Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.
Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.
Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.
Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…
И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…
Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.
Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.
Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.
Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin'“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.
При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo” (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.
Следвайки каноните в бранша, през май и началото на юни цяла дузина световни топ диджеи пуснаха новите си албуми с надеждата те да станат саундтрак на лятото. Вместо това се получи пренасищане на пазара и те се неутрализираха един друг, като дори наистина добрите от тях не успяха да пробият.
Давид Гета предпочете да изчака на макси сингли и пусна своя албум в края на август, когато сезонът отиваше към приключване. В резултат на това след двумесечната лятна суша, когато никой не издава нищо свястно, неговият албум на секундата влезе във всички възможни класации. Маркетингът не е каквото беше…
Не че мястото в класациите гарантира качество на материала. И именно Давид Гета е поредният/последният, който доказва това.
Не че пък той не се е постарал, тъкмо обратното. Само вижте какви звездни гости от суперкласа е поканил.
Да започнем например с Уил Ай Ем от Блек Айд Пийс и с Ни-Йо. Това са точно двама от тези едва трима-четирима привилегировани гении, които Майкъл Джексън приживе бе поканил да запишат предстоящия му нов албум-завръщане. Направо се усеща брилянтната мисъл на Давид Гета: „Което е добро за Майкъл Джексън, е достатъчно добро и за мен”.
Но Гета не спира дотук. Сред неговите гост-вокалисти са още Кели Роулънд, Ейкън, младата надежда Кид Къди, британската сензация Естел, Дърти Саут, прословутия Крис Уилис, и още, и още…
Всяко от 15-те парчета е с претенцията да бъде хит и всяко от тях малко или много заслужава това. Нещо повече, поотделно те звучат съвсем приемливо, даже от добре нагоре. Заедно обаче формират един тооолкова отегчителен, досаден и познато звучащ албум, че чак не е за вярване.
Наистина, французинът не е велик иноватор и в последните години непрекъснато се опитва да се самоповтаря. На този фон новият му албум е дори нещо необичайно ново за него. Но явно – твъъърде закъсняло, след като звучи така предвидимо.
Дискът е тъпкан с първокласни хитове, при това за всеки вкус. За най-масовата аудитория са „When Love Takes Over“, ремиксът на „I Gotta Feeling” на Блек Айд Пийс, парчетата с Крис Уилис. За по-изтънчени вкусове пък са например заглавната „One Love” с брилянтната Естел и химнът „How Soon Is Now” с участието и на колегата Себастиян Ингросо, но спокойно могат да ви харесат и съвсем други неща. Накрая, има и версия от два диска, като вторият съдържа клубни ремикси на материала в първия.
Давид Гета смело и с лекота заличава границите между електро, диско, хаус, поп и дори хип хоп – това не може да не му го признаем. Освен това, „One Love” е и един от най-амбициозните албуми тази година, при това не само в денс жанра. Остава само и да го харесате… но лично аз имам проблем с това. Пък вие – както си решите.
Пол Оукънфолд е сред онези велики майстори на електрониката, които превърнаха компилациите с денс музика в нещо интересно и дори слушаемо. От години обаче чуваме мрънкане, че големият маестро станал твърде комерсиален и позагърбил старите си прогресив корени.
И да е вярно това, въпреки всичко една (коя да е) компилация, направена от Пол Оукънфолд все още носи неговия неповторим почерк и вкус. Онова вълнуващо изживяване, което никой друг не може да ви предложи. Онези парчета или ремикси, които се чудиш откъде ги е изкопал.
А ето че този път маестро Оукънфолд изненадващо ни предлага нещо, което твърдо ще се хареса и на по-старите му почитатели „от онова време”.
„Perfecto: Vegas” е резултат от успешната му резиденция в клуб „Рейн” в комплекса „Палмс” в Лас Вегас. Оукънфолд е започнал кариерата си първо в Америка преди двайсетина години (за онези, които не знаят) и отлично познава тамошната публика. Човек би предположил, че специално за американците DJ-ят ще предложи нещо по-достъпно и по-комерсиално… и донякъде ще сбърка.
Достъпното и познатото се изчерпва с една авангардна версия на „Let The Music Play” на Шанън и с версия на „Sleeping Satellite” (в оригинал на Тасмин Арчър), изпълнена от любимката на Оукънфолд Jan Johnston (как ли точно се произнася името на тази жена?).
За останалото Пол разчита главно на свои хора от лейбъла „Перфекто” като Кенет Томас, Адам Уайт, Бари Джей, Ди Фракшън, Нат Мънди и Робърт Вадни, включени с по 2-3 трака или ремикса.
Първият диск започва доста сдържано и продължава сравнително минималистично, което не подсказва какво следва по-нататък. Основно имаме прогресив хаус, електро и прогресив транс без никакви залитания към комерсиалност. Музиката е приятна за слушане в слушалки или за тихичък фон без да надувате басите.
И ето че към 35-тата минута сдържаната дотук енергия избива в едно ярко и хващащо парче – „Tease” на Ди Фракшън и Кори Крофт, което е на такова ниво, че спокойно би могло да бъде част от шедьовъра „Global Underground 007: New York” (1998). В същото настроение е и следващият трак на Нат Мънди, което води до неудържимото желание да усилиш всичко докрай, да скачаш в ритъм до безкрай и даже да отидеш малко отвъд края като си разбиеш главата от кеф в стената например…
За оживелите краят на първия диск настъпва с още един майсторски прогресив химн на Аутър Сънсет, ремиксиран убийствено от Адам Уайт.
Нищо обаче не може да ви подготви за началото на втория диск. Откриващата „симфония на падналия ангел” на Робърт Вадни е класически, мощен, епичен, пищен прогресив транс от онези, които веееече не прааавят, уви. Можеш да се закълнеш, че сме 1999-та…
Огромната вълна от положителна енергия полека спада в следващите 20 минути (качеството обаче – не!) и после отново опираме в един чутовен, магически вокален трак на Робърт Вадни – „Away From You”. Запомнете това име – Вадни е новата звезда. След още 20 минути безкомпромисно качествени и учудващо старомодни – в добрия смисъл – парчета, миксът приключва пак с негов, при това фирмен трак – „Club Perfecto”. За статистиката – в диска има и два немиксирани бонус трака, които също не са за изпускане.
Когато накрая трябва да теглим чертата, откриваме, че Пол Оукънфолд отново ни е „излъгал”. Сдържан и модерен в първата четвърт на микса, в другите три четвърти той предлага смачкващо първокласни парчета, които са предимно вокални и учудващо добре следват неговия прогресив стил отпреди десетина години. Така той успява хем някак да е модерен, хем да е безогледно комерсиален и да се хареса практически на всички.
Завръщането му – поне за малко – към корените и към звука, който го направи официално номер 1 диджей на планетата, е голяма радост за старите му фенове, пък дори и с риск някои от парчетата да звучат твърде старомодно.
„Perfecto: Vegas” е сигурно стотното поред доказателство, че този човек дава най-доброто от себе си – не само когато си подготвен и го очакваш, но и когато не очакваш да ти предложи кой знае какво.
Оукънфолд вероятно никога повече няма да се изкачи на номер 1 в официалната DJ класация. Но в очите и ушите на обикновените слушатели и фенове той ще си остане Най-големия, Най-обичания, Най-… – завинаги. Някой трябва да му вдигне паметник…
Преди обаче да е заел достойно мястото си до Цар Освободител и Левски, имаме възможност да видим Пол съвсем на живо да подгрява Мадона в София. Оукънфолд на националния стадион – ето ТОВА е шоу, което непременно трябва да се види! За феновете има и бонус – същата вечер DJ-еят ще е в „Ялта”. Ако не сте се усетили, пада се точно срещу 30 август – с други думи, човекът ще празнува 46-ия си рожден ден…
Стил: Euro Disco, Light House, Electro, Ethno Dance
Цветя от края на 60-те
Когато човек е толкова доказан, колкото е Боб Синклер в областта на денс музиката, може да прави каквото си иска. Или да не прави нищо. Боб е избрал първото от двете. Е, именно в това е проблемът.
С гига-мега-тера хитове като „Summer Moon“, „Love Generation“, „World, Hold On“ и албум-трепач като „Western Dream” (2006) французинът още преди няколко години вдигна така фантастично високо летвата, че и днес е немислимо тя да бъде надскочена от други изпълнители, пък и от самия него.
Не е като Боб Синклер да не се старае. В новия му албум има значими гости, добри семпли, кавър и краднати музикални фрази от кого ли не. Отварящата „Lala Song“ е с участието на двама от оригиналните членове на легендарните рапъри Шугърхил Генг. „Love You No More” впечатлява с могъщото присъствие на Шаба Ранкс. В две други парчета вокалите са поверени на вече познатия ни Стив Едуардс. Има и други гости, но от тях няма особена полза.
Албумът започва… ами не земетръсно като някога, но поне обещаващо в първите 2-3 парчета. Скоро става ясно, че продължението не е на същато ниво, а нататък постепенно се възцарява – тъжно е да се каже – комерсиална и професионална посредственост и безидейност. Колкото и да е относително това, когато говорим за гигант като Боб Синклер, думите са тези.
Дискът тече леко, приятно, даже професионално – нали казахме, това е Боб Синклер – и… скучно. Хаусът в него е само леко ненатрапчива схема, а електро звуците са добре туширан камуфлаж – нещо като моден грим върху лицето на реалността, което си е чисто диско. Синклер иначе е почитател и майстор на този стил, но този път просто не му се е удало. Сякаш някой иначе супер талантлив човек е направил нещо без особено да се напъва, просто за забавление (виж пак първия абзац на ревюто). Резултатът е в най-добрия случай приятен, но омръзва още на първото слушане.
Положението не спасява дори заразителната нео хипария, която отново прелива като настроение и уърлд звуци от почти всяко парче. За протокола – самият Боб е роден 1967-ма. А 1969-та е изворът на този революционен дух, част от който той постоянно се опитва да възкреси в музиката си.
Ако обаче ще ходите да го гледате в „Ялта”, не вземайте предвид това ревю. Боб Синклер е убийствен DJ на живо и освен ако не е решил на всяка цена да ви пусне целия си нов албум, нямате основания да мислите, че ще бъдете разочаровани.
Стил: Progressive House, Tech House, Deep House, Electro
(Progressive) Rhythm Is A Dancer
„Глобъл Ъндърграунд” е сред онези не повече от пет имена на лейбъли, които абсолютно всеки фен на клубната музика може да назове без запъване и от сън да го вдигнеш.
„Mixed” пък е една от по-новите им поредици – стартирала през 2007 г. – с все още неясен акцент, ако не броим иронията, че досега всеки от дисковете в серията задължително беше издаван и в немиксиран вариант…
„Mixed 4” този път идва в 3 диска и с отбелязан акцент „най-доброто наведнъж и в микс”. Това вече спестява изненадата от това, че първото парче е повече от добре познатото „Music Matters” на Фейтлес. Пампинг хаус ремиксът на Марк Найт обаче дава друго измерение на понятието „влудяващ ритъм”, така че изненадата е кратка. Продълженията в лицето на Крис Лейк и Фънкадженда допълнително поставят нещата на правилните им места.
Приятната изненада е присъствието – за първи път, доколкото съм осведомен – на българско име в компилация на „Глобъл Ъндърграунд”. Стан Колев е най-успелият световен DJ от БГ произход, доста добре познат сред почитателите на прогресив звука по света и у нас. Иначе човекът все пак от близо 20 години живее и работи в Маями.
Включеното тук негово парче „Mesmerizing” е с подчертано прогресив хаус звучене и (без да изпадаме в кух патриточен патос) е сред най-ярко впечатляващите тракове в първата част заедно с такава тупалка като „Lets Go To The Rave” на Стив Мак и прогресив електро транса на Томкрафт „Let It Bleed”. Накрая Ерик Приц забива на 76-минутния диск пирон, голям като нефтена сонда с психеделичния си ню ейдж ремикс на „People” на Себастиан Леджър, което, ъъъ пък само по себе си е ремикс на Мерилин Менсън, ако не знаете. И става една…
Вторият диск – изненада! отново!! – започва с такова емблематично хардкор име, че пак се чудиш да не си объркал лейбъла. DJ Хел обаче в случая е деликатен и „лайт” като кратък пролетен дъждец – ако специално не му обърнеш внимание, може и да го пропуснеш. Той обаче дава добро интро към втората, „тъмната страна на силата”, където вилнеят шайка именити главорези – Дарън Емерсън, Фъкадженда, Джим Ривърс, Себастиан Ингросо, Дизи Раскал, Калвин Харис, Дърти Вегас, Гай Борато, новите звезди Джапаниз Попстарс… за да споменем поне някои…
Ако първият диск е по-ориентиран към онова, което се харесва на дансинга в момента, с повече електро хаус и тек хаус акценти, то вторият е една идея по-дарк и по-прогресив. Разделението обаче е толкова условно, че ако се замисля, мога да кажа и точно обратното…
Третият диск обаче е твърдо посветен на класиките в жанра. Селекцията обаче е доста специфична – има както по-нови неща, така и „Energy Flash” на Джоуи Белтрам примерно. Имена тук няма да споменаваме. Доволни обаче ще останете…
След стотици и стотици изслушани компилации през годините човек обаче не престава да се чуди как така някои винаги, ама винаги са по-добри от другите. Точно „Глобъл Ъндърграунд” са винаги не само сред по-добрите, но и сред най-добрите. „GU Mixed 4” не прави изключение от това правило.
Около връчената им на тазгодишните награди „Брит’с” статуетка за изключителен принос в музиката, единият от двамата Пет Шоп Бойс коментира, че се чувстват леко неудобно, понеже това е награда, която би трябвало да отиде при Депеш Мод, от които те например са се учили. Прав е. Но ако оставим фалшивата скромност настрана, никой друг не заслужава повече тази награда от самите Нийл Тенънт и Крис Лоу.
Ако си поне над 30, сигурно можеш да си спомниш живота си по хитовете им – когато излезе това парче бях еди къде си и правех еди какво си. За целта не е задължително дори да си им бил фен, достатъчно е просто да си следял музиката сравнително отблизо. Пък и колко ли точно фена имат Пет Шоп Бойс с лигавите си, еднотипни и гейски синти поп парчета? (For the record – много, ужасно много: над 70 милиона продадени албума. И повечето от въпросните им фенове са си съвсем хетеросексуални. Пише го в Уикипедия, да.)
За последните 25 години тези двамата обаче превърнаха поп музиката в изкуство от много висока класа. Пребориха стотици клишета, направиха десетки златни хитове, направиха незабравими колаборации с други артисти, изпяха едни от най-добрите текстове в цялата история на модерната музика, поставиха мюзикъл, написаха музика към класическия ням филм на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин” и я изсвириха на живо и безплатно под огромни видеоекрани с филма на Трафалгар Скуер в Лондон под проливен дъжд и пред няколко десетки хиляди зрители и още, и още, и още толкова много!…
Крис и Нийл са вече над 50-те, затова още по-учудващото е че видимо преживяват творчески подем. Последният им студиен албум „Fundamental” (2006) бе посрещнат донякъде критично заради острите си политически и социални послания. Истината обаче е, че той съдържаше твърде разнообразна музика, за да бъде възприета тя наведнъж и едновременно, а и отделните парчета силно варираха като стойност. Това го превърна в един от най-подценените им албуми изобщо.
На този фон новият „Yes” е голям успех за дуото. Първо, изключително влиятелната награда „Брит” за цялостен принос и трите номинации за „Грами”, които в крайна сметка им донесе „Fundamental” (2006), омекотоха мнението на критиката и дори най-големите им критици днес ги хвалят.
Второ, двамата изненадващо наеха за съпродуценти модните в момента поп законодатели Ксеномениа, работили с Гърлс Алауд, Шугърбейбс, Сент Етиен. Резултатът е, че всички днес казват: „Е, най-после Пет Шоп Бойс звучат съвременно”.
И накрая третото – самата музика. С ръка на сърцето можем да заявим, че „Yes” е много по-хомогенен албум от „Fundamental”. От началото до края нивото е много високо.
Стартовото парче „Love Etc.” е лирично електро с убийствен текст – грабващ, масивен хит, типично по петшопбойовски, въпреки леко различния звук. То е едно от трите, в което Ксеномениа са и съкомпозитори. В другите парчета, продуцирани от тях, участието им е по-малко забележимо, макар и осезаемо. „Love Etc.” обаче е удар в десетката и като музика, и с позитивните си („I believe that we can achieve the love that we need / I believe, call me naive, but love is for free”), но така саркастично цинични строфи („Don’t have to be beautiful but it helps”).
„All Over The World” продължава с фанфарно начало и умерен танцов синти поп звук. Ако не се заслушате внимателно, това си е отново як, леко помпозен хит. Ако пък се заслушате – с изненада чувате Чайковски (прилежно упоменат като съкомпозитор) и поприкрит, но ясно различим бангра бийт! Поне аз не познавам друга група, която да прави толкова елементарна, хитова музика, вплитайки в нея такава чудовищна музикална култура – от класическа романтика до пакистански фолклорни ритми – и да получава толкова добър и лесно смилаем за средния слушател резултат.
„Beautiful People” е ретро намигване в стил „Being Borring”. Зад непретенциозния звук отново се крие какво ли не – сериозна доза поетичен сарказъм, китарата на Джони Мар (екс Дъ Смитс) и класическият оркестър на „Аби Роуд”, който прави брилянтен естетски финал на парчето, напомнящ за бароковите експериментите във „Fundamental”.
„Did You See Me Coming?” е вторият сингъл от албума. Отново типичен Пет Шоб Бойс гига хит. Перфектна, лека, запомняща се, лееща се сама, грабваща мелодия, съчетана с другия чудесен текст в албума. Няма по-заразен позитивизъм от този на Тенънт и Лоу, когато те ти казват, че любовта те чака тук и сега, на минута разстояние.
Няма и по-болезнени и по-уязвими строфи от техните, когато трябва да те предупредят, че любовта може да бъде и катастрофа, трагедия („Vulnerable”, „King Of Rome”). Към тази група можете да включите донякъде и „Pandemonium” и „The Way It Used To Be”. Останалите парчета са твърдо към хитовите химни.
Грандиозният финал с „Legacy” напомня повече „Fundamental” като форма и аранжимент, но стои добре към „Yes” като съдържание и ниво. Куплетите на френски и три четвърти ритъмът по средата на парчето служат само за да ви напомнят за пореден път, че това не средният албум на една средна поп или денс група.
И той наистина не е. „Yes” е един от по-добрите албуми на една невероятно интелигентна група в своята ярка творческа зрялост. И, да, накрая ми се откъсна от сърцето – по-добър е даже от „Fundamental” (2006). Повече няма какво да говорим.
Андре Танебергер, по-известен с ника си Ей Ти Би, беше номер едно преди точно 10 години. Тогава легендарният днес трак “9PM… ‘Till I Come” отвори цяла нова звукова ниша за почитателите на прогресив звука.
Андре се задържа за кратко на върха на вълната с още няколко сполучливи парчета и полека премина към мелодичен комерсиален транс. Последното му донесе малка, но вярна аудитория, както и пренебрежението на повечето сериозни фенове. Въпреки опитите му чат-пат да разнообрази звученето, Ей Ти Би за години напред затъна в банални композиции, лишени както от оригиналност, така и от талант. Досега.
Новият му албум „Future Memories” е забележителен скок напред. Първият диск съдържа наглед обичайния вокален „радио френдли” транс, но качеството на мелодиите и аранжиментите е на коренно друго ниво. Няма и помен от скука, шаблони и лигавите, незапомнящи се парчета, които толкова дразнят в модерния транс. Вместо това имаме много приятно звучащи и свежи дрийм хаус и лайт транс тракове, пълни с емоция и с онова необяснимо усещане, заради което почитателите на тази музика упорито не се отказват от нея.
Четиринайсетте трака са пределно разнообразни като ритмика. Истинска изненада е, че 2-3 от тях минават дори 160 BPM – необичайно за транса и дори за техното темпо, по-характерно за хардкор и дръм енд бейс. Стилът обаче си остава закован до безупречност, което ни кара да мислим, че немецът отново е успял да измисли нова ниша за любимата си музика.
Да се прави пълноценен денс албум, който да става за слушане, е само по себе си трудно. Да се направи пък пълноценен транс албум с авторска музика е задача, над която вече поне десетина години се потят всички най-добри в бранша и успешните примери въпреки това едва ли са повече от пет.
Огромната изненада идва от факта, че „Future Memories” не само с лекота се нарежда в тази петорка, но и имаме всички основания да твърдим, че най-вероятно би трябвало да заеме първото място в нея!
Истинската причина за това е не само фактът, че сред 14-те парчета от първия диск просто няма „пълнеж”, но и съдържанието на втория, „бонус” диск.
Той предлага още 12 заглавия, но в стил ембиънт. Тук имаме още по-сериозно разнообразие от ритми, настроения и звукови патерни – от нови теми и пълноценни песни като „Behind” до ремикси на хитове като „Missing” на Евритинг Бът Дъ Гърл, завършени инструментални композиции и отделни плаващи в пространството звукови теми, понякога съединени от традиционни за жанра шумови ефекти.
В тази атмосферична музика отново няма нищо претенциозно, нито шаблонно – тъкмо обратното. Всичко е простичко, тече леко, страхотно свежо и емоционално, разпускащо и упойващо едновременно. Ембиънт дискът обаче е толкова добър, че дори разгледан самостоятелно, с лекота удря в земята по-сериозни конкуренти като например последния двоен проект на Шилер или почти всяко заглавие от дискографията на Енигма. Комбинацията от двата диска пък дава вече усещането за чисто съвършенство – като ден и нощ, като черно и бяло, като минало и бъдеще, застинали в едно будистко „тук и сега завинаги”.
За финал може да се каже, че „Future Memories” на Ей Ти Би е не просто събитие в транс музиката, а направо сензация и напълно заслужено бе посрещнат от феновете с неистов възторг. Въпреки привидно достъпната си и лека музика, двойният диск заслужава и вниманието на сериозните меломани.
Abominog 