Indica – A Way Away

Лейбъл: Nuclear Blast

Дата на издаване: 25.06.2010

Формат: CD

Жанр: Рок, Метъл, Поп

Стил: Pop Rock, Dark Pop, Alternative Rock

На дълъг път с новите кралици на поп-рока

Чаровните финландски дами, воглаве със своя продуцент Туомас Холопайнен (клавирист и лидер на финландските метъл звезди Найтуиш) атакуват огромния мейнстрийм пазар с първия си англоезичен диск „A Way Away„. Този пети студиен албум на петте симпатични дами от Финландия е един вид „най-доброто“ от досегашната им музикална история, изпята на финландски.

Само за протокола и най-мързеливите читатели – под името Индика (латинското име за Индия!) се водят 6 артисти и групи: сайтранс проект; аржентинска електронна рок банда; извратени метъл англичани; стоунър рок шотландци и калифорнийски траш метъли. В нашият случай Индика е името на поп-рок група от Финландия, изцяло съставена от жени.

Е, в годината на основаването си – 2001-а, може да са били и девойки, но същественото в случая е, че водещото дуо: певицата-мултиинструменталистка Йохана Саломаа и басистката Хейни свирят заедно още от детските си години. През 2003 групата е взета под крилото на Sony BMG, с които работи до преди година-две. Дебютът на Индика „Ikuinen Virta“ (разбирай, „Вечният поток“) излиза през 2004 и впоследствие достига платинен статус, други два техни албума са със „златно“ покритие.

До 2010 те са издавани само във Финландия и пеят само на родния си език вдъхновени от природата лирики, които носят усещане за филмово озвучаване, мистичност и типична финландска меланхолия.

„A Way Away“ е прилежно изпипан и музикално очарователен не само заради поп-рок смесицата от симфонични, готически и саундтракови съставки. За някои хора това музикално състояние може да се счита за алтернативен рок и, ако им вярваме, трябва да добавим, че това е силна част от върха на днешния алтернативен (женски) рок. Други разбирачи се осланят на тяхното, на Индика, минало и ги етикетират като „mystic romantic pop/rock“. Което се връзва още по-добре сега, в днешно време.

Почти забравете, ако изобщо сте слушали, предходната аудио благина на квинтета финландски дами „Valoissa“ (2008), който също бе продуциран от Холопайнен. Днес вече е почти на изчезване онази блага, лайт версия на Найтуиш (с 2-3 изключения в новия диск), успешно украсена с чаровно готик ароматизиране и напевните фински слова.

Индика са се запътили силно към финансово стабилните територии, които се водят запазени за комерсиални диви като Сара Брайтман и надъхани женки като Дъ Корс. И това – независимо, че финландките притежават по нещо от „магията“ на певици-инди икони като Кейт Буш и Лорийна МакКенит. Не че нямат и добре разредена блудкава смес, с която да избудалкат и фенбазата на Бритни Спиърс или Лейди Га Га, на шега казано, но „In Passing“ и „Scissor, Paper, Rock“ са точно такива влизащи блудкаво разредени смески.

Що се касае до новите издатели на Индика, Nuclear Blast, явно заклетите метъл активисти също търсят нови територии за покоряване – въпреки и заради световната криза. А активен арсенал в който има симпатични жени с автентично фолк рок минало, подпомагани от метален гуру и куп други специалисти не е за подценяване.

За атаката на този лейбъл към нови владения може да споменем, че промотиране на новия албум „A Way Away“ е направено на живо в Берлин на 5 май 2010 пред 300 отбрани журналисти в елитен клуб…

Нещо по трасето „A Way Away“ обаче се губи – най-вече във вокално отношение, където разбираемите английски думи стоят някак си студени, далечни… Загубен е старият неразбираем, фински чаромат; липсва усещането, че Индика са твоята домашна банда; дори тяхната прогресия изглежда като някакво предателство!…

От друга страна, риторично казано, кой масов слушател ще тръгне да си превежда текста на „Ikuinen Virta“ – заглавното парче от дебюта на мацките от 2004 година?! Друго си е да припяваш на „новото“ им гъвкаво и притегателно парче „Scissor, Paper, Rock“…

В този ред на мисли, тук е мястото да се поставят едно до друго първият нов сингъл „In Passing“ и „Valoissa“ от предния едноименен диск; също така силното ударение „Straight And Arrow“ не крие своя произход от „Pahinta tänään„, Индика реколта 2008. По-нататъшните сравнения и припознавания сякаш губят смисъл, понеже албумът „A Way Away“ трябва да се разглежда като дебютен за групата, нали така…

Преобразяването на старите песни е осезаемо, не е сменена само и единствено лириката. Песните са силно изменени и заредени с хипнотичен заряд и ред други фокуси като оркестриране и про филмова физиономия – да се харесат на най-масовата, най-широка интернационална публика от всякакъв размер, възраст и пол.

Полирането и симфонизирането на саунда и обемното му прекрояване, плюс леко насиленото излъскване на способностите на финландките за бързо влизане в по-горна категория също правят очевадно впечатление за тази еволюция. Наред с г-н „Найтуиш“, по албума действат съпродуцента Роланд Спремберг (работил с готини агенти и агентки като А-ха и Ноу Ейнджълс!) и миксатора Марк Шетлер (Симпли Ред и Бълит Фор Май Валънтайн).

Иначе, най-общо казано, тук цари разнообразие: към етно и експериментално звучащата „As If“ е примерната гордост за всеки мрачен саундтрак „Children Of Frost“, да не говорим, че направо задължително да има баладични красоти като „Lilja’s Lament“, „A Way Away“ и титаничната „Eerie Eden“.

Връщайки се към силното, насечено начало на този албум с „Island Of Lights“, после прескачаме към извънредно якото „Straight And Arrow“ – почти сравнимо с апогея на Найтуиш „Wish I Had an Angel“ и готик лимонадата „Precious Dark“. Тези три трака подпират версията, че на Индика все още може да се гледа с едно око като на комерсиална, лайт версия на Найтуиш…

Това само в случай, че екскурзията на Индика в световния комерс не проработи и също така Найтуиш замразят членството на шведката Анет Олцон – незадоволителната заместничка на Таря Туринен. В най-лошия от горните варианти поне може да бъдем сигурни в името на следващата певица на Найтуиш…

Между другото, Йохана Саломаа и Индика на два пъти са в ролята на „отварящи“ изпълнители на концертите на Найтуиш: по време на Скандинавското турне през 2007 и на турнето “Dark Passion Play tour”от 2009. Като на първото споменато дамите са свирили английски варианти на своите песни.

Определено единственият път за Индика е само напред и нагоре – пък каквото оттам нататък публиката и издателите пожелаят да направят от тях.

Оценка: 6 от 10 – добър 

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5615459/Indica_2010_-_A_Way_Away_(Finland)

Автор: Боян Стойчев

Видео:

Morcheeba – Blood Like Lemonade

Лейбъл: PIAS

Дата на издаване: 07.06.2010

Формат: CD

Жанр: Поп, Електроника

Стил: Trip Hop, Alternative Pop

Прошепнати мечти

„Дай на хората това, което искат” не е точно маркетингов принцип, но във всяка област има хора, които го следват.

След седем години повече или по-малко успешни експерименти братята Пол и Рос Годфри се вслушаха в гласа на почитателите си и се върнаха назад към корените и към Скай Едуардс. Легендарната им вокалистка беше такава органична част от магията на Морчийба, че мнозина просто отказваха да ги приемат без нея.

И ето ги Морчийба 2010 със Скай Едуардс… Какво повече може да иска един трип хоп фен?

Човекът обаче е странно живoтно. Както виеха от възторг, че Скай е пак тук, така сега мнозина мърморят, че това не било така, онова – иначе, музиката уж била същата, ама годината вече била друга, или обратното, или… какво ли не прочетох само за седмица от излизането на албума.

Затова забравяме критиката и феновете и ще разчитаме на най-верното ни – две уши, сърце и душа. В крайна сметка, музиката е за тях.

„Blood Like Lemonade” е чудесен албум и не позволявайте на никой да ви твърди обратното. След първите три парчета става ясно, че Морчийба перфектно са уцелили дозата в смесицата от трип хоп, поп и соул. Допълнителното инжектиране идва от гласа на Скай, който също е безупречен – едновременно студен, слънчев и омагьосващ. Текстовете не са сила на Морчийба, затова не връзвайте кусур, че понякога приказките, които така опасно ви нашепва тази дама, са малко хорър или поне вампирски.

Албумът звучи хомогенно, но стиловото разнообразие не е жертвано за целта. Имаме го най-вече в двата инструментала, които са приятна интерлюдия, без да ни дърпат напълно встрани от общото преживяване. Фолк мотиви също не липсват, но са така деликатно вплетени, че може и да не ги забележите.

Майсторските аранжименти, изчистеният звук и точното чувство за мярка превръщат „Blood Like Lemonade” в един силен, много зрял албум на една добра група. Ако се върнем пак към мърморковците, дори и най-мрънкащите критици не отричат, че това е най-добрият албум на Морчийба от времето на „Big Calm” (1998) насам. На тях просто не им харесва, че „времето не е същото”, което трябва да се разбира, че ТЕ вече не са същите. Музиката обаче си върви…

„Това е албумът, който трябваше да направим след „Big Calm”, чух с известно разкаяние, примесено с гордост да казва единият от братята Годфри пред някаква медиа. Прав е.

И ето – този албум най-после е факт, музиката в него е прекрасна и става за слушане до скъсване. Толкова красота има в тези 10 парчета, че можете да ги слушате нон стоп, до пълно отравяне.

Ще откриете на-важният белег на един добър албум – колкото повече слушате, толкова повече ви хваща. Пристрастяването към „Blood Like Lemonade” е страшно.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5610228/Morcheeba_-_Blood_Like_Lemonade_%5Bmp3-256-2010%5D

Автор: Ники Русиновски

Видео:

Groove Armada – Black Light

Лейбъл: OM Records

Дата на издаване: 29.01.2010

Формат: CD

Жанр: Денс, Електроника, Поп

Стил: Synth Pop, Dance Pop, Dance Rock, Electro

Колко е важно 14 години да бъдеш сериозен

Груув Армада са известни с големите си денс хитове. Ако обаче сте излизали извън диетата на МТВ и сте слушали албумите на групата, сигурно знаете, че те съдържат не само денс музика.

Предишният им албум „Soundboy Rock” (2007) пък разшири сериозно присъствието на рока в техния музикален микс, стартирало в още по-предишния „Lovebox” (2002). Ако той ви е харесал, то новият „Black Light”направо ще ви очарова.

Анди Като и Том Финдлей не са забравили, че са диджеи и продуценти на денс музика. В момент, когато жанрът изпитва криза за нови идеи, те просто са продължили напред по пътя си, смесвайки денс ритми и рок саунд с поп стилистика, опакована деликатно в лек електро звук. Всичко това е така пипнато, че резултатът буди направо възхищение.

Но това не е всичко. Двамата са направили един албум-поклон пред ретро музиката от доброто старо време – 80-те години. Парчетата не са просто голи денс схеми, това са пълнокръвни тракове, каквито наистина умееха да правят едно време. И са пълни с влияния от Дейвид Боуи, Хевън Севънтийн, Хюмън Лийг, Бронски Бийт…

И това не е всичко. Ако говорим за гости, трябва да отбележим Брайън Фери и Уил Йънг. Албума обаче изнасят на гърба си неизвестните имена – изпълнители, открити от Анди и Том най-често в „Май Спейс”…

Още встъпителното парче „Look Me In The Eye Sister” смазва с тежичък рок саунд и смайва с вокалното изпълнението на Джес Ларабий. Джес показва изумителна класа и в „Just For Tonight“.

Междувременно набира глас и другото вокално откритие Ник Литълмор, който се раздава докрай в още един впечатляващ хит – „Cards Тo Your Heart“, и вилнее доста ню уейв/пост пънк/ню романтик във „Warsaw“. Самите Груув Армада пък са особено доволни от третото си вокално допълнение – СейнтСейвиър.

Албумът наистина звучи леко мрачно, което добавя допълнителен оттенък удоволствие за ценителите.

Изобщо, ако търсите хитове от типа на „I See You Baby“, „Superstylin'“ или дори лаундж отклонения като „At The River“, то тук няма такива. Въобще и представата на самите Груув Армада за „хитове” явно доста се отличава от моята, защото те са избрали съвсем друга селекция от заглавия за синглите си. Още един факт, който ясно говори за класата на материала им.

При това положение не е чудно защо критиката е единодушна в твърдението си, че това е най-добрият албум на Груув Армада от „Vertigo” (1999) насам. 14 години след началото си Анди и Том създадоха вероятно най-сериозния албум в кариерата си.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/5336598/Groove_Armada_-_Black_Light(mp3_320kbs)ICM369

Автор: Ники Русиновски

Видео:

ФСБ – FSB.

Лейбъл: Kontrapunkti

Дата на издаване: 06.05.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Поп, Рок

Стил: Pop Rock, Progressive Rock, Ballads, Art Rock

Ветераните отново в перфектна форма

Пак се срещнахме след двайсет и три години. Сякаш не е изминало толкова време от последната студийна работа на ФСБ „Обичам те дотук“ (1987). Не, че те, законодателите и вдъхновители на качествената родна музика от средата на 70-те до ден днешен, мълчаха кротко в някой ъгъл през това време на демократични промени… Доказателства за това са донякъде прозаичните и времеутвърдителни химни „Времето е наше“, „Последният човек“, „Иде вятър“, „Вълче време“.

Новата студийна работа на ФСБ е семпло и стилно озаглавена „FSB.“, като същевременно е направена и звучи в типичния за тази група радиофоничен стил и супер успешно влиза под кожата и мозъчните гънки на всеки слушател.

Всяка една от 15-те композиции плюс една интерлюдия заслужават суперлативи в различни размери. Различни, защото поне две-трети от тях притежават мощен потенциал на хитове и бъдещи БГ класики. Нещо, което е повече от обичайно за досегашното творчество на Румен Бояджиев, Константин Цеков, Иван Лечев. Впрочем, това е днешният състав на ФСБ, оцелял през времето и неговите капризи.

ФСБ, създадени през далечната 1975 година под гордо звучащото име Формация Студио Балкантон от Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, са една от най-популярните, вдъхновяващи, креативни и законодателни рок-групи на България. И едва ли има човек, който да не е преживял поне една от вечните им класики като „След десет години“, „Репетиция“, „Пъпеш“, „Завръщане“, „Високо“, „Пак ще се прегърнем“…

Осмото им студийно творение е основно дело на креативното дуо Бояджиев – Цеков, чиято е музикалната основа, а г-н Лечев е съучастник в аранжиментите. Красивите текстове, друга съществена част от отличителните черти на ФСБ, са на Живка Шопова и Даниела Кузманова.

Първите бели дни на албума „FSB.“ бяха съпроводени с (не)съзнателно инспирирани скандали, което си е жива реклама отвсякъде: липса на издател, отсъствие на помощ от държавата, директното подаряване на 2/3 от новата материя от официалната страница в Интернет пространството, а дискретното отстраняване на дългогодишния им бас-съратник Ивайло Крайчовски вече си е съществен факт от 2-3-4 години…

„FSB..“ е в най-типичния стил на групата като вокали, текстове, музика, цялостна визия. Всичко това, естествено, пречупено през днешната времева и звукова призма. От което следва да се каже, че ФСБ са все така съвременно звучащи, музикално зрели и най-главното – лесно разбираеми и влизащи в употреба от страна на всеки.

Началото на албума е с „Параграф“ – много силно и здраво парче, което хем е типично за групата, хем е напоено със сума ти модерни елементи от последните две десетилетия, а-ха да го категоризираш като прогресив (рок) и – размисляш. Алтърнатив също може да се каже, че е – защото е алтернатива на всичко заобикалящо ни.

Баладата с хит потенциал и запазени черти ала миналото на ФСБ „Нищо не взимай с теб“ разполага със силен текст, иначе като музика протича доста елементарно и изглежда като римейк на стар ФСБ хит.

„Далече“ е интересен, почти футуристичен трак за групата – силно казано, но има и малка доза истина в това твърдение. Осъществен е в комерсиална поп-посока, което със сигурност ще му донесе успех. Независимо дали ще звучи през час-два от ефира или ще бъде използван за реклама на прах на пране (о, суета!). Примерно.

„Както преди“ е отново хладно направена, но емоционално втъкана балада – символ на нашето (без)времие. Тя отново е лесно предвидима, но все така върши чудесна работа. Ще бъде предстоящ хитов удар на старите ветерани с и заради чудесно провиращата се китара на Лечев и унасящите, леко ръбати вокали.

Началото на „Изповед“ удря почти като римейк на стар рок гигант, лъха на прогресив отношение и даже пулсира с една академична Йес настройка. Впоследствие има силни рок кадри, нашептяни и казани силни слова, здравеещо соло и вихрена цигулка.

„Черти“ е първата песен, липсваща в началното Интернет предлагане на албума „FSB.“. Тя притежава приятно осъществено спокойствие и е с черти на типичен роден поп арт парчак, също така е снабдена с типичните ФСБ черти. В крайна сметка основната тема те отнася мислено надалеч.

„Две“ си е типична и редова ФСБ пауър балада въпреки началото й с ритми, сякаш от детска игра а ла Супер Марио. Баладичната (раз)връзка се издига напред и нагоре, една от причините за това е силния текст.

„Няма“ е поредният представител на сорта „балада“ в този диск. Албумът е доста разводнен заради това, но все пак за този трак „Няма“ даже може да се каже, че отива в ар ен би полетата.

Нищо неочаквано не е и „Ти не си от тук“ – отново като предните си сестри (балада – женски род!) се носи и с полузаспали намерения нашепва с доволен апломб любовно-романтични слова. Звуковият екран е изпълнен от признати прог синтове и умерено бързо развитие, настроение и темпо.

Отново по-твърди ритми и жици идват от „Религия“, което върви среднотемпово в повечето време. Но има и приятно прогресив отношение и изтънчена рок естетика, плюс далечен паралел със трийсетгодишното минало на групата.

Единствената в този диск чужда авторска композиция е „Не бързай, Слънчо“ по музика на композитора Стефан Кънев и текст на проф. Николай Кауфман. Тя внася чудесно разнообразие и звучи интересно с хоровите женски вокали. Като пак е пречупена през призмата на ФСБ – за добро, разбира се.

„На дъното“ е още една от „липсващите“ в Интернет песни от новия ФСБ. Тя предлага елегантна работа, сякаш предвидена за чудесен филм с романтика, драма и любов – може и в не този ред. Звучи модерно, но блести и с куп архаични черти от арт рока на миналия век.

Краткото, но стилно баладично размахване на любовни трепети „Навярно“ щеше да стои по-добре след резачките „Параграф“ или „Изповед“, но и тук, към края на самия диск блести със символичните си 2 минути и 20 секунди.

Определено „А там не бяхме“ е по-разнолико от предните, но все така познато звучащо парче, което навява мисли за танци от рода на регето и има фънкоподобно наслоение. Осезаемо му липсва по-силна доза звукова заразителност, макар че пак влиза под кожата на всеки слушател. Леко е странно, което може да се дължи и на суровия му саунд.

Интерлюдията „Сам съм с вятъра“, описана в обложката като „(piano solo)“ въвежда към заключителната едноименна композиция. „Сам съм с вятъра“ се саморазбужда в опит за нещо по-така, сбор от обрана епичност и интелигентна елегичност.

Като сбит преразказ на по-горното, „FSB.“ е красиво нанесена смесица от преобладаващ баладичен материал плюс два-три рок удара и още толкова модерни парчета-странници. Тази смес влиза очарователно приятно, има стабилен радиофоничен характер и създава перманентно и приятно усещане за дежа-вю. Както може да допадне на всеки, така би могла и да предизвика упреци в предвидимост, претенциозност и липса на нови идеи и посоки.

„FSB.“ е най-очакваното продължение на досегашната линия на поведение на едни от вечните символи на българския рок . Те са все така лесно разпознаваеми с новите си композиции, голяма част от които ще се превърнат в поредните им класики.

Оценка: 8 от 10 – страхотен

Автор: Боян Стойчев

Susan Boyle – I Dreamed A Dream

Лейбъл:  Syco,  Sony

Дата на издаване: 23.11. 2009

Формат: CD

Жанр: Поп

Стил: Vocal Pop, Pop Idol

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

Оценка: 6 от 10 – добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://www.torrentreactor.net/torrents/3578597/Susan-Boyle-I-Dreamed-A-Dream(New-Album)marty70

Видео:

Madonna – Celebration

Лейбъл: Warner

Дата на издаване: 29.09. 2009

Формат: 2 CD

Жанр: Поп, Компилации

Стил: Pop

Madonna mia…

„Една перфектна колекция от рециклирани издъхнали стари хитове…”. Нещо подобно бях писал преди около 19 години като начинаещ музикален журналист по повод на „The Immaculate Collection” (1990), първият сборен албум на Мадона.

Уви, същото може да се каже и за втория.

За изключително продуктивен артист като Мадона издаването на сборен албум веднъж на десетилетие е някак задължително. В нейния случай обаче имаме 20 пропуснати години и да, това е проблем, за съжаление – не единственият.

Невъзможно е да се съберат всички нейни хитове през годините наедно дори в двоен диск. Друг проблем е, че и резултатът от това би бил ужасяващ, защото над половината от тях са откровено слаби, невпечатляващи с нищо песни.

В резултат имаме селекция. Като всяка селекция, тя е спорна.

Сред 36-те сингъла в „Celebration” липсват определено добри парчета като например „Rain” (и тук можем да добавим още поне няколко заглавия). За сметка на това са ни спестени бози като кавъра на „American Pie” (и тук можем да добавим още поне 10-20 заглавия, ако сме злопаметни).

Песните не са подредени хронологично, което е минус. Освен това са във всякакви версии – от сингли, от албуми, едити, съкратени версии и даже от „The Immaculate Collection”, където – едва ли помните – всички хитове бяха ремиксирани (всъщност ремастерирани) в новаторската тогава Q Sound технология, която забележимо съживи звука им.

Но хайде да си говорим за музика. Колекцията е ужасяваща компилация от парчета във всякакъв стил и с всякакъв ритъм, при това – от последния четвърт век. Миш-маш.

Дори и след 25 години на сцената приносът на Мадона към музиката е спорен, да не кажем – несъществуващ. Към модата, към музикалния бизнес, към съвременната култура, към обществото дори – да, приносът й тук е огромен. Но към музиката…

Фактът, че Мадона всъщност не може да пее, отдавна не смущава никого. Но тук той се набива на очи „като въшка на чело” (Реймънд Чандлър). Лесно могат да се проследят ранните й напъни от 80-те, съдържащи повече желание и ентусиазъм, отколкото вокални възможности. Личи и средният период през 90-те, когато огромната амбиция и желанието за самоусъвършенстване я довеждат до нещо като вокално съвършенство, предвид повече от скромните й заложби. Обаче личат ушевадно и записите й от последното десетилетие – до един правени със софтуер за вокални корекции.

И ако все пак се върнем на музиката, първият диск е малко по-слушаем, защото в него са относително по-добрите – или по-новите (и двете е вярно) – песни. Вторият, заровен доста повече в 80-те, с малки изключения е вехт, остарял, ненужен, на моменти нетърпим. Скука, скука…

Дори самата Мадона не се притеснява да признае, че днес вече не може да понася старите си песни. Що се отнася до единствената нова в този диск – „Celebration”, тя не е нищо особено, просто става.

При това положение е трудно да си представим кой, ако не е заклет фен на мадам Чиконе, би дал куп пари за тази двойна „де лукс” колекция. Тя е просто сбор от мимолетни, в повечето случаи дори не особено добри песни, отбелязващи предимно кой авангарден продуцент е наемала певицата през годините, за да се задържи на ръба на популярността за момента.

Накрая, откровено казано, сборът от всичко дотук ни води до едно доста съкрушително финално прозрение – комерсиална, брутална, безсрамна и бездарна, от естетическа гледна точка Мадона е нещо като чалга в поп музиката. Ни повече, ни по-малко…

Оценка: 2 от 10 – слаб

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://isohunt.com/torrent_details/134886005/madonna?tab=summary

Видео:

Minus 8 – Slow Motion

Лейбъл: Compost

Дата на издаване: 29. 05. 2009

Формат: CD

Жанр: Джаз, Поп

Стил: Chill Out, Nu Jazz, Light House

Плюс/минус съвършенство

Минъс Ейт е псевдоним на швейцарския продуцент и DJ Робърт Жан Майер. Дали понеже средният швейцарец би произнесъл по три различни начина всяко от трите му имена или поради нещо друго, но човекът става известен основно с този си никнейм.

Дръм енд бейс кариерата му днес е вече минало, албумът „Elysian Fields” (2000) е чил аут класика, а самият той е дълбоко уважаван ню джаз компилатор, спечелил доверие с поредицата „Science Fiction Jazz” и други компилации.

„Slow Motion” идва след известно затишие в соловата му кариера и без никакъв рекламен шум. Жалко, защото албумът е прекрасен.

От Минъс Ейт очевидно можете да очаквате качествен чил аут и джази хаус мелодийки, но този път хер (абе все пак записва за „Компост” човекът) Майер е надскочил себе си в някои отношения.

Дискът е изключително разнообразен – макар и авторски, звучи до голяма степен като компилация. Трудно е да се открои преобладаващ стил. Изтръпналият саксофон в „Soverato ‘09” е чист студен джаз. Лежерните мелодийки, най-често вокализирани от унгарската певица Вираг, напомнят така обичаните Нувел Ваг, но без боса нова ритъм. За 80-те напомня и кавърът „Everybody’s Gotta Learn Sometimes” – носталгично поп завръщане към миналото.

В албума има и по-раздвижени парчета, облегнати на приятни фънк/фънки/джази рифове. Ню джаз фийлингът е навсякъде и като добро другарче беседва под ръка с чил аут атмосферата на пълно безгрижие. Нещо като комбинация от две дози „Кафе Дел Мар” и една доза „Хед Кенди”… наречете го коктейла на лятото и няма да сбъркате.

Всичко това е добре изстудено, леко и непретенциозно, но с гарантираното качество на един добър майстор. Тъкмо това прави „Slow Motion” един забележителен албум не само за лятото.

Безспорно, „Slow Motion” отстъпва на еталона „Elysian Fields”, но това са два много различни албума и е трудно да се сравняват директно. Единственото, което има значение обаче, е удоволствието, докато го слушате. А по тази скала „Slow Motion” на Минъс Ейт с лекота цепи мрака… на посредствеността наоколо.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://torrents.ru/forum/viewtopic.php?t=1976838 (пълна дискография, сайтът иска регистрация)

Black Eyed Peas – The E.N.D.

Лейбъл: Interscope

Дата на издаване: 03. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: R&B, Поп

Стил: Dance Pop, Alternative Hip Hop, Electro Pop

Вечно подценени

Тази история има начало, но сякаш няма край.

Блек Айд Пийс са сформирани почти случайно и никой не е очаквал нищо особено от тях. След два изненадващо добри алтърнатив рап албума всички ги тупат по раменете („много сте готини”), но никой не вярва от това някой ден да излезе нещо сериозно.

Дори след като вторият им албум продава над милион екземпляра, правейки ги „най-популярната неизвестна група в света”, оригиналната им певица Ким Хил напуска, понеже не вижда никаква перспектива в цялата тази работа. Пожелават да я заменят с (неизвестната тогава) Никол Шерзинджър, но тя отказва заради тогавашната си група –за която и до днес никой не е чул.

Никол им води закъсалата Фърги и тя се съгласява да пее за Блек Айд Пийс, но при две важни условия – първо, да е само временно и второ, Уил Ай Ем да й продуцира соловия албум, на който тя от сума време отчаяно търси продуцент.

Нататък вече знаете – „Elephunk” (2003) става сензация, всички го харесват. За 15 минути всичко е диаманти и рози.

Но идва „Monkey Business” (2005) и пак почват едни коментари тип „абе не е толкова добър, колкото предишният”. След няколко месеца албумът има вече 4 страхотни сингъла и определено е сред 3-те най-значими поп албума на годината. След още няколко месеца печели и „Грами”, но критиците никога не си признават, че са сбъркали.

Соловият албум на Фърги „The Dutchess” (2006) също не е определен като особен връх, даже напротив, но дава 5 последователни хита в американския Топ-5. Което си е рекорд.

И идваме накрая до актуалния албум „The E.N.D.”, който е съвсем разбит и от критиците, и от феновете. Макар че бил по-добър от „Monkey Business” (2005), но пък не бил по-добър от „Elephunk” (2003), казват.

Хората понякога не знаят какво искат. „The E.N.D.” е първият албум на групата, достигнал номер 1 в САЩ, продава повече от предишния (във времена на криза и на тотален крах на музикалната индустрия), има един – малко е да се нарече успешен – тотален хит сингъл като „Boom Boom Pow”, престоял 12 седмици на първа позиция. И още какво ли не, доказващо с цифри и позиции, че мрънкалата пак са се объркали.

Но ние по традиция няма да говорим за цифри и статистики, а за музика.

Музикално „The E.N.D.” отново е много напред с материала. Много по-напред от предните албуми на „грахчетата”, които все бяха обявявани за алтернативни и авангардни.

Вместо страхотните семпли – чиято ера приключи отдавна – гениалният Уил Ай Ем този път е заложил на грубичък модерен електро звук. Наричат го даже електро хоп, макар че такова чудо още няма. Комбинирайте денс звученето с добри мелодии, интересни (в повечето случаи) аранжименти, поп вокалите на Фърги и вече бегло напомнящите рап речитативи на Табу и после моля нека някой с ръка на сърцето да излезе и да каже, че това е слаб албум…

Не че „The E.N.D.” е лишен от слабости. Той започва с два колосални хита, продължава колебливо с няколко повече или по-малко добри парчета и към средата постепенно губи креативност и става по-традиционен. Истината изисква да отбележим, че в „Monkey Business” (2005) нямаше нито едно слабо парче, докато тук това не е така.

Този факт, както и очевидно твърде авнгардният подход на Уил Ай Ем, неразбираем за част от аудиторията, която и до днес тайно слуша кънтри и не харесва тези модерни „фиу-фиу” и „бум-бум” електронни звуци, плюс традиционното подценяване са истинските причини за недоволството от албума. В музикалния бранш пилците се броят през януари, когато се отчитат годишните продажби и през февруари, когато пък се раздават наградите „Грами”, така че пак ще си говорим по темата.

Иначе „The E.N.D.” може наистина да е последният албум на Блек Айд Пийс, издаден на физически носител. Официално съкращението в заглавието означава „The Energy Never Dies” („Енергията никога не умира”), но за другото говорят членовете на групата.

В интервю за „Билборд” Уил Ай Ем каза в прав текст: „Опитвам се да избягам от концепцията за албум. Какво е албум, когато пускаш 12 песни в „АйТюнс” и хората могат да си изберат която поискат? Това не е албум. Албумът вече не съществува като такъв”.

В подкрепа на тази теза Блек Айд Пийс използват и иновативни маркетингови тактики, като към „нормалните” сингли добавят и само дигитални, които издават в три поредни седмици. Еминем също използва тази тактика за своя „Relapse” и и в двата случая експериментът се оказа много успешен.

Каквото и да казват критиците, Блек Айд Пийс са гиганти на съвременната поп сцена и няма никакъв шанс да слязат скоро от нея, защото са много пред останалите в бранша – творчески, иновативно и маркетингово.

А, и последно – правят (в повечето случаи) абсолютно страхотна музика. Достатъчно такава ще намерите и в „The E.N.D.”.

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Ники Русиновски

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4929795/Black_Eyed_Peas_-_The_E.N.D_Japan_Edition_-_2009_KompletlyWyred_

Видео:

Vodpod videos no longer available.

a-ha – Foot Of The Mountain

Лейбъл: Universal

Дата на издаване: 19. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: Поп

Стил: Synthpop

Завръщане в бъдещето

Всеизвестен факт е, че най-големият културен експорт на Норвегия са класическата музика на Григ и блек метълът. Но най-успешната (разбирай – най-продаваната) норвежка група не се казва нито „Пер Гинт”, нито Диму Боргир. Казва се А-ха и не спира да работи по окопаването си на челното място в продажбите.

След като се разпадна в началото на деветдесетте години и се събра отново в края им, триото от Осло определено не е казало последната си дума. Даже напротив – в деветия си студиен албум се завръща към първата. Към началото, където за някои бе Словото. А за други – синтпопа.

Когато през 1985 г. A-ха издават “Hunting High And Low”, хващат последния синтпоп влак. Албумът им носи огромен успех – върхови позиции в класациите, платинен статус, известност, продажби, награди. Стават първата норвежка група, номинирана за Грами (не получават нито наградата, нито повторна номинация).

После обаче духва друг вятър и момчетата обръщат платната, за да уловят в тях набиращия сили алтърнатив. И никога не повтарят постижението на дебюта си, въпреки гръмкото завръщане с „Minor Earth Major Sky” (2000).

Ето че сега, с „Foot Оf Тhe Mountain”, илюстрират доказало се житейско верую – никога не се обръщам назад, само кръгом – и пак напред.

Албумът е доста приятно за ухото престрояване в платното на електронния звук от ранните им години. Дали защото синтпопът отново излезе на мода или защото това го могат най-добре? Толкова, че ако дръпнат една полировка на „Take On Me” и го пуснат заедно с отварящото „The Bandstand” за въпрос в „Стани богат”, бая народ ще има нужда от жокер, за да познае кое парче е от първия и кое – от последния им албум.

Това е диск, в който старото и новото се засичат по спиралата и се сливат в органичната цялост на модерния звук, постигнат от продуцента Стив Озбърн (работил със Суейд, Пласибо и Ню Ордър). Повече електроника и лек диско полъх на места, повече почивка за китарите; мелодичност, която притежава мощта на река – от стремглавите бързеи до величествените разливи. Гласът на Мортен Харкет се спуска по нея в безупречна форма и се провира между слънчевите зайчета на рифовете, плъзга се по гладката повърхност, набраздявана понякога от струнните („Shadowside”) или вълнувана от топли пиано акорди („Nothing Is Keeping You Here”).

„Foot of the Mountain” има потенциал, но не е лишен от слабости – например скучноватата „Mother Natures Goes To Heaven”. Текстовете са сравнително семпли, като доста любопитно е последното парче – „Start The Stimulator”. Освен коварно промъкваща се в главата мелодия, която си затананикваш на мига, то се отличава с текст, съставен изцяло от фрази и термини, използвани в космонавтиката. Както е казал поетът – романтиката е сега в машините…

Два въпроса възникват след края на албума. Северният студ ли е консервирал бандата, че не им личат годините – нито на творческия ентусиазъм, нито на извайването му в музика? И по-важното – след като змията захапа опашката си и кръгът се затвори, к’во пра’йм сега (или, ако предпочитате – quo vadis)?

Оценка: 7 от 10 – много добър

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Торент: http://www.arenabg.com/details.php?id=229735935826874911a7fcd35d7155f6f7718113

(иска регистрация)

Видео:

George Harrison – Let It Roll: Songs by George Harrison

Лейбъл: Capitol / EMI

Дата на издаване: 16. 06. 2009

Формат: CD

Жанр: Рок, Поп, Компилация

Стил: Pop Rock, Album Rock, Soft Rock

Простичкият блясък на вечните неща

Не познавам човек, който да не се е натъквал на тестчета от типа „Кой бийтълс си ти?” – особено в ерата на Властелина на тестовете, Фейсбук. И почти не познавам човек, който да е бил доволен, ако не особено дълбоко скритата логика на теста вземе, че го изкара Ринго. Да си Джон или Пол е добре. Но резултат „Джордж” най-много да те хвърли в недоумение – това пък сега какво ще значи? Освен ако не си сред неголемия брой die hard фенове, които могат да ти изрецитират дискографията на Бийтълс песен по песен, по години, по азбучен ред, отпред-назад и отзад-напред. Тогава не само си наясно какво е композирал Джордж Харисън като член на ливърпулската четворка и в самостоятелната си кариера, а сигурно имаш и копия от мръснишките песнички, които е съчинявал в училище.

Компилацията „Let It Roll” няма претенции да е толкова изчерпателна. Но има други и то – основателни. Това е едва третото сборно издание на „третия бийтълс” и обхваща пикови моменти от цялото му творчество след разпадането на групата. За разлика от предишните две: „The Best of George Harrison” (1976) включва хитове от ерата Бийтълс и от соловата кариера на Харисън под шапката на EMI, а „Best of Dark Horse 1976-1989” (1989) – както подсказва и името й, композиции, издавани от лейбъла Dark Horse.

Всичките 19 парчета в „Let It Roll” са дигитално ремастерирани, лъснати и опаковани заедно с непоказвани досега снимки – изкушение за ценителите. Но дискът не е само за тях. Той е и за хората, които от творчеството на Харисън са чували само „While My Guitar Gently Weeps”. Или поне си мислят, че само това са чували.

Тук са включени и хитове – всъщност всички негови песни, достигнали върха на класацията Billboard Hot 100, като „Got My Mind Set on You“ – песента на Руди Кларк, която се прочува именно с кавъра на Джордж, „My Sweet Lord“, „Isn’t It A Pity“…

Включени са песни, които залепват от раз към образа на „вманиачения в религията и източната култура, а защо не и повлиян от опиати” Харисън – като „Give Me Love (Give Me Peace on Earth)“. Включени са дори превърналите се отдавна в класика композиции от ерата на Бийтълс като „Here Comes The Sun”, “Something” и, разбира се, „While My Guitar Gently Weeps” – но с версиите на живо от концерта за Бангладеш.

„Ballad of Sir Frankie Crisp (Let It Roll)“, своеобразна кръстница на албума, може да не е много известна, но е песен, в която се открива много. Меката светлина, с която струи любовта при Харисън, тихите погледи назад към миналото с останалите трима (Джордж има най-много композиции с препратки към Бийтълс в сравнение с останалите). И вътрешната озареност, която изпълва всичко – независимо дали е писано за ливърпулската четворка, за соловите неща от мътните ’70, за зрелите години след това.

Ето защо и компилацията звучи като албум – с обща атмосфера и разпознаваем почерк на всяко парче. Не бива да се забравя – и дискът отчетливо го напомня, че Харисън е истински майстор на китарата. Най-често подценяван – не случайно е наричан „the quiet Beatle” – тихият, мълчаливият бийтълс. Нерядко оставащ в сянка: „Искам да постигна успех, а не да съм известен”, казва той. Но винаги част от магията – на четирите момчета от Ливърпул, които преобърнаха света. На човешката воля за съпричастност – с концерта за Бангладеш. И на музиката, част от която услужливо поднася „Let It Roll”.
Оценка: 10 от 10 – шедьовър

Торент: http://thepiratebay.org/torrent/4955032/George_Harrison_-_Let_It_Roll_(2009)_KompletlyWyred_DHZ_Inc_Rele

Автор: Гергана Стойчева – Нуша

Видео: