофоничен характер и създава перманентно и приятно усещане за дежа-вю. Както може да допадне на всеки, така би могла и да предизвика упреци в предвидимост, претенциозност и липса на нови идеи и посоки.

„FSB.“ е най-очакваното продължение на досегашната линия на поведение на едни от вечните символи на българския рок . Те са все така лесно разпознаваеми с новите си композиции, голяма част от които ще се превърнат в поредните им класики.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Riverside – Anno Domini High Definition

17.11.2009

Лейбъл: InsideOut

Дата на издаване: 15.06. 2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл

Стил: Progressive Rock, Progressive Metal, Modern Rock

Идеална символика – 4-и албум в 44 минути и 44 секунди! Поредно отлично представяне от полските труженици на прогресив рок-фронта

Ривърсайд са полска прогресив рок/метъл група, основана през 2001 във Варшава от четирима приятели. Те спечелиха световното прогресив настроено внимание с дебютната си работа „Out Of Myself (2003), която предлагаше забележителна комбинация от метъл, симфоничност и психeделичен (респективно атмосферичен) рок. Тя силно напомняше за най-красивите страни на гении като Пинк Флойд, Поркюпайн Трий, Дрийм Тиътър, Туул… Което от своя страна водеше до другия, отрицателен полюс на настроенията, тъй като някои по-наострени ценители на тази музика погледнаха и все още гледат обвинително поляците в претенциозност и подражателство.

Чудесният им дебют все още държи своя слушател в настръхнало състояние и прагматична чувствителност въпреки изминалите години. Докато например третата творба „Rapid Eye Movement“ (2007) си е елегантно осъществен комерсиален пробив. През 2008 г. лидерът на поляците Мариуш Дуда (соло вокали, бас китара, акустична китара) се отчете с дебютен едноименен диск на проекта си Лунатик Соул – енигматично звучащ и акустично-изографисан експеримент, който със сигурност ще има още по-благо продължение.

Двойният концертен диск „Reality Dream (2008) сложи точка на първата фаза от развитието на Ривърсайд, защото представи песни от трите албума на групата, образуващи трилогията Reality Dream Trilogy и затвърди впечатлението, че компанията около Мариуш е много силна група.

Новият, четвърти студиен албум на Ривърсайд „Anno Domini High Definition“ започва нова серия в творчеството им. Той е динамичен, екстремен, топъл, модерен, чувствен. Досегашните им запазени марки са още по-набиващи се на слух и същевременно са налице по-разложени атмосферични моменти. Добре построеният твърд груув и засилените насечки пък дават на групата правото все още да има термина „метъл“ в стиловото си определение.

Всъщност, „Anno Domini High Definition“ отвсякъде е напоен със символизъм – вгледайте се само в заглавието, състоящо се от четири думи. Във времетраенето от 44 минути и 44 секунди пък са разположени цели 5 композиции, отдаващи внимание на бързината, с която се развива днешното общество и съпътстващите го човешки взаимоотношения („променливата модерност, забързания живот, стреса и страха от бъдещето“ както твърди лидерът Дуда). При това не става дума за концептуална творба – просто това е централната тема, която налага своите натрапчиви послания на слушателя.

Силно впечатление прави челната употреба на клавишни и орган, откъдето може да се предвиди бъдещото развитие на тази група. Звукът е чудно балансиран, с красива чуваемост на отделните инструменти, като изобилстват солидни китарни намеси и енергични ударни партии.

Челната композиция „Hyperactive“ още със самото заглавие казва всичко – хиперактивната действителност смазва всичко и всеки. Тя звучи тежко, но е балансирана и със спокойни етюди. Раздвижената чрез доста извивки, изригвания и насичания „Driven Тo Destruction“ предлага също укротени темпови движения плюс чисто класическа прог част от 70-те.

Най-отличителното – не, по-скоро най-богатото изразяване на полските музиканти е в „Egoist Hedonist“ – адски влизащо начало, по-късно изпъква обемист багаж от нагъчкани про-метълски моменти и веселяшка (ска) идиотия в средата. Разложеното чрез атмосферност и старостилност „Left Out“ даже леко дразни като отношение, но пък обогатява албума. Заключителната композиция „Hybrid Times“ е красива чрез трепетите си, тревожна и гневна по свой си начин.

Дотук всичко звучи много добре, като за отлична оценка. Все пак някои пролуки в албума го отдалечават от нея. Например осезаемата липса на повече допълнителни бекинг вокали, лесно разчетените лирики, налучкването на собствената идентичност всред старата арт/прог картина и 90-ски прогресив прототипи. Тоест, на Ривърсайд все още им е рано да станат главни герои на сцената си.

Супер препоръчителен албум, който небрежно и замъглено припомня за красивата прогресив рок сцена на 70-те всред измеренията на новото (прогресив рок и метъл) хилядолетие и същевременно стои напълно модерно и леко напредничаво за времето си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Торент: http://fenopy.com/torrent/Riverside+Pol+Anno+Domini+High+Definition+2009+mp3+192+Progressive+Rock+Metal/MjEwODk1OAВидео:


Saga – The Human Condition

04.06.2009

SAGATheHumanConditionSquare

Лейбъл: InsideOut Music

Дата на издаване: 27.04.2009

Формат: CD

Жанр:  Метъл, Рок

Стил: Progressive Rock, Progressive  Metal

Нов певец = ново начало. Това се отнася дори и за прог рок класици като Сага

Дори зад гърба си да имаш над тридесетгодишна история като група, краят си е край… А началото – начало.

М-да, новото начало за Сага – опитните прогресив и мелодичен рок ветерани от Канада, е повече от спорно. Новият им диск “The Human Condition” е много приятен като цяло за неангажирания с имена слушател и е леко бръснещ емоциите на феновете, кланящи се пред всичко старо с марка Сага!

Важно е да погледнем за малко назад в историята: Сага е прогресив рок квинтет, създаден в началото на 70-те в Канада. Всеки от членовете на групата има силен отпечатък в звученето й: братята Кричтън (Джим – бас, клавири и Йън – китари), Джим Гилмър – клавири, Стив Негъс – ударни и (почти) уникалния певец Майкъл Седлър. Самото им звучене е специфична смес от музикантство и житейски академизъм, ако мога така да се изразя…

Друга съществена и положителна черта на канадците е отчетливата достъпност на музиката им. Техният прогресив рок е зареден с влизащи поп- и рок- мотиви, от което се получават наистина приятни хитови композиции. Примери десетки: „How Long?“, „What Do I Know“, „Only Time Will Tell“… Излишно е да изброяваме пък класическите им тави от 80-те…

Нормално е за дългата им история да имат почивки, дрязги и фрустрации, но… обявеното напускане на емблемата на Сага Майкъл Седлър (поради семейни причини) преди записите на предходното студио творение „10,000 Days“ (2007) навярно е причинило куп инфарктни ситуации сред последователите на групата… Все пак, познатият глас на Майкъл, помпащият ритъм и типичните Сага шарки, с които бяха снаряжени хитовите песни „Lifeline“ и „Book Of Lies“ преди две години, си беше повече от прилично и запомнящо се сбогуване.

С „The Human Condition“ – пада се да е двайсетият студиен албум на Сага, ако съм броил правилно – групата е на своеобразен кантар! Тоест, хем се е опитала да се раздели с по-типичните си черти (комерсовата си живост и милата достъпност) в първата половина на диска, хем не е посмяла да направи такава голяма крачка и в останалата част от албума. Обаче ясно и забележимо днешните Сага си звучат като една преродена Сага с голяма доза свежест и все така влизат умело и неусетно в сетивата ни.

От небрежните, но перфектно осъществени навлизания в дебрите на мелодичния рок и хеви прогресив-а, с обилното поп облъчване и частичните, но уловими части фюжън и джаз – тук, в новата Сага, лъха на НОВО! И несведущият фен, който би свърнал слух и сетива към този качествен диск, едва ли би разпознал едни от бащите-герои на прог рок стила. Защото:

1.) Новият певец Роб Морати звучи тотално различно от своя предшественик Майкъл Седлър.
2.) Останалите кримки и супер-инструменталисти осигуряват един доста, но не много различен звук и една по-хладка, леко „спейсова“ атмосфера в навлизанията и средните пасажи на част от композициите.

Колкото и да е свеж и млад, новият певец има своите отрицателни страни. Звучи понякога сковано („Let It Go“), често е едностранчив, еднообразен, за което едва ли (а може би е) виновна предишната му кариера като певец в мелодик рок групата Файнъл Фронтиър, даже има и соло-албуми под табелата Морати… Но пък е канадец, млад е, гласът му е по-различен от този на Майкъл и цялата Сага сега, по-точно от април 2008, е зад него, подкрепяйки го с желание и музика.

Закалените меломани лесно ще уловят познатия саунд на канадците заради рокаджийското им отношение и усета за умно натрапчиви мелодии, интелигентните аранжименти и виртуозно-укротените соло пасажи. Това признава дори Йън Кричтън: „Това сме си все още ние, разбира се, с малко по-различен размах и дори някои от идеите върху диска са повече прог отколкото преди.“

„The Human Condition“ е енергичен запис от девет многостранни композиции, обогатени са с доста детайли, ефекти и нюанси. В него присъства стабилен обем от динамика и напрежение, помпозността е минимална. Това, което най-вече впечатлява, е стегнатата постройка, комплексността на този концептуален албум. Концептуален, защото възхитителните (какви да са иначе) лирики се преплитат в една история за „The Human Condition“! Кой както иска да го тълкува…

Албумът трябва да се слуша наведнъж, за да е по-въздействащ, а самите песни са навързани умело. Не че няма изпъкващи между тях: например финалната „You Look Good To Me“ или най-силния намек за старата хитовост „A Number With A Name“. Въпреки че в „The Human Condition“ преобладава едно силно прогресив-метъл отношение, което ще зарадва феновете на групи като Куинсрайк (последните им, леко неразбрани от мнозина, работи), Иншант (Enchant) и Трешълд, то има и привличащи нео-романтични прог абзаци за любителите на Мерилиън и Ай Кю.

В заключение:

1.) Роб Морати е човекът, с когото Сага ще оцелеят във времето. Поне така ми си иска.
2.) От позицията на един разумен човек може да се каже, че „The Human Condition“ е красив, силен албум, който след време ще намери мястото си в сърцата на тачещите доброто, старо време фенове на Сага.
3.) Накрая, определено канадските ветерани са променени, но все още спокойно и с достойнство могат да отворят вратата си с надпис „Сага“.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4927455/Saga-The_Human_Condition-2009-GRAVEWISH

Автор: Боян Стойчев

Видео:

IQ – Frequency

25.05.2009

IQ_-_FrequencyCover

Лейбъл: Inside Out

Дата на издаване: 25.05.2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл

Стил: Progressive Rock, Neo-Progressive Rock

Британска нео-прогресив романтика. Не само за ценители

Ай Кю са участници в нео-прогресив рок движението от британски банди, оформило се в началото на 80-те години на миналия век с участието и на групите Мерилиън, Пендрагън, Палас; които в общи, дори много близки, линии продължават музикалните дръзновения на класиците в прогресив рок жанра Дженезис и Йес.

При наличието на една предълга – 28 години – история, запълнена със стабилните 9 (девет) качествени студийни творби и поне двойно толкова концертни, плюс основателни, периодични смени в личния състав, е наистина много трудно да опишеш накратко конкретния образ на дадена група. В този случай тя се казва Ай Кю и без много замисляне може да ги наречем за ен-ти път много сполучливи, твърдолинейни наследници на Дженезис и Йес!

„Frequency“ се отличава с едно по-меко или да го наречем олекотено, романтично звучене спрямо предната студийна тъмнолика и разтеглена шаблонност на групата „Dark Matter“ (2004). Под шаблонност да се разбира перфектен класически прогресив рок. Също така миналата отнесеност, „излишното“ пудрене на атмосферата, класическите заемки са отстъпили място на едно по-стегнато представяне, със съответната чувственост и по-ярка ударност, което си личи още от отварящата заглавна композиция. Нищо лошо няма в това – даже напротив.

Все пак за скромното време от 62 минути и 2 секунди, в което са побрани цели 7 композиции, се случват интересни неща, типични за британците от години насам. Напълно в реда на нещата е да няма голeми изненади в къщата на Ай Кю. То по принцип в лагера на прогресив музиката такива отклонения не се случват често…

Тъй че деветият студиен албум на британците е поредната блага смеска от дълги, но умерени епични композиции с приятни мелодични китари (Майк Холмс), симпатичен клавирен/кийбордов фон, пораздвижени, но стегнати ударни инструменти и отличителни вокали (Питър Нихълс). За несведущите в историята на Ай Кю ще кажа, че той, фронтемът има петгодишно оттегляне от редиците на съотборниците си (1985 – 1990). Всъщност, това е дебютен албум за „свежата кръв“, влята в групата: Енди Едуардс (барабани, работил с Робърт Плант) и Марк Уестуърт (клавири). Личи, че те се отплащат силно.

Да, може да се каже, че този диск напомня за подхода на групата от твърде далечния им албум-класика „The Wake“ (1985). А гореспоменатото времетраене на „Frequency“ го прави най-дългияt (като разход на време) единичен албум на Ай Кю до днес. Tук не броим дела като „Subterranea“ (1997) – най-величавата творба на групата с монументалната си концепция върху двоен дисков формат.

Това, че някак си не ми допада втората песен в албума „Life Support“ заради дългия отвлечен пасаж и изграждането й с минималистични похвати, не може да отрече силата на албума, неговата комплексност и прилежна красота. За което спомагат и някои решения, типични за старите дела на Тони Бенкс в Дженезис (мелотрон, хамънд орган, минимууг).

В крайна сметка, Ай Кю затвърждават реномето си на качествени прогресив рок творци-ветерани и дори ги предпочитам пред някак си насиленото хитово плетене на Ейша от последните им работи или комерсиалната безнаказаност на някогашните (ни) герои Мерилиън, примерно. Извиращата топлота и съвременната чувственост и до известна степен лъхащата романтика от песни като натоварената с известна доза комерсиален устрем „Stronger Than Friction“ или класическата прогресив епопея „The Province“ ме довеждат до едно не много прилично състояние, в което забравям за класическите образци на британския прогресив рок жанр… Е, ясно е, че този албум не би се случил без тях!

Интерес предизвиква и бонус DVD-то в специалното издание на „Frequency“ – „IQ Live in Zoetermeer (NL), December 2007“, но за съжаление в настоящия торент присъства само студийният албум на групата.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Торент: http://bittorrent.am/torrent/3654637/100//IQ–Frequency-(2009)-%5Bmp3@320%5D.html

Автор: Боян Стойчев

Видео: